Минаваше седем, но тя все пак набра номера на Патологическия център. Телефонистката съобщи, че доктор Степълтън си е тръгнал. Навъртя цифрите на домашния му телефон, записани на гърба на картичката, но й отговори секретарят.
— Доктор Степълтън, обажда се Бет Холдърнес — рече в слушалката тя. — Имам нещо за вас… — Обзе я внезапно вълнение, наложи да се направи пауза и да преглътне сълзите си. — Трябва да поговорим! Открих нещо, но за съжаление ме уволниха… Моля ви, обадете се!
Прекъсна връзката, но слушалката колебливо се поклати в ръката й. За момент помисли да навърти отново и да опише това, което откри, после се отказа и реши да изчака неговото обаждане.
Понечи да стане, но страхотен трясък откъм антрето я принуди да замръзне на мястото си. Входната врата отлетя на пантите си и се тресна в стената с такава сила, че топката на бравата откърти парче мазилка. А резето, което й беше давало чувство на сигурност, изскочи навън с такава лекота, сякаш през цялото време е било завинтено в картон.
На прага, сред облачета прах, изплува тъмна фигура. Мъжът беше облечен в черни кожени дрехи. Очите му пробягаха по тялото на вцепенилата се от ужас Бет, ръката му затръшна вратата. В апартамента се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушените звуци на телевизор у съседите.
Ако Бет беше имала възможност да предвиди подобна ситуация, тя с положителност би направила опит да избяга, или поне да се развика. Но не стори нито едното, нито другото. Беше абсолютно парализирана от ужас.
Мъжът пристъпи към нея. Лицето му беше напълно безизразно. От устата му стърчеше клечка за зъби, а в лявата му ръка се поклащаше огромен пистолет, чийто пълнител стърчеше най-малко тридесетина сантиметра надолу.
Спря се точно срещу нея. Без да каже дори дума, той бавно вдигна оръжието си и го насочи в челото на Бет, която потръпна и затвори очи…
Джак излезе от станцията на метрото на Сто и трета улица и затича с равна крачка на север. Времето беше хубаво, температурата на въздуха — нормална. На игрището сигурно става страхотен мач, рече си той. И наистина беше така. Уорън го зърна през телената мрежа и нервно му подвикна да си раздвижи задника и час по-скоро да идва на площадката.
Насочи се към дома си, поддържайки същото равномерно темпо. Наближи блока, спомените от петъчната вечер неволно изплуваха в съзнанието му. Днес пак го бяха засекли в „Дженерал“, а това означаваше, че има всички шансове отново да бъде посетен от „Черните крале“. Но този път беше готов и възнамеряваше да вземе съответните мерки.
Подмина входа, наведе се и влезе в ниския тунел за отпадъци, който водеше към задния двор. Лъхна го острата миризма на урина. Задният двор приличаше на бунище. В здрача се виждаха купища ръждясали пружини, счупени детски колички и стари автомобилни гуми.
Ръждивата аварийна стълба стърчеше на около два метра от повърхността, към последното й стъпало беше прикрепено бетонно блокче за тежест. Джак обърна една кофа за боклук с дъното нагоре, стъпи върху нея и рязко дръпна блокчето. Стълбата с трясък се разтвори.
Пое предпазливо нагоре. Когато стигна площадката на първия етаж, блокчето под краката му отскочи нагоре и зае първоначалното си положение. Замръзна на място и напрегна слух. Искаше да е сигурен, че действията му са останали незабелязани. Никой не надникна от прозореца си, никой не се оплака от вдигнатия шум. Пое си дъх и продължи нагоре.
Всяка площадка му предлагаше възможността да надникне в бита на съседите си, но той упорито гледаше право напред. Беднотията го потискаше, освен това се опасяваше, че от височината може да му се завие свят. Още от малък изпитваше ужас от високото…
Наближи етажа си и забави ход. Аварийната стълба минаваше точно между прозорците на кухнята и спалнята му. И в двете помещения светеше. Сутринта беше оставил всички лампи запалени.
Наведе се и предпазливо надникна в кухнята. Вътре нямаше никой. Плодовете на масата бяха струпани така, както ги беше оставил. През отворената врата се виждаше част от антрето. Резето на входната врата си беше на мястото.
Обърна се и надникна в спалнята. Всичко изглеждаше така, както го беше оставил. Бутна прозореца и скочи вътре. Съзнателно бе поел риска да не залости този прозорец. Направи бърза обиколка на апартамента, искаше да бъде сигурен, че всичко е наред. Следи от неканени гости нямаше.
Преоблече се в спортен екип и излезе по същия път. Слизането се оказа по-трудно от изкачването, но той стисна зъби. Обстоятелствата просто не позволяваха да влиза или излиза в блока по нормален начин.
Прекоси тунела и предпазливо надникна навън. Тротоарът беше пуст, в паркираните коли не се забелязваха хора.
Убедил се, че наоколо няма бандити, той изскочи навън и затича към баскетболната площадка.
За съжаление беше закъснял. Аварийната стълба му бе отнела прекалено много време. Наложи се доста да почака, преди да бъде включен в играта. А когато това най-сетне стана, отборът му се оказа доста слаб.
Тази вечер стрелбата му от средно и далечно разстояние беше много добра, но съекипниците му играеха отчайващо зле. За огромно удоволствие на Уорън, чийто тим печелеше постоянно и не излизаше от площадката.
Разочарован от лошия си късмет, Джак навлече горнището на анцуга и се насочи към изхода.
— Тръгваш ли си, човече? — подвикна след него Уорън. — Остани още малко, може би ще ти пуснем аванта!
Това не беше проява на злорадство, а просто част от правилата, което властваха тук. Всички го правеха.
— Нямам нищо против загубата, стига да ми е нанесена от достоен противник! — не му остана длъжен Джак. — Но когато губя от леваци, наистина ме е яд!
Репликата му предизвика одобрителни възгласи от страна на зяпачите.
Уорън се стрелна напред, изправи се пред него и заби показалец в гърдите му.
— Леваци ли каза? — застрашително изръмжа той. — Тогава ти предлагам следното: правиш петица по свой избор и играеш срещу нас!
Очите на Джак пробягаха по площадката. Всички гледаха насам. Умът му механично започна да отчита плюсовете и минусите на това предизвикателство. Имаше нужда от още раздвижване и много му се искаше да поиграе. Но изборът на четирима души от зяпачите щеше да предизвика недоволство у останалите. В продължение на месеци се беше борил да бъде приет и не искаше да рискува. Освен това винаги имаше шанс да загубят и да станат обект на безмилостни подигравки от страна на Уорън и останалите зяпачи… Преценил, че не си струва да рискува, той бавно поклати глава:
— Не, мисля да направя един малък крос в парка и да се прибирам…
Уорън моментално се възползва от възможността да спечели още една малка победа. Извърнал се към своите привърженици, той направи знака на победата с два пръста, поклони се на овациите, обърна гръб на Джак и извика:
— Има ли други кандидати?
Джак с мъка скри усмивката си. Отношенията на баскетболната площадка бяха умалено копие на отношенията в огромния град. Защо никой от известните имена в психологията не се е сетил да ги превърне в обект на научно изследване?
Бутна мрежестата врата, излезе на тротоара и затича към Сентрал парк, който се тъмнееше на изток. Любимото му място за разтоварване, далеч от суматохата на големия град…
Реджиналд кипеше от безсилен гняв, но нямаше какво да направи. Беше изключено да се появи на игрището в този враждебен квартал, затова предпочете да изчака в черното си Камаро. Единствената му надежда беше след края на мача Джак да се измъкне от тълпата и да отиде някъде сам, може би в близкото кафене за една бира.
Видя го да напуска играта и да облича анцуга си, ръката му бръкна под вестника на съседната седалка и свали предпазителя на големия „Тек“. После до слуха му долетя предизвикателството на Уорън и разбра, че
