подобна възможност, а Националният биологически център със сигурност се е възползвал от нея. Това изглежда разумно както от гледна точка на отговорността, така и по чисто икономически причини. Въпросът е дали действително маркират своите проби.
Разрови бумагите си и скоро откри номера. По-рано през деня беше натиснал двойката, за да се свърже с търговския отдел. Сега обаче набра тройката, която го прехвърли в отдел „Информация“. Наложи му се да послуша малко рок-музика, после в слушалката звънна младежки глас. Игор Краснянски, с какво мога да ви помогна…
Джак се представи с истинското си име и длъжност, след което попита дали може да получи отговор на един чисто теоретичен въпрос.
— Разбира се — отвърна младежът с лек славянски акцент. — Ще направя каквото мога…
— Да речем, че разполагам с бактериална проба, която вече е била подложена на лабораторни манипулации. Има ли начин да разбера дали тя идва от вашия център?
— Въпросът ви е лесен, защото ние маркираме абсолютно всички проби. Отговорът е да. Веднага можем да разберем дали става въпрос за наш продукт.
— Как? — попита Джак.
— С помощта на проста флуоресцентна ДНК-проба, благодарение на която ще узнаем инвентарния номер на бактериалния материал.
— За целта трябва да го изпратя при вас, така ли?
— Може и обратното — отвърна Игор Краснянски. — Аз да ви изпратя маркиран материал от пробата, която ви интересува.
Отлично, рече си Джак. После забързано продиктува адреса си и помоли да получи пратката експресно. Спомена, че става въпрос за изключително спешен случай.
Остави слушалката и доволно въздъхна. Най-сетне щеше да разбере дали има някаква логика в теорията му за умишлена зараза.
Погледна купчината папки пред себе си. Май ще почакат, рече си той. Ако излезе така, че острозаразните бактерии нямат нищо общо с Националния биологически център, положително ще трябва да преосмисли всичко отначало…
Блъсна стола назад и се изправи. За днес достатъчно. Навлече пилотското яке и изведнъж изпита болезнена нужда от физическо раздвижване.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ ГЛАВА
Понеделник, 25 март 1996 г. 18:00 часа
Бет Холдърнес остана след работно време, тъй като трябваше да заложи слюнчените проби на всички болнични служители. Нощната смяна се беше появила навреме, но в момента всички вечеряха в столовата. Дори Ричард беше изчезнал, макар че никой не знаеше дали си е тръгнал, или все още е някъде из болницата.
Лабораторията беше пуста и Бет реши, че сега е времето да направи някои проверки. Слезе от високото си столче, пристъпи към вратата и надникна оттатък. Общото помещение беше празно.
Обърна се и се насочи към тежките изолирани врати в дъното на микробиологията. Не знаеше дали в това, което се готвеше да извърши, има нещо нередно, но обещанието си е обещание и трябва да бъде изпълнено. Не беше съвсем наясно с мотивите на доктор Джак Степълтън, но поведението на Мартин Шевю — собственият й началник, беше абсолютно неразбираемо. Той винаги се държеше темпераментно, но напоследък проявяваше грубост по отношение на всички и това беше доста странно…
Следобед се появи в лабораторията като вихрушка, малко след като доктор Степълтън си тръгна. Пожела да узнае за какво е идвал тук медицинският следовател, с кого е разговарял, какво е търсил. Бет направи опит да обясни, че не е ставало въпрос за нищо съществено, но Шевю дори не я чу. Започна да крещи и да сипе заплахи. Стигна дори дотам, че се закани да я уволни за неизпълнение на заповед.
Бет го слушаше с насълзени очи и мълчеше. После, когато Шевю излетя навън, тя изведнъж си спомни за думите на доктор Степълтън, който каза, че в поведението на много хора от болничната управа има нещо гузно. Май ще се окаже прав, рече си тя и изведнъж разбра, че ще направи всичко възможно, за да му помогне…
Изправи се пред двете изолирани врати. Лявата водеше към фризера, а дясната — към инкубатора. Поколеба се за миг откъде да започне, после отвори дясната. Цял ден беше влизала и излизала от тази камера, тъй като именно там се залагаха слюнчените проби. Отлично знаеше какво има вътре, оставаше й да провери само няколко метални сандъчета, подредени в далечния ъгъл.
Дръпна ръчката, тежката врата бавно се отвори. Лъхна я топъл и влажен въздух. Във вътрешността на инкубатора се поддържаше температура от 37 градуса, близо до телесната. Това беше логично, тъй като много вируси и бактерии се развиват най-добре именно при температурата на човешкото тяло.
Вратата зад гърба й автоматически се затвори. Камерата не беше голяма — около два на три метра. Светлината идваше от две крушки на тавана, скрити в предпазни решетки. Лавиците бяха изработени от перфорирани стоманени листове и заемаха всички стени.
Бет пристъпи към дъното. Там бяха подредени сандъчета от неръждаема стомана, които беше виждала и преди, но никога не се беше интересувала от тяхното съдържание.
Хвана едно от тях с двете си ръце и бавно го постави на пода. Беше голямо колкото кутия за обувки. Направи опит да вдигне капака и едва тогава забеляза, че сандъчето е заключено с миниатюрен катинар.
Учудването й бързо отстъпи място на подозрението. Почти нищо в лабораторията не се заключваше. Вдигна сандъчето и внимателно го върна на мястото му. После се зае да изследва останалите. Оказа се, че всички са заключени с подобни катинарчета.
Наведе се и огледа сандъчетата на долния рафт. Същата работа. Вниманието й беше привлечено от състоянието на петото сандъче, отляво надясно… Плъзна ръка по капака и напипа катинара. Подозрението й излезе вярно: езичето не беше щракнато… Вдигна го и веднага усети, че е доста по-леко от предишното, най-вероятно празно. Отмести капака и с облекчение установи, че вътре са подредени няколко лабораторни стъкълца, на които липсваха обичайните за всички проби етикети. Бяха обозначени само с буквено-цифрови комбинации, изписани с мазен флумастер върху обратната страна.
Ръката й предпазливо потъна в сандъчето и излезе обратно с едно от стъкълцата между пръстите. Надписът върху долната му част беше А-81, а колонията бактерии под миниатюрното капаче очевидно се развиваше добре. Бяха слузести, в добре известната на Бет хранителна среда, която се наричаше шоколадова гъба.
Зад гърба й се разнесе остро изщракване и вратата рязко се отвори. Бет се почувства като малко дете, хванато да бърка в буркана със сладкото. Натика набързо стъкълцето обратно в сандъчето и го взе в ръце с намерението да го върне на мястото му върху долния рафт.
За съжаление времето не й стигна. Още преди да успее да затвори капачето, пред нея се изправи доктор Шевю. В ръцете му се поклащаше абсолютно същото сандъче.
— Какво правиш тук? — подозрително попита той.
— Ами аз… — Това беше всичко, което успя да излезе от устата й.
Доктор Шевю тръсна сандъчето на един от близките рафтове и рязко посегна към това, което държеше Бет.
— Къде е катинарчето? — изръмжа той.
Бет протегна разтворената си длан. Мартин рязко грабна катинарчето и внимателно го огледа.
— Как го отвори?
— Беше си отворено…
— Лъжеш!
— Не лъжа — промълви Бет. — Беше отворено и именно по тази причина привлече вниманието ми…
— Все едно и също! — кресна Шевю и камерата сякаш започна да вибрира.
— Нищо не съм пипала! — рече Бет.
— Откъде да знам, че е така? — изръмжа Мартин, отвори капака на сандъчето и внимателно огледа съдържанието му. Явно остана доволен, тъй като шумно затръшна капака и щракна катинарчето.
