престанах да обръщам внимание. Предишният път ви споменах, че става нещо странно. Днес вече съм твърдо убеден в това. Хората от болничната управа са прекалено гузни…
— Гузни ли? — изви вежди Бингъм. — Доколкото съм осведомен, ти си обвинил началника на лабораторията в умишлено разпространение на заразите!
— Осведомили са ви погрешно — тръсна глава Джак. — И както обикновено става, от мухата са направили слон! — После се зае да обяснява за какво става въпрос. Как самият началник на лабораторията се беше оплакал от орязания бюджет, който му отпуска „АмериКеър“, намеквайки че това може да се отрази пряко върху сигурността на работата. — Този човек се държеше като задник! — заключи той. — Поисках мнението му относно вероятността от умишлено разпространение на заразите, но той скочи така, сякаш директно го обвинявам в това. След което изпуснах нервите си и сигурно съм му казал някои неща, които не би трябвало да казвам…
— Значи твърдо вярваш в подобна възможност, така ли? — присви очи Бингъм.
— Не знам — призна с въздишка Джак. — Но не мога да приема, че всички тези инциденти са резултат на нещастно стечение на обстоятелствата. Особено ако се вземе под внимание поведението на болничната администрация — от президента до последния санитар! — В един момент се изкуши да разкаже на Бингъм за заплахите и побоя на проникналите в дома му бандити, но после се отказа. Това би му прозвучало прекалено невероятно.
— Помолих комисар Маркъм да ме свърже с главния епидемиолог доктор Ейбълард — рече Бингъм. — И знаеш ли какво ми каза той относно идеята за умишлено заразяване?
— Изгарям от нетърпение да го чуя…
— Всички случаи, с изключение на чумата, имат своето обяснение… Пациентката Хард е била в контакт с диви зайци, а господин Лагенторп е ходил в пустинята на Тексас. На вирусния менингит пък точно сега му бил сезонът…
— Не се връзва последователността във времето — поклати глава Джак. — Клиничната картина също не се развива според…
— Чакай малко! — прекъсна го Бингъм. — Искам да ти напомня, че Ейбълард е епидемиолог, доктор на науките. Основната му специалност е да локализира и изяснява причините за всяка заразна болест!
— Не поставям под съмнение компетентността му — кимна Джак. — Но силно се съмнявам в правилността на неговите заключения…
— Пристрастен си! — остро рече Бингъм.
— При предишните си визити сигурно съм поразрошил нечии прически — сви рамене Джак. — Но не и този път. Разговарях единствено със завеждащата отдел снабдяване и с една лаборантка…
— Хората, които се оплакаха от теб, единодушно твърдят, че си саботирал усилията им да ликвидират зараждащата се епидемия от вирусен менингит!
— Бог ми е свидетел, че се срещнах единствено с госпожа Дзарели и госпожица Холдърнес! — вдигна ръка Джак. — И двете бяха изключително любезни с мен…
— Но ти имаш способността да настройваш хората срещу себе си и очевидно го знаеш! — засече го Бингъм.
— Вероятно сте прав — сви рамене Джак. — Но това важи само за онези, които умишлено провокирам…
— Защо имам чувството, че съм един от тях? — заплашително сбърчи вежди Бингъм.
— Чувството ви лъже. Ако ви дразня, това става без никакъв умисъл от моя страна.
— Дано е така…
— Научих нещо доста любопитно от лаборантката, госпожица Холдърнес — смени темата Джак. — С едно вдигане на телефона всеки може да си поръча комплект острозаразни вируси… Институтът, който ги произвежда, изобщо не проверява самоличността на купувачите си.
— И те пазаруват свободно, без лиценз или специално разрешение? — сбърчи вежди Бингъм.
— Точно така.
— Това пък изобщо не ми е минавало през ума — призна с лека въздишка шефът.
— На мен също — унило въздъхна Джак. — Но сега ме кара да си мисля страшни неща…
— Че какво друго — въздъхна още веднъж Бингъм, а в прорязаните му от ревматични жилки очи се появи замислено изражение. То обаче бързо изчезна, заменено от гняв. — Ти си голям майстор да изместваш темите, а? Въпросът е какво да правя с теб!
— По всяко време можете да ме изпратите на кратка ваканция в Карибите — предложи Джак. — Там сега е много хубаво…
— Престани с безсолните шеги! — сопна му се Бингъм. — Опитвам се да намеря справедливото решение!
— Аз пък се опитвам да се контролирам — въздъхна Джак. — Проблемът е там, че през последните пет години вроденият ми цинизъм взема връх и понякога се изразява посредством не особено приятен сарказъм…
— Няма да те уволня! — обяви решението си Бингъм. — Но трябва да те предупредя, че си на ръба! В момента, в който оставих слушалката след разговора с главния комисар, бях сигурен, че ще те уволня… Но сега решавам да ти дам още един, този път наистина последен шанс. При условие, че забравиш за „Дженерал“, ясно?
— Най-накрая постигнахме съгласие — ухили се Джак.
— Ако ти трябва някаква информация, ще изпратиш там хората от „Връзки с обществеността“! — отсече Бингъм. — Нали затова им плащаме, дявол да го вземе!
— Ще се опитам да го запомня — кимна Джак.
— А сега изчезвай! — махна с ръка Бингъм. На лицето му беше изписано отвращение.
Джак с облекчение се подчини. В кабинета си завари Чет и Джордж Фонтуърт, потънали в оживен разговор. Промъкна се между тях, свали якето си и го окачи на облегалката на стола.
— Е? — изгледа го Чет.
— Какво „Е“?
— Обичайният въпрос — поясни приятелят му. — Още ли си на работа в този институт?
— Много смешно — промърмори Джак и сведе учуден поглед към купчината големи пликове от дебел картон върху плота. Бяха четири. Взе най-горният от тях и го завъртя в ръцете си. Беше дебел поне пет сантиметра, без никакви надписи върху лицевата част. Отвори го и изтърси съдържанието му на бюрото. Оказа се, че това е копие от медицинското досие на Сюзън Хард.
— Видя ли се с Бингъм? — продължаваше да любопитства Чет.
— Оттам идвам… Беше много мил. Изказа ми специална похвала за правилните диагнози на планинската треска и туларемията.
— Стига бе! — облещи се Чет.
— Честна дума! — ухили се Джак. — Е, направи ми и приятелска забележка по повод последното посещение в „Дженерал“… — Ръцете му продължаваха да работят. На бюрото се появи внушителна купчина фотокопия. Вече разполагаше с болничните картони на всички индексни случаи.
— А струваше ли си да ходиш там? — попита Чет.
— Какво значи „струваше ли си“?
— Научи ли нещо, което си заслужаваше поредното мъмрене от шефа? Говори се, че пак си разлаял кучетата…
— Там няма Бог знае какви тайни, но все пак научих нещо ново — кимна Джак, след което разказа за начина, по който могат да се поръчат патогенни бактерии.
— Това ми е известно — рече Джордж Фонтуърт. — Като студент работех в една микробиологическа лаборатория. Веднъж шефът поръча по телефона холерни вируси… С нетърпение очаквах да ги видя и те действително пристигнаха.
— С нетърпение? — изгледа го учудено Джак. — Ти си бил по-смахнат, отколкото те мислех!
— Сериозно ти казвам — не се предаваше Джордж. — Познавам куп хора, които реагират точно така. Възбуждат се от мисълта, че държат в ръка нещо, което може да предизвика масови епидемии…
— Предполагам, че имаме различни представи за възбудата — сви рамене Джак и започна да подрежда документацията. Най-отгоре постави папката на Нодълман.
