бил толкова объркан, с изключение на дните след гибелта на семейството си. Но тогава беше различно. Тогава беше изпаднал в плен на дълбока депресия, а сега мозъкът му просто отказваше да се бори с бъркотията, но не можеше и да се помири с нея…
Излезе изпод душа и започна да се подсушава. Все още се колебаеше дали да не се обади в полицията. Обзет от нерешителност, той бавно пристъпи към телефона. Едва сега забеляза, че лампичката на секретаря мига. Натисна клавиша за прослушване и чу обезпокоителното съобщение на Бет Холдърнес. Веднага я набра, но отсреща не вдигнаха. Преброи десет сигнала и едва тогава остави слушалката. Какво ли е открила? В душата му се промъкна чувство на вина. Беше сигурен, че жената е изгубила работата си заради него…
Извади една бира от хладилника и се премести в дневната. Седна на перваза на прозореца и хвърли поглед надолу, към Сто и шеста. По платното пълзяха коли, тротоарите бяха пълни с народ. Но мислите му бяха далеч, съмнението дали все пак не трябва да звънне в полицията все още не го напускаше.
Така изтекоха часове. Джак бавно осъзна, че липсата на решение всъщност пак е решение. След като не се обажда в полицията, значи е приел условията на Уорън. И е престъпил законите…
Върна се при телефона и отново позвъни на Бет. Вече минаваше полунощ, но отсреща все така не отговаряха. В душата му се промъкна тревога. Дано да е отишла при някоя приятелка, за да сподели мъката си… Тревогата му нарастна.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г. 7:30 часа, Ню Йорк
На другата сутрин, веднага след като се събуди, Джак отново набра номера на Бет Холдърнес. И отново никой не отговори. Пак опита предположението с приятелката, но този път не успя да се освободи от безпокойството. Вероятно поради собствените си премеждия.
Все още без велосипед, той отново бе принуден да използва услугите на градския метрополитен. Но вече не беше сам. В мига, в който се появи на входа на блока, за него се залепи един от по-младите членове на кварталната банда. Викаха му Чадъра, тъй като притежаваше отлични защитни умения при играта на баскетбол. Беше малко по-нисък от Джак, но имаше невероятен отскок, поне с половин метър по- голям от неговия…
Във вагона седнаха един срещу друг, никой не прояви охота към разговор. Чадъра не отбягваше погледа му, но върху лицето му беше изписано пълно безразличие. Като повечето афро-американци в града и той носеше прекалено широки дрехи. Памучната му риза приличаше на палатка, но Джак предпочиташе да не мисли за това, което се крие под нея. Не можеше да си представи, че Уорън ще му изпрати бодигард без цял арсенал оръжия.
Прекоси Първо авеню и започна да изкачва стъпалата към входа на Центъра. С крайчеца на окото си видя, че Чадъра нерешително спря. Той също забави ход. Мина му абсурдната мисъл да покани младежа да си уплътни времето в барчето на втория етаж, но това, разбира се, беше напълно изключено.
Сви рамене и продължи нагоре. Оценяваше по достойнство закрилата, която му предлагаше младежа, но той очевидно сам ще трябва да реши как да прекара времето си.
Миг преди да бутне входната врата го обзе неприятното предчувствие, че в хладното приземие може би го чакат трупове, за чиято смърт носи лична вина.
По програма днес беше „книжен ден“ — тоест, щеше да се занимава с попълване на документи и заключения, без аутопсии. Но това не му попречи да се отправи към приемното отделение на моргата. Искаше да провери както за Реджиналд и двамата бездомници, така и за нови случаи на вирусен менингит.
Дежурният го видя през остъклената врата и натисна копчето за отваряне. Още от прага разбра, че днешният работен ден няма да протече нормално. Вини го нямаше в ъгъла с обичайния вестник в ръце.
— Къде е Вини? — извърна се той към Джордж.
Без да вдига глава от бумагите пред себе си, колегата му сухо отвърна, че Вини вече е в залата за аутопсии, повикан от Бингъм.
Пулсът на Джак се ускори. Към чувството за вина относно събитията от изтеклата нощ се прибави и абсурдната увереност, че Бингъм е пристигнал тук специално за аутопсията на Реджиналд. Шефът имаше прекалено много други задължения, за да отделя време и на аутопсиите. Хващаше скалпела рядко, само при някои по-специални случаи.
— Защо е дошъл толкова рано? — попита с преднамерена небрежност той.
— Имахме тежка нощ — отвърна Джордж. — Нов случай на острозаразна болест с летален край в „Дженерал“ и бюрократите полудяха. Главният епидемиолог звъннал посред нощ на Комисаря по здравеопазването, той пък събудил Бингъм…
— Пак ли става въпрос за вирусен менингит? — попита с интерес Джак.
— Тц — поклати глава Джордж. — Този път са убедени, че е вирусна бронхопневмония…
Джак кимна с глава и усети как по гърба му пробягват ледени тръпки. Ето го вирусът, който атакува горните дихателни пътища! Вече беше запознат с огнището на такава епидемия, възникнало миналата пролет в Лонг Айлънд. Макар че и това заболяване не се предава изцяло от пациент на пациент, той изпита чувство на дълбока тревога.
Забеляза необичайно високата купчина папки върху бюрото на Джордж, протегна ръка и започна да ги прехвърля.
— Нещо друго по-интересно от отминалата нощ? — преднамерено небрежно попита той, докато очите му търсеха името на Реджиналд.
— Хей, престани да ровиш! — намръщи се Джордж. — Току-що ги подредих! — После вдигна глава и стреснато попита: — Какво е станало с теб, по дяволите?!
Джак беше забравил за драскотините, които покриваха лицето му.
— Спънах се по време на снощния джогинг — промърмори той. Не обичаше да лъже, а това все пак беше част от истината.
— Да не би да си паднал върху топ бодлива тел? — изгледа го продължително Джордж.
— Имаме ли жертви на огнестрелно оръжие? — смени темата Джак.
— Цели четири — кимна Джордж. — Което означава, че ще ти възложа един от тях, въпреки „книжния ден“…
— Къде са? — попита Джак и нервно огледа бюрото.
Колегата му почука ниска купчина папки в ъгъла.
Отвори първата, прочете името и изведнъж му прилоша. Бет Холдърнес!
— О, Господи!
— Какво ти става? — вдигна глава Джордж. — Хей, станал си бял като платно! Лошо ли ти е?
Джак се отпусна в близкия стол и стисна главата си с длани. Наистина му прилоша.
— Твоя позната? — загрижено попита Джордж.
Джак вдигна глава и изпусна въздуха от гърдите си. Замайването отмина.
— Да — въздъхна той. — Не мога да повярвам! Едва вчера говорих с нея…
Джордж се пресегна към папката и я разтвори.
— А, да… Лаборантката от „Дженерал“… Жалко за момичето, едва на двадесет и осем! Застреляна в главата при обир в дома й… Взели са един телевизор и шепа евтини бижута…
— А другите жертви на огнестрелно оръжие? — вдигна глава Джак. Все още не се чувстваше достатъчно стабилен и предпочете да остане на стола.
Джордж придърпа списъка пред себе си.
— Имам някой си Хектор Лопес, от Сто и шейсета улица-запад, Мустафа Абу от Деветнадесета-изток, Реджиналд Уинтроп в Сентрал Парк…
— Дай да хвърля едно око на този Уинтроп — промърмори Джак и пое папката от колегата си. Не търсеше нищо особено, просто искаше да провери какво е записано в нея. В съзнанието му изведнъж проблесна мисълта, че ако не беше Плюнката, в тази папка щяха да бъдат неговите данни. Неволно потръпна и побърза да я подаде обратно на Джордж.
— Лори тук ли е?
— Появи се само няколко минути преди теб да поиска работа, но аз й казах, че още не съм готов —
