безпокойството му и това направи временното бездействие абсолютно непоносимо. Беше като тигър в клетка, трябваше да направи нещо! Много му се искаше да пренебрегне заплахите на Бингъм и да отиде в „Манхатън Дженерал“. Но дори и да отиде, какво от това? С кого може да разговаря? Прехвърли в главата си всички познати от болницата и изведнъж се сети за Кати Макбейн. Беше пряма и приятелски настроена жена, която на всичкото отгоре работеше в Комисията за инфекциозен контрол!
Грабна слушалката и набра номератора на „Дженерал“. Кати не беше на работното си място и телефонистката я потърси по пейджъра. Оказа се, че е в столовата. В слушалката се чуваше приглушеното подрънкване на посуда.
Джак се представи и помоли да бъде извинен, че й нарушава обяда.
— Няма значение — приветливо отвърна Кати. — Какво мога да направя за вас?
— Вие помните ли ме? — пожела да узнае Джак.
— Разбира се — отговори жената. — Как мога да ви забравя, след като подлудихте господин Кели и доктор Цимърман?
— И те не са единствените — призна с въздишка Джак.
— След тези инфекции всички са изнервени — добави Кати. — Аз не бих приела нещата лично…
— Слушайте, аз продължавам да се безпокоя от тези случай и много ми се иска да отскоча до вас и да си поговорим очи в очи… Бихте ли приела? Но разговорът трябва да си остане единствено между нас…
— По кое време възнамерявате да го направите? — колебливо попита Кати. — Страхувам се, че целият ми следобед е зает…
— Какво ще кажете, ако отскоча до вас веднага? — попита Джак. — Ще пропусна обеда…
— Какво себеотрицание, Господи! — засмя се жената. — Как мога да ви откажа? Кабинетът ми е в административното крило, на първия етаж…
— Ох! — изпъшка Джак. — Какъв е шансът да налетя на господин Кели?
— Бих казала незначителен — отвърна Кати. — Имаме посещение от „АмериКеър“, все големи началници. Господин Кели със сигурност ще бъде цял ден около тях…
— Значи тръгвам! — отсече Джак.
Излезе от главния вход и се озова на Първо авеню. Почти не обърна внимание на Чадъра, който отлепи гръб от съседната сграда и тръгна след него. Махна на първото свободно такси и скочи в купето. Обърна се само за миг, но ясно видя, че Чадъра прави същото…
Би Джей не беше сигурен дали ще познае Джак, тъй като го беше виждал единствено по време на кратката визита в апартамента му. Но в момента, в който докторът се появи на входа на Патологическия център, той веднага го позна.
Докато чакаше, направи опит да открие бодигарда на Джак. Отначало реши, че това е един висок и атлетично сложен тип на ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица, който пушеше и непрекъснато поглеждаше към горните етажи на Центъра. Но след известно време тоя тип изчезна и Би Джей с изненада установи, че на появата на Джак реагира някакъв кльощав дългуч.
— Този е още хлапе! — прошепна разочаровано той. Беше очаквал някой по-достоен противник.
Ръката му бавно се протегна към автоматичния пистолет, скрит в кобур под мишницата му. Но в същия момент Джак скочи в едно такси, а Чадъра го последва в друго. Би Джей извади ръката си и яростно замаха по посока на преминаващите коли.
— Карай на север — нареди той на шофьора, който закова на метър от него. — Стъпи здраво на педала!
Пакистанецът зад волана му хвърли един въпросителен поглед, след това изпълни заповедта. Скоро настигнаха таксито на Чадъра, което, сякаш за улеснение на Би Джей, личеше отдалеч със счупения си стоп…
Джак изскочи навън и се втурна към главния вход на „Дженерал“. Опасността от менингокова епидемия беше отшумяла и вече нямаше маски, които да използва за прикритие. Опасявайки се да не бъде разпознат, той искаше час по-скоро да се махне от общите помещения на болницата.
Бутна вратата към административното крило, надявайки се Кели наистина да се окаже зает. Обичайните болнични шумове изведнъж заглъхнаха. Тук подът беше покрит с дебел килим, а за късмет наоколо не се виждаха познати физиономии.
Надникна през една от вратите и попита за кабинета на Кати Макбейн. Насочиха го към третата врата вдясно и той побърза да тръгне натам.
— Здравейте — рече той и старателно затвори след себе си. — Дано не се разсърдите, че ви изолирам от света, но… Вече ви казах, че не искам да се срещам с някои хора от тази болница…
— Няма проблеми — кимна Кати Макбейн. — Моля, седнете.
Джак седна на стола, който беше поставен пред ниското писалище. Самият кабинет беше малък — в него имаше място само за бюро, два стола и метална кантонерка за документи. Стените бяха запълнени с дипломите и сертификатите на Кати, които говореха за солидно образование. На бюрото имаше една-две семейни снимки.
Самата Кати изглеждаше така, както я помнеше Джак — пряма и дружелюбна. Чертите на кръглото й лице бяха фини и деликатни, а устните й — винаги готови да се разтеглят в усмивка.
— Силно съм обезпокоен от последния случай на вирусна бронхопневмония, причинена от инфлуенца — започна без повече предисловия Джак. — Каква е реакцията на Комисията за контрол на инфекциозните болести?
— Още не сме заседавали — отвърна Кати. — Пациентът почина едва снощи, все пак…
— А разговаряла ли сте по този въпрос с някой от останалите членове на комисията?
— Не — поклати глава Кати. — Не разбирам защо сте толкова разтревожен, все пак сме в разгара на грипния сезон… Честно казано, аз не съм особено обезпокоена от снощния инцидент и изобщо не го сравнявам с предишните, особено с менингококовите инфекции…
— Тревожи ме начинът, по който се проявява — поясни Джак. — Тази остра форма на пневмония е съвсем същата като при предишните случаи… Но има и разлика: при инфлуенцата заразата се пренася много по-лесно. Не й трябва вектор, защото се предава директно от човек на човек…
— Разбирам — кимна Кати. — Но вече ви казах, че случаи на инфлуенца се срещат през целия зимен сезон…
— Които водят до вирусна бронхопневмония? — изгледа я продължително Джак.
— Е, не чак такива — призна Кати.
— Тази сутрин направих опит да разбера дали има нови случаи, но получих отрицателен отговор — рече Джак. — Да знаете нещо ново по този въпрос?
— Не — поклати глава Кати.
— А можете ли да проверите?
Жената се обърна към копютърния си терминал, избра някаква команда и на екрана светна отговорът. Нови случаи на вирусна бронхопневмония нямаше.
— Добре, тогава да опитаме нещо друго — рече Джак. — Покойният пациент се казва Кевин Карпентър. В кое отделение е лежал?
— В ортопедията — отвърна Кати.
— Първите симптоми са се проявили около шест вечерта. Можем да проверим дали някои от дежурните в тази смяна сестри са болни…
Колебанието на Кати продължи само секунда, после ръцете й отново затичаха по клавиатурата. Този път й трябваше повече време, тъй като получи един доста дълъг списък с адреси и телефонни номера.
— Искате ли да ги търся? — попита тя. — Това са сестрите от нощната смяна, които ще бъдат тук след около два часа…
— Ако нямате нищо против — кимна Джак.
Кати хвана слушалката. Още втората сестра в списъка се оказа болна. Госпожица Ким Спенсър тъкмо се готвела да позвъни в службата и да предупреди, че не може да поеме смяната си. Имала ярко изразени симптоми на грип, а температурата й наближавала 39.5 градуса.
— Може ли да поговоря с нея? — протегна ръка Джак.
