лесна мишена за онези, които не се поколебаха да открият огън във вътрешността на голям магазин.
Очите му проследиха един товарен микробус, в главата му се появи нова идея. Обърна се и слезе по стълбите, които водеха в моргата. В остъклената канцелария седеше дежурният санитар Марвин Флетчър и кротко си похапваше понички.
— Ще ми направиш ли една услуга, Марвин? — изправи се на прага Джак.
— Казвай — изръмжа онзи и отпи голяма глътка кафе от картонената чаша пред себе си.
— Става въпрос за лична услуга — предупреди го Джак. — Нещата трябва да си останат между нас.
— Хубаво — кимна Марвин. В очите му проблесна интерес.
— Трябва да се придвижа до Градската болница. Ще ме закараш ли с една от катафалките?
— Не ми е позволено да карам тези… — започна Марвин.
— Знам — размаха ръце Джак. — Но искам да се измъкна от една приятелка, която със сигурност ме чака пред входа… Хубавец като теб не може да не е имал подобни проблеми…
— И още как — засмя се онзи.
— Ще ти отнеме само няколко минути — умолително рече Джак. — Изфучаваме нагоре по Първо авеню и завиваме към Йорк. За нула време ще се прибереш… Ето ти една десетачка за услугата.
Марвин огледа банкнотата, която Джак остави върху масата, после вдигна глава:
— Кога искаш да тръгнем?
— Веднага.
Джак се качи в кабината на катафалката, а оттам се прехвърли в товарния отсек. Марвин включи на заден ход, излезе на Тридесета улица и закова на червения светофар.
Въпреки трафика успяха да стигнат сравнително бързо до Градската болница. Марвин паркира пред главния вход, край който кипеше обичайното оживление, а Джак побърза да влезе в просторното фоайе. Остана там в продължение на пет минути, внимателно оглеждайки лицата на влизащите след него. После се насочи към спешното отделение. Много пъти бе идвал тук и знаеше как да се оправи. Прекоси шоковата зала и излезе на рампата за линейки. Тук спираха и много таксита, наети от болни хора. Не се наложи да чака дълго.
Скочи в една току-що освободила се кола и нареди на шофьора да кара към универсалния магазин „Блумингсдейл“ на Трето авеню.
Магазинът беше претъпкан, точно според очакванията му. Прекоси приземния етаж, излезе на Лексингтън и хвана друго такси. Този път слезе само на една пресечка от „Позитано“ и забързано тръгна по тротоара.
Искаше да е абсолютно сигурен, че не води опашка след себе си и по тази причина хлътна в безистена на един магазин за обувки. Остана там нови пет минути, наблюдавайки минувачите по тротоара и доста по- спокойното автомобилно движение по платното на авеню Медисън. Тук хората бяха далеч по-добре облечени в сравнение с района около моргата. Подозрителни типове изобщо липсваха.
Мислено се поздрави за изобретателността и тръгна към ресторанта. Изобщо не забеляза двамата мъже, които останаха в току-що паркиралия срещу магазина за обувки блестящочерен кадилак. Мина на крачка от него, но огледалните стъкла не пропускаха любопитни погледи.
Бутна вратата и влезе. В предверието имаше нещо като лятна градина, покрита с навес. Отмести едно от увисналите парчета брезент и изведнъж се озова в приятно затопленото помещение. Вляво проблясваше малък бар с махагонов плот, а масите бяха групирани вдясно от вратата и чезнеха в дълбочината на дискретно осветената зала за хранене. Стените и таванът бяха покрити с копринен бръшлян, който изглеждаше изненадващо жив. Сякаш наистина беше влязъл в някой от характерните за Италия ресторант- градини…
Във въздуха се носеше приятният аромат на запържен чесън и Джак изведнъж си даде сметка, че умира от глад.
Ресторантът беше почти пълен, но тук липсваше обичайната напрегнатост и забързана атмосфера на повечето нюйоркски заведения. Разговорите се водеха на тих глас, прекъсвани от приглушеното потракване на посудата. Вероятно именно тази атмосфера беше имала предвид Терез като му каза, че обстановката тук не е типична за Ню Йорк.
Метр д’отелът любезно го поздрави. Джак поясни, че има среща с госпожица Хейгън, човекът леко се поклони и му направи знак да го последва.
Терез изскочи иззад малката масичка до бара и го прегърна. После в очите й се появи тревога.
— Господи, лицето ти изглежда ужасно!
— Това го слушам откакто съм жив — засмя се той.
— Не, сериозно! — отказа да се успокои тя. — Наистина ли всичко е наред?
— Честно казано, изобщо бях забравил за лицето си — отвърна той.
— Изглеждаш безпомощен като дете — установи Терез. — Не смея дори да те целуна…
— Защо? — сви рамене той. — Устните ми са наред… Тя се засмя и му се закани с пръст.
Седнаха.
— Какво ще кажеш за ресторанта? — попита Терез и разгъна колосаната салфетка върху коленете си.
— Харесва ми, защото има уют — рече Джак. — А това може да се каже за малко заведения в този град. Но никога не бих се отбил, вероятно защото и рекламата му е дискретна…
— Това е едно от любимите ми заведения — усмихна се Терез.
— Благодаря, че настоя да се срещнем тук — отвърна на усмивката й той. — И трябва да призная, че беше права. Наистина умирам от глад…
В продължение на петнадесет минути изследваха дебелото като търговски каталог меню, изслушвайки предложенията на келнера. След това поръчаха.
— Какво ще кажеш за малко вино? — попита Терез.
— Защо не? — сви рамене той.
— Ще го избереш ли? — подаде му менюто тя.
— Изпитвам подозрението, че ти отдавна знаеш какво точно се пие тук…
— Червено или бяло? — стана делова Терез.
— Нямам предпочитания.
Виното пристигна и беше разсипано в чашите. Двамата се облегнаха в удобните кресла и направиха опит да се отпуснат. Терез беше доста по-напрегната от него и на няколко пъти хвърли бегъл поглед към часовника си.
— Видях те! — заядливо подхвърли той.
— Какво видя?
— Че гледаш часовника си. Нали уж щяхме да се отпуснем? По тази причина не ти разказвам за тежкия си ден и не питам за твоя…
— Извинявай, прав си — въздъхна Терез. — Но някои рефлекси са по-силни от мен. Колийн и момичетата от екипа продължават да работят и това вероятно ме кара да се чувствам малко гузна…
— Мога ли да попитам как върви кампанията?
— Добре — отвърна Терез. — Днес обаче бях толкова нервна, че не издържах и поканих на обяд приятелката си от „Нешънъл Хелт“. Тя толкова се ентусиазира от идеите ни, че поиска позволение да ги сподели с шефа си. Следобед се обади да каже, че президентът ги е харесал много и е решил да увеличи бюджета ни с цели двадесет процента!
Джак направи опит да изчисли какво означават двадесет процента. Това бяха милиони долари, които без съмнение щяха да вземат от здравните осигуровки на стотици хиляди хора. Премълча тези мисли, просто защото не искаше да разваля вечерта. Вместо това се усмихна и я поздрави.
— Благодаря.
— От чутото дотук бих казал, че денят ти съвсем не е бил толкова лош — подхвърли той.
— Одобрението на клиента е само началото — въздъхна Терез. — Сега ни предстои реализацията на презентацията и практическата кампания. Нямаш представа какви проблеми възникват при заснемането на един 30-секунден телевизионен клип!
Отпи една глътка и отново погледна часовника си.
