извъртя и рухна на пода.
Полицаят прибра значката и револвера, а после пъргаво приклекна и опипа пулса на непознатия. В следващия миг вдигна глава и заповяда да позвънят на 911 за линейка.
Едва след това настъпи хаосът. Повечето мъже скочиха на крака, жените се разпищяха. Онези, които бяха близо до вратата, побързаха да хукнат навън.
— Останете по местата си! — отново извика полицаят. — Ситуацията е под контрол!
Част от посетителите се подчиниха, други останаха на крака с опулени от смайване очи.
Успял да възвърне самообладанието си, Джак приклекна до полицая и рече:
— Аз съм лекар.
— Знам — кимна онзи. — Хвърлете му едно око, но се страхувам, че вече е пътник…
Джак потърси пулса на жертвата, питайки се откъде ченгето знае, че е доктор. Пулс нямаше.
— Нямах друг избор — прошепна забързано полицаят. — При толкова много хора наоколо трябваше да се прицеля в лявата част на гърдите му и вероятно съм улучил сърцето…
После и двамата се изправиха. Очите на полицая пробягаха по фигурата на Джак.
— Добре ли сте?
— Предполагам — промърмори Джак и сведе замаян поглед към тялото си. Не усещаше нищо, но от опит знаеше, че може да се окаже прострелян.
— Размина се на косъм — въздъхна ченгето. — Признавам, че изобщо не допусках нещо да ви се случи точно тук…
— Какво искате да кажете?
— Очаквах неприятности след излизането ви от ресторанта — поясни другият.
— Не знам за какво говорите, но съм щастлив, че се оказахте тук — въздъхна Джак.
— За това трябва да благодарите на Лу Солдано — сви рамене полицаят.
Терез изскочи от вратата на тоалетната в дъното и забърза към масата. Върху лицето й се беше изписало тотално объркване. Зърнала трупа на пода, тя ахна и притисна длан към устата си, а в очите й се появи смайване.
— Какво стана? — дрезгаво попита тя. — Пребледнял си като платно!
— Жив съм — отвърна с колеблив глас Джак. — Благодарение на този полицай…
Терез се извърна към непознатия, но не успя да го попита нищо. Откъм улицата се разнесе пронизителен вой на сирени.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г., 20:45 ч.
Джак беше извърнал очи към улицата отвъд стъклото на летящата с висока скорост кола, но не виждаше нищо. Движеха се по булевард Рузвелт, а той беше седнал на предната седалка до Шон Магоджинал — тайнственият цивилен полицай, който го бе спасил от сигурна смърт.
От инцидента беше минал повече от час, но нервите му продължаваха да са свити на кълбо. Фактически сега, когато имаше време да обмисли този трети опит за покушение срещу себе си, той се чувстваше дори по-възбуден, отколкото по време на инцидента. Толкова възбуден, че се принуди да тикне ръце под коленете си, за да прикрие треперенето им.
Истинският хаос в ресторанта настъпи след пристигането на полицията. Част от посетителите охотно дадоха имената и адресите си, но други възроптаха. Джак очакваше да поискат същото и от него, но Шон му предаде, че лейтенант Лу Солдано го очаква за разговор. Не му стана особено приятно, но просто нямаше избор. Успя да отклони желанието на Терез да го придружи едва когато обеща да й позвъни по-късно. След подобно преживяване тя не пожела да остане сама и се върна в агенцията.
Раздвижи език в пресъхналата си уста. Опасяваше се, че полицията има всички основания да го задържи. Не беше съобщил за убийството на Реджиналд, нито пък за стрелбата в аптеката-супермаркет, където бе отнет още един човешки живот. На всичкото отгоре сам беше насочил Лори да търси връзка между Реджиналд и мъртвата Бет…
Въздъхна и прокара пръсти през косата си. Чудеше се как ще отговаря на неизбежните въпроси, които го чакаха в полицейското управление.
— Добре ли сте? — извърна се да го погледне Шон.
— Разбира се — промърмори Джак. — Прекарах една прекрасна вечер. В град като Ню Йорк човек никога не скучае.
— Това е позитивно мислене — кимна полицаят.
Джак му хвърли един кос поглед, изненадан от буквалното тълкуване на репликата си.
— Имам един-два въпроса — рече той. — Как по дяволите се озовахте в онзи ресторант? Откъде знаете, че съм лекар? Защо трябва да благодаря на Лу Солдано?
— Лейтенант Солдано получи предупреждение, че сте в опасност — отвърна Шон.
— А вие как разбрахте, че съм в ресторанта?
— Много просто — двамата със сержант Мърфи ви проследихме от моргата…
Джак въздъхна и извърна глава към вечерния град, който бягаше край прозореца. Спомни си за гордостта от собствената си изобретателност, която го бе обзела малко преди да влезе в „Позитано“. А сега се оказа, че е бил чист аматьор…
— В „Блумингсдейл“ почти ви изпуснахме, но аз вече бях усетил какво сте намислил да вършите — добави Шон.
— А кой предупреди лейтенант Солдано? — извърна се към него Джак, макар да беше сигурен, че това е била Лори.
— Това не знам — сви рамене полицаят. — Но след малко ще можете да го попитате лично.
Авеню Рузвелт неусетно се сля с виадукта на Саут стрийт, в далечината се очерта величествената конструкция на моста Бруклин, осветена като коледна елха.
Малко преди моста напуснаха магистралата и свърнаха на север, а няколко минути по-късно вече влизаха в паркинга пред Главното полицейско управление на Ню Йорк.
Джак за пръв път идваше тук и остана изненадан от модерната обстановка. Минаха през кабинката на металдетектора, след което Шон го заведе в кабинета на Солдано и се оттегли.
Лу го посрещна с протегната ръка.
— Сядайте, докторе — рече той и придърпа един стол с висока облегалка. После махна с ръка към един чернокож полицай и добави: — Това е сержант Уилсън.
Уилсън беше висок и много красив мъж с безупречно изгладена униформа, която влизаше в рязък контраст с доста изтърканите цивилни дрехи на лейтенанта.
Джак се здрависа със сержанта и остана впечатлен от здравото му ръкостискане. То го накара да се засрами от все още треперещите си ръце.
— Поканих сержант Уилсън, защото той е началник на отдела за борба с организираната престъпност и специалните операции — поясни Солдано и седна зад бюрото си.
Чудесно, мрачно въздъхна Джак. След тази среща положително ще опрем и до участието на Уорън във всички отминали събития. Направи опит да се усмихне, но веднага разбра, че това само засилва впечатлението за собствената му неувереност. Имаше чувството, че тези двамата, несъмнено опитни професионалисти, още от вратата са разбрали с кого си имат работа.
— Научих, че сте имал неприятно преживяване тази вечер.
— подхвърли Лу.
— Меко казано — сви рамене Джак и едва сега се реши да огледа домакина си. След признанието на Лори за някогашната си връзка с него, той очакваше да види един доста по-представителен мъж, поне във физическо отношение. Но Лу се оказа едно малко по-компактно копие на самия него — доста по-нисък, но с широки рамене и яко телосложение.
— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита го Джак.
— Естествено — разпери ръце Лу. — Поканил съм ви тук на разговор, а не на разпит…
— Какво ви накара да изпратите подир мен офицер Магоджинал? Веднага ще добавя, че не се оплаквам, тъй като на практика той ми спаси живота…
— За това трябва да благодарите на доктор Лори Монтгомъри — отвърна Лу. — Тя се тревожеше за вас
