Отиде до прозореца и се опита да го отвори. Но той изобщо не помръдна, явно рамката беше закована. Пристъпи към радиатора. Беше толкова горещ, че не можеше да докосне регулационния вентил. Взе една кърпа от банята, след което установи, че вентилът е застопорен в крайно отворено положение.
Успя да отвори прозорчето на банята. Лъхна го свеж въздух и той остана на място. Плочките под босите му крака бяха приятно хладни. Облегна се на умивалника, спомни си съня и неволно потръпна. Беше толкова реален, че очите му неволно се сведоха към корема, търсейки обривите. Но кожата му беше бяла и чиста. Главоболието обаче беше истинско. Вероятната причина за него беше прекалено силното отопление. Зачуди се защо не се беше събудил по-рано.
Погледна се в огледалото. Очите му бяха червени, брадата му плачеше за бръснач. Надяваше се, че във фоайето има магазинчета, тъй като не си носеше тоалетни принадлежности.
Върна се в спалнята. Радиаторът беше утихнал, а благодарение на хладния въздух от банята, температурата се беше понижила до приемливи граници.
Започна да се облича с намерението да слезе долу. В главата му изплуваха събитията от отминалата вечер. Пред очите му с плашеща яснота се появи дулото на пистолета и той неволно потръпна. Броени секунди го бяха делили от смъртта.
Три пъти за двадесет и четири часа се беше изправял пред онази с косата. При всеки от тях усещаше колко много иска да живее. За пръв път от много години насам си зададе въпроса дали нехайното му отношение към живота всъщност не е проява на неуважение към паметта на семейството му. На съпругата и двете дъщери, които си бяха отишли завинаги…
Във фоайето успя да се снабди със самобръсначка за еднократна употреба и малка тубичка паста за зъби с прикачена към нея четка. Изправи се пред асансьора, очите му попаднаха на купчината вестници, оставени върху затвореното гише. На първа страница на „Дейли Нюз“ имаше дебело заглавие:
Остави покупките си на плота и направи опит да измъкне един екземпляр от вързопа, но пластмасовите ленти бяха прекалено стегнати. Обърна се към намръщения нощен администратор, който неохотно сряза лентата с остро като бръснач джобно ножче и нагло му прибра парите.
В кабината разтвори вестника и с ужас откри снимката си по средата на трета страница. Бяха го щракнали в момента, в който излиза от „Позитано“, хванат за ръката от Шон Магоджинал. Не помнеше да са го снимали, но фактът си беше факт. Текстът под снимката гласеше:
ДОКТОР ДЖАК СТЕПЪЛТЪН, МЕДИЦИНСКИ СЛЕДОВАТЕЛ КЪМ ГРАДСКИЯ ПАТОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ НА НЮ ЙОРК, НАПУСКА МЯСТОТО НА ПОКУШЕНИЕТО ПОД ОХРАНАТА НА ДЕТЕКТИВ ШОН МАГОДЖИНАЛ. ПРИ ИНЦИДЕНТА Е ЗАСТРЕЛЯН ЕДИН ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА ИЗВЕСТНА БАНДА.
Прочете и самия материал, който беше толкова кратък, че го завърши още преди да стигне до стаята си. Авторът, неизвестно как, беше успял да научи за сблъсъка му със същата банда в миналото. Фактите бяха предадени тенденциозно, с очевидната цел да предизвикат сензация. Захвърли вестника с отвращение, в душата му се промъкна безпокойство. Очакваше го напрегнат ден, никак не му беше до вестникарски шумотевици.
Взе душ, избръсна се и изми зъбите си. Стана му далеч по-добре, но все още не беше наред. Главоболието не минаваше, а мускулите на краката бяха някак схванати и също го наболяваха. Същото беше състоянието и на гърба му. Не можеше да се отърве от неприятното чувство, че е пипнал опасния грип и побърза да вземе нова доза римантидин.
Пристигна в Центъра с такси, но накара шофьора да го остави пред рампата за линейки на моргата. Не беше в настроение да разговаря с репортерите, които вероятно вече дебнеха пред главния вход.
Насочи се направо към оперативната стая. Искаше час по-скоро да научи какви покойници са докарали през нощта.
— Хей, док! — отмести вестника си Вини. — Знаеш ли, че те има във вестника?
Джак не му обърна внимание и се насочи към Джордж.
— Хей, не те ли интересува? — извика след него Вини. — И снимка са ти направили!
— Видях я, но не се харесвам особено — отвърна през рамо Джак.
— Кажи какво е станало! — примоли се Вини. — Това тук ми звучи като на кино! Защо копелето е искало да те гръмне?
— По погрешка — отвърна Джак.
— А стига бе! — разочаровано рече Вини. — Искаш да кажеш, че те е взел за някой друг?
— Нещо такова — отвърна Джак и попита Джордж дали има нови смъртни случаи поради грип.
— Ама наистина ли са стреляли по теб? — не обърна внимание на въпроса Джордж. Изглеждаше дори по-любопитен от Вини. Нещастието на другите винаги пробужда любопитство, рече си Джак.
— Поне петдесет пъти — отвърна той. — Но само с онези пистолети, които изстрелват топчета за пинг- понг. А тях аз ги избягвам лесно…
— Не ти се говори, а? — подхвърли Джордж.
— Много си проницателен — похвали го Джак. — Хайде, отговори на въпроса ми!
— Четири — рече Джордж.
Джак усети как пулсът му се ускорява.
— Къде са?
— Тук — почука купчината папки пред себе си Джордж. — Два от тях определих за теб, но Калвин се обади да ме предупреди, че днес ще се занимаваш само с писмена работа. Според мен и той е видял вестника. Всъщност, изобщо не беше сигурен, че ще се появиш на работа…
Джак замълча. Предстоеше му толкова много работа, че един „книжен ден“ му се стори като манна небесна. Разтвори папките да види имената. Част от тях очакваше, но въпреки това изпита нещо като шок. През нощта от остра белодробна недостатъчност бяха починали Ким Спенсър, Джордж Хейзълтън, Глория Хернандес и Уилям Пирсън — лаборантът от нощната смяна. Вече нямаше съмнение, че грипният вирус е изключително смъртоносен. Последните му жертви бяха все здрави и относително млади хора, които бяха починали за по-малко от двадесет и четири часа след заразата.
Притесненията му се върнаха с нова сила. Вече беше сигурен, че градът е изправен пред тежка епидемия. Единствената му надежда беше да се окаже прав по отношение на овлажнителите на въздуха. Всички жертви, включително и новите, са били изложени на тяхното въздействие. Засега липсваха доказателства за предаване на вируса пряко, от човек на човек.
Изскочи навън без да обръща внимание на въпросите, с които го засипа Вини. Не знаеше какво да прави. Горчивият опит с чумните бацили го съветваше да изчака Бингъм и да го убеди да се свърже с градските и щатските санитарни власти. Но това означаваше загуба на време, а епидемията вече беше в ход…
— Доктор Степълтън, търсиха ви много хора — спря го нощната дежурна на телефоните Марджъри Занковски. — Част от тях оставиха съобщения, ето ви списъка. Тъкмо се готвех да го кача горе, в кабинета ви…
Джак пое купчината розови листчета с телефонни послания и продължи към асансьорите. Терез беше звъняла няколко пъти, последният от тях в четири сутринта. Усети как го обзема чувство за вина. Би трябвало да й позвъни от хотела, но просто нямаше настроение да говори с никого.
За негова изненада сред имената на търсилите го бяха Клинт Ейбълард и Мери Цимърман. Първата му мисъл беше, че Кати Макбейн им е разказала всичко. Ако случаят е такъв, посланията им със сигурност съдържат тежки думи. Бяха звъняли един след друг, малко след шест сутринта.
Най-много обаче го разтревожиха две обаждания на Никол Маркет от Грипната лаборатория. Първото беше записано някъде около полунощ, а второто — в шест без четвърт.
Втурна се в кабинета, съблече палтото си и хвана телефона. Гласът на Никол звучеше уморено.
