— Примирието включва и доктора — изгледа го предупредително Уорън. — Оставяте го на мира, нали?
— Толкова ли ти пука за това бяло копеле?
— Да.
— Добре, човече — въздъхна Туин. — Мангизите и без това не бяха нищо особено.
Уорън вдигна ръка и Туин плесна дланта му. После направиха обратното.
— Умната — рече Уорън.
— Ти също — ухили се Туин.
Уорън направи знак на Дейвид и двамата бавно се отдалечиха по посока на Арката на Уошингтън, издигаща се в началото на Пето авеню.
— Не беше чак толкова лошо — промърмори Дейвид.
Уорън само сви рамене.
— Вярваш ли му?
— Да — рече с въздишка Уорън. — Той е търговец на наркотици, но не е глупак. Ако тази война продължи, с нас ще е свършено…
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Сряда, 27 март 1996 год. 17:45 ч.
Джак се чувстваше зле. Започна да се схваща, мускулите го боляха: Седеше в микробуса вече много часове и внимателно наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха в заложната къща. Опашки нямаше, но хората се нижеха в стабилен поток. Повечето от тях бяха бледи и изпити, което навеждаше на мисълта за нелегален бизнес с хазарт или наркотици.
Кварталът беше опасен — Джак усети това в момента, в който се появи тук. А преди малко, след като започна да се стъмнява, някой направи опит да отвори дясната врата на микробуса с щанга, въпреки че той продължаваше да седи в кабината. Наложи се да извика и да заблъска по стъклото, за да прогони нахалника.
Час по час хвърляше по някое хапче ефизол в устата си, но облекчение нямаше. Гърлото му гореше, появи се и суха кашлица. Натрапчивата мисъл, че е пипнал смъртоносния грип от Глория Хернандес, не излизаше от главата му. Максималната дневна доза римантадин беше две хапчета, но след появата на кашлицата той глътна и трето.
Търпението му бе възнаградено точно когато се канеше да вдигне бялото знаме и да си признае, че целият този театър е разигран за нищо. Първоначално мъжът не привлече любопитството му с нищо, вероятно защото се появи пеш. Носеше протъркано скиорско яке с качулка — като повечето клиенти на заложната къща преди него. Но излезе навън с пакета на Джак в ръце. В това нямаше никакво съмнение, тъй като оранжевите етикети за опасност ясно се виждаха в здрача.
Наложи се да вземе решение за броени секунди. Не беше сигурен дали да напусне микробуса и да осъществи проследяването пеша, или да го стори като подкара бавно след човека, който спокойно се насочи към Боуъри. В крайна сметка избра първия вариант, преценил, че един пълзящ край тротоара микробус ще изглежда твърде подозрително. Мъжът със скиорското яке зави надясно по Елдридж стрийт. Джак надникна иззад ъгъла точно навреме, за да го види как влиза във входа на един блок.
Сградата беше на пет етажа, копие на останалите по улицата. На всеки етаж имаше по един голям холен прозорец, с два по-малки от двете му страни. Аварийната стълба беше прикрепена към левия калкан, а магазинът на уличното ниво беше празен, с табела за отдаване под наем на витрината.
Светеше само на втория етаж. Апартаментът по всяка вероятност беше празен, тъй като на прозорците нямаше завеси, а стените бяха голи.
Джак нерешително спря. Очите му внимателно опипваха блока. Междувременно светна и на петия етаж, някой отвори един от страничните прозорци. Не беше сигурен дали това е човекът, когото следеше…
Уверил се, че никой не му обръща внимание, Джак пресече уличното платно и побутна входната врата. Озова се в малко входно антре, на стената вляво имаше четири пощенски кутии. Само две от тях имаха табелки. Г. Хейлбърн на втория етаж, Р. Овърстрийт на петия. Никаква следа от лаборатория „Фрейзър“.
До пощенските кутии имаше домофон с четири звънеца. Първата му мисъл беше да звънне на петия етаж. Отказа се, просто защото не знаеше какво да каже. Остана на място, опитвайки се да открие изход от ситуацията. По някое време забеляза, че пощенската кутия на петия етаж не е заключена.
Посегна към нея, но в същия момент вътрешната врата на сградата рязко се отвори. Джак почти подскочи от изненада, но все пак успя да се извърне с гръб към човека, който напускаше сградата. Той забързано се плъзна покрай него без да му обръща внимание. С крайчеца на окото си Джак успя да забележи найлоновото яке, миг по-късно човекът изчезна навън.
Реагира бързо и успя да сложи крак на вътрешната врата. Хвърли поглед зад себе си, но непознатият беше изчезнал. Влезе в сградата и остави вратата да се захлопне зад гърба му. Стълбището се извиваше покрай металната клетка на асансьора, който очевидно беше пригоден за товари. Това личеше както от необичайните му размери, така и от вратата, която се отваряше нагоре.
Стъпи на металния под на кабината и натисна бутона за петия етаж.
Асансьорът беше бавен и шумен, но все пак действаше. Скоро се озова на последната площадка, пред очите му се показа солидна врата без табелка. Нямаше звънец, наложи се да почука. Надяваше се, че вътре няма никой. Почука още няколко пъти, после завъртя топката на бравата. Вратата беше заключена.
Обърна се. Стъпалата водеха нагоре, вероятно към покрива. Изкачи се на горната площадка и дръпна една метална врата. Тя се заключваше отвътре и през нея действително се излизаше на покрива. Подпря я с трупчето, което очевидно беше изправено до стената с тази цел, после предпазливо излезе навън и се насочи към предната част на покрива. На фона на притъмнялото небе смътно се очертаваха перилата на аварийната стълба, които стърчаха над перваза.
Джак пристъпи към парапета и погледна надолу. Представата, че ще се спусне по тези тънки стъпала моментално пробуди страха от височина в душата му. Но площадката на петия етаж се очертаваше само на три-четири метра по-надолу, ярко осветена от прозореца.
Добре знаеше, че не може да пропусне този шанс, въпреки детския страх от високото. Задачата- минимум беше да надникне през прозореца.
Обърна се с гръб към бездната и бавно седна на парапета. После хвана перилата на аварийната стълба и се изправи. Започна да се спуска, заковал очи в стъпалата под краката си. Нито веднъж не погледна надолу, към улицата.
Най-сетне се изравни с прозореца и протегна врат, без да изпуска перилата от ръцете си. Помещението се оказа общо, както беше подозирал. Доста просторно, разделено с висок около два метра параван. Непосредствено пред очите му беше жилищната площ с легло и малък кухненски бокс до лявата стена. На кръглата маса в средата лежеше отвореният пакет с познатите лепенки. Дървеното трупче и смачканите вестници се търкаляха по пода.
Далеч по-интересно беше това, което се виждаше оттатък паравана: висок шкаф от неръждаема стомана, който нямаше нищо общо с домакинското оборудване.
Прозорецът беше отворен и Джак не издържа на изкушението да се промъкне вътре и да разгледа шкафа отблизо. Освен това, по тази начин нямаше да се налага отново да се катери по аварийната стълба, а просто щеше да излезе през входната врата.
Все пак му трябваше малко време за да пусне металните перила. Без да поглежда надолу, той тромаво се промуши през прозореца с главата напред. А когато най-сетне се озова вътре, лицето му беше покрито с едри капки пот.
Съвзе се бързо. Страхът от високото се стопи в мига, в който краката му стъпиха на твърдия под. Обърна се и надникна през прозореца. Поне за момента никак не му се щеше да бъде изненадан от мъжа със скиорското яке.
Улицата беше пуста. Джак прекоси жилищната площ и се озова в нещо като хол, в който доминираше високият френски прозорец. Обзавеждането се състоеше от два дивана под ъгъл с масичка за кафе между тях, положена върху малко продълговато килимче. Стените на подвижните паравани бяха облепени с плакати от някакъв международен симпозиум по микробиология. Списанията на масичката също бяха
