— Не ме интересува за какво го ползваш, важното е да го упоим… Сигурен ли си, че ще успееш?
— Не знам, но ще опитам…
— Как се прилага?
— Чрез инжекция. Действието му е кратко и вероятно ще се наложи да му направим няколко инжекции…
— Да опитаме! — отсече Терез.
Джак откри, че започва да се поти. Не знаеше дали това се дължи на треската, или на проведения зад паравана разговор. Никак не беше въодушевен от идеята да се превърне в опитно зайче, на което инжектират някакво приспивателно.
Ричард отвори някакъв шкаф и извади кутия спринцовки. Кетаминът беше в дълго шишенце с гумена тапа.
— Колко тежи според теб тоя тип? — попита лаборантът, явно опитвайки се да изчисли дозата.
— Осемдесет и четири-пет килограма, не повече — отвърна Терез.
Ричард направи някакви изчисления, напълни една от спринцовките и пристъпи към пленника. Джак направи върховни усилия да потисне обзелата го паника, за да не се разкрещи. Иглата потъна в ръката му, малко над лакътя. Прониза го остра болка.
— Да видим какво ще се получи — изправи се Ричард и захвърли празната спринцовка. — През това време ще отида да докарам колата…
Терез кимна с глава. Ричард навлече скиорското яке и тръгна към вратата. Там спря и подхвърли, че ще се забави не повече от десетина минути.
— Значи операцията е семейна, а? — подхвърли Джак когато вратата се захлопна зад гърба на лаборанта.
— Не ми напомняй! — изпъшка Терез и започна нервно да крачи напред-назад.
Джак усети първия ефект от кетамина — необичайно силно бучене в ушите. После фигурата на Терез започна да върши странни неща и той неволно примигна. Изпита чувството, че тялото му потъва в дебел пласт облаци, а той стои някъде отстрани и се наблюдава. Видя Терез на входа на мрачен тунел, лицето й придобиваше огромни и някак гротескни размери. Устата й се движеше, но до ушите му достигаше някакво странно, напълно непонятно ехо…
По някое време усети, че ходи. Беше странно чувство, тъй като не можеше да определи къде точно се намират отделните части на тялото му. Наложи се да сведе поглед надолу, за да се увери, че краката му действително се движат. Но когато направи опит да види накъде върви, пред очите му се появиха ярки цветни петна, пресечени от успоредни линии.
Изпита леко гадене, което бързо отмина. Примигна и цветните петна се превърнаха в голям, лъскав предмет. Една ръка се появи някъде отстрани и го докосна. Едва тогава разбра, че лъскавият предмет е кола.
Бавно почувства присъствието и на други елементи в заобикалящата го среда. Лампи, сграда… От двете му страни крачеха хора, които внимателно го придържаха. Говореха нещо, но в гласовете им звучеше някакъв странен механичен оттенък, като от синтезатор.
Почувства, че пада, но не беше в състояние дори да помръдне с ръка. Падането сякаш продължи няколко минути, след което се приземи върху някаква твърда повърхност. Светлината изчезна. Лежеше по корем върху някакъв мокет, нещо твърдо притискаше ребрата му. Направи опит да се раздвижи и откри, че китките му се оковани.
Изгуби представа за времето. Изтекоха минути, а може би часове. После ориентацията му започна да се възвръща, халюцинациите изчезнаха. Разбра, че е на пода между седалките на движещ се автомобил, а ръцете му са приковани с белезници към металната рама на предната седалка. По всяка вероятност пътуваха към Катскилс.
За да облекчи болката от забилата се в корема му издутина на диференциала, Джак сви колена под себе си и зае клекнало положение. Позата беше много неудобна, но все пак почувства известно облекчение. Проблемът обаче не беше в позата, а в болестта, която явно развиваше. Симптомите на инфлуенцата станаха напълно недвусмислени, а замайването от кетамина ги засилваше още повече.
Няколко остри кихавици от негова страна принудиха Терез да се обърне назад.
— Мили Боже! — възкликна тя.
— Къде сме? — дрезгаво прошепна Джак, а гърдите му се разцепиха от суха кашлица. Носът му течеше, но с окованите си ръце не можеше да направи нищо.
— По-добре не говори, защото ще се задавиш до смърт! — предупреди го Ричард.
— Кашлицата и кихането от инжекцията ли са? — пожела да се осведоми Терез.
— Откъде да знам? — сви рамене онзи. — За пръв път давам кетамин на човек!
— Все пак би трябвало да имаш някаква идея, нали? — остро рече Терез. — Нали непрекъснато го инжектираш на бедните животни?
— С животните се отнасям като с домашни любимци и никога не съм ги измъчвал — отвърна обидено Ричард.
Неспокойството им от моето присъствие се превръща в раздразнение, рече си Джак. Но то е насочено не толкова към мен, колкото към тях самите.
— Цялата идея беше твоя, забрави ли? — обади се след продължителна пауза Ричард.
— О, не! — моментално пламна Терез. — Няма да ти позволя да извърташ нещата по такъв начин! Ти беше този, който предложи да създадем малко неприятности на „АмериКеър“ чрез вътрешноболнични зарази. На мен подобно нещо никога не би ми минало през главата…
— Предложих го само защото ти ревеше, че „АмериКеър“ отмъкват все по-голям пазарен дял от „Нешънъл Хелт“, въпреки глупавите ти рекламни кампании! — извика Ричард. — Забрави ли кой ме помоли за помощ?
— Имах нужда от идеи, нищо повече — тръсна глава Терез. — Нещо, което да помогне на рекламната кампания…
— Глупости! Човек не търси железарски материали в бакалията! Аз нямам никаква идея как се правят рекламни кампании, а ти прекрасно знаеше, че съм микробиолог и очакваше предложенията ми именно в тази област!
— Идеята ми хрумна едва след като започна да говориш за зарази! — не се предаваше Терез. — Освен това ти споменаваше невинни заболявания, като настинки, диария и инфлуенца…
— Нали предизвикахме именно инфлуенца?
— Да, но каква? Тук не става въпрос за обикновен грип, а за някакъв опасен вирус, който накара всички да подскочат от ужас, включително докторът-детектив отзад… Допусках, че ще използваш обикновени болести, а не такива неща като чумата, или онези другите, на които дори имената не помня!
— Но не се оплакваше когато медиите подхванаха „Дженерал“ и пазарът стана благоприятен за вас, нали? — засече я Ричард. — Беше дори щастлива!
— Бях ужасена и уплашена, но си мълчах…
— Стига си лъготила! — ядосано извика Ричард. — Нали разговаряхме веднага след чумните случаи? Ти пет пари не даваше — не реагира изобщо, аз даже се обидих, че не оценяваш добрата ми работа!
— Страхувах се да говоря на тази тема. Не исках да имам нищо общо с нея. Силно се надявах, че с тези случаи нещата ще приключат. Дори представа нямах, че си планирал и други.
— Не мога да повярвам на ушите си! — изръмжа Ричард.
Джак усети, че скоростта им намалява и вдигна глава. Колата се движеше в непрогледен мрак. Известно време пътуваха така, после спирачките изскърцаха и в купето нахлу ярка луминисцентна светлина. Ричард свали стъклото си и Джак разбра, че се намират на станция за заплащане на магистрална такса. Напълни дробовете си с въздух и започна да вика за помощ. Но гласът му беше дрезгав и слаб.
Ричард светкавично се извъртя и го удари с някакъв тежък предмет. Тялото на Джак се просна обратно между седалките.
— Не го удряй толкова силно, защото кръвта му ще оплеска цялата кола! — промърмори Терез.
— По-важното е да пази тишина! — изръмжа Ричард и вкара няколко монети в автомата за вдигане на бариерата.
