му хапче за деня, но той искаше да бъде абсолютно сигурен, че инфекцията няма да го повали.
Спря директно пред заложната къща. Включи аварийните светлини и остави мотора да работи, след което решително бутна вратата. Магазинчето беше абсолютно празно, както преди малко. Мустакатият мъж с военен комбинезон вдигна глава от списанието пред себе си. Изправената като грива коса на върха на темето му придаваше изненадан вид.
— Спешна доставка за лаборатория „Фрейзър“ — рече Джак и пусна пакета върху стъкления плот. После тикна бележника с разписките под носа на собственика и му подаде една химикалка: — Подпишете се отдолу, ако обичате…
Мъжът пое писалката, но се поколеба и хвърли поглед към пакета.
— Нали това е адресът? — нетърпеливо го изгледа Джак.
— Сигурно — промърмори онзи и поглади мустаците си. — Защо си се разбързал толкова?
— Казаха, че вътре има сух лед — отвърна Джак, после се наведе над тезгяха и поверително добави: — Шефът рече, че това е доставка на живи бактерии. Нали знаеш, от онези, дето ги използват за разни опити…
Мъжът кимна с глава.
— Чудя се защо не ме пратиха направо в лабораторията — продължи Джак. — Не че бактериите ще се просмучат навън, ама може да умрат и да станат безполезни… Сигурно имаш начин да се свържеш по спешност с клиентите си, нали?
— Сигурно — повтори онзи.
— Тогава действай — отсече Джак. — Подпиши се на бланката, че трябва да бягам!
Мъжът бавно изписа името си, а Джак успя да го разчете наопъки: Текс Хартман.
Текс побутна бележника обратно към него и Джак го тикна под мишницата си.
— Радвам се, че махнах това нещо от буса — промърмори той. — Хич не си падам по разните там вируси и бактерии. Нали знаеш, че миналата седмица имаше няколко случая на чума? Като научих за тях, направо напълних гащите!
Мъжът отново кимна с глава.
— Пази се! — махна му за сбогом Джак, излезе от магазина и скочи зад волана на работещата кола. Голям мълчаливец се оказа тоя Текс! — рече си недоволно той. Дали изобщо ще си направи труда да позвъни във „Фрейзър“? Отпусна ръчната спирачка, хвърли един последен поглед към магазина и с облекчение видя, че мустакатият е вдигнал слушалката.
Доволен от себе си, Джак измина няколко пресечки нагоре по Бруум стрийт, направи завой и изключи мотора. Натисна бутона за заключване на вратите и извади пакета с храна, който беше купил в закусвалнята. Не беше гладен, но знаеше, че сега трябва да бъде зареден с енергия.
— Сигурен ли си, че трябва да го направим? — попита Би Джей.
— Сигурен съм, човече — промърмори Туин. Черният кадилак бавно обикаляше парка край площад Уошингтън, търсейки свободно място за паркиране. Това беше трудна работа. Паркът гъмжеше от народ, който се забавляваше по всевъзможни начини. Едни караха скейтбордове, други си подмятаха фризби, трети седяха по пейките и играеха шах. В навалицата се промъкваха какви ли не типове — от танцьори на брейк до продавачи на наркотици. Край пейките се поклащаха бебешки колички, а атмосферата беше като на карнавал. Точно по тази причина Туин беше избрал парка за място на предстоящата среща.
— По дяволите, човече, без патлак се чувствам гол! — оплака се Би Джей.
— Затваряй си устата и гледай къде да паркираме! — скастри го Туин. — Това ще бъде среща между братя, оръжията са излишни…
— Ами ако те си носят патлаците?
— Хей, ти наистина не вярваш на никого! — направи гримаса Туин, после сръчно завъртя волана към мястото, току-що освободено от някакъв микробус. — Ей това се вика късмет!
Дръпна ръчната спирачка и изгаси мотора.
— Тук пише, че паркирането е разрешено само за служебни коли — залепи нос за стъклото Би Джей.
— И ние сме по служба! — ухили се Туин и отвори вратата. — Хайде, размърдай си черния задник!
Прекосиха улицата и се насочиха към входа на парка. Туин погледна часовника си. Бяха подранили, въпреки проблемите с паркирането. Винаги предпочиташе да е пръв на подобни срещи, за да може да огледа терена. Не, че не вярваше на братята от другата банда, но предпазливостта никога не е излишна.
Този път обаче го очакваше изненада. Очите му пробягаха по мястото на срещата и срещнаха тежкия поглед на един огромен мъжага.
— Охо — промърмори под нос той.
— Какво има? — тревожно попита Би Джей.
— Братята са тук преди нас.
— Какво искаш да направя? — моментално засече обекта и Би Джей.
— Нищо — отвърна Туин. — Продължавай да вървиш…
— Тоя тип изглежда прекалено спокоен и това ме плаши — промърмори Би Джей.
— Млъквай!
Туин се насочи право към мъжагата, който продължаваше да го гледа право в очите. Вдигна ръка, присви палец сякаш натиска невидим спусък и рече:
— Уорън!
— Позна — отвърна онзи. — Как вървят работите?
— Горе-долу — отвърна Туин и вдигна ръката си с дланта напред. Уорън стори същото, дланите им шумно се срещнаха. Това беше поздрав между двама равнопоставени мъже, нещо като ритуалното ръкостискане на преуспяващите банкери.
— Този тук е Дейвид — рече Уорън и махна с ръка към придружителя си.
— А този — Би Джей — повтори жеста му Туин.
Дейвид и Би Джей си размениха хладни погледи, но запазиха мълчание.
— Ще ти го кажа направо, човече — започна Туин. — Не знаехме, че докторчето е под твоя протекция. Би трябвало да помислим за това, но решихме, че едва ли ще се занимаваш с някакъв бял боклук…
— А ти какви отношения имаш с него? — попита Уорън.
— Отношения ли? — учуди се Туин. — Нямам никакви отношения!
— Тогава защо искаш да го свитнеш?
— За малко дребни пари, братко — усмихна се Туин. — Един бял задник, който живее в нашия район, помоли да предупредим доктора за нещо, което не бива да върши… Той не се вслуша в съвета и белият задник ни предложи още малко мангизи да го махнем…
— Искаш да кажеш, че докторът няма делови отношения с вас, така ли? — присви очи Уорън.
— Не, по дяволите! — презрително се усмихна Туин. — В нашите операции няма място за разни шантави доктори!
— В такъв случай трябваше да дойдеш да си поговорим — изръмжа Уорън. — Щяхме да те светнем за доктора. Приехме го да играе баскет с нас и трябва да ти кажа, че не е много слаб… Вече четири-пет месеца е на площадката. Съжалявам за Реджиналд. Ако бяхме си поговорили, това нямаше да се случи.
— Аз пък съжалявам за онова хлапе — въздъхна Туин. — И това не биваше да се случва… Но бяхме страшно ядосани заради Реджиналд! Направо не ни се вярваше, че един наш брат ще замине заради някакъв шантав бял доктор!
— Значи сме квит — отсече Уорън. — Снощните събития не се броят, защото не сме участвали в тях…
— Знам — въздъхна Туин. — А това твое докторче е като котките, има поне девет живота! Още не мога да разбера как по дяволите онова ченге успя да реагира толкова бързо! И защо изобщо беше там? Да не би да е ясновидец, мамка му?
— Важното е да сключим примирие — рече Уорън.
— Дяволски си прав — кимна Туин. — Стига сме се гърмяли, и без това си имаме достатъчно неприятности!
