Нещата протекоха гладко. Колата пристигна бързо, шофьорът успя да се включи в движението по Първо авеню без да спира на светофара. Въпреки това Джак се отпусна ниско на седалката, сгушил глава в раменете си. Таксиджията любопитно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
Поеха нагоре по Първо авеню. Джак зае нормално положение и се обърна да огледа ситуацията зад себе си. Не видя нищо подозрително. Нито една кола не ги последва от местата за паркиране, нито пък някой изскочи на бордюра да, маха за такси.
Завиха наляво по Четиридесет и втора и скоро спряха пред главния вход на Гранд Сентрал. В същия миг Джак изскочи от колата и се смеси с тълпата, която бавно се точеше по посока на пероните. За да бъде абсолютно сигурен, че не го следят, той реши да вземе метрото. Изскочи обратно от вагона в последния момент, точно когато вратите започваха да се затварят. Хукна нагоре по стълбите и излезе от гарата, отново на Четиридесет и втора, но през друг изход.
Спря едно такси и нареди на шофьора да кара към Световния търговски център. В продължение на няколко минути наблюдаваше движението зад себе си, после потупа шофьора по рамото и му даде адреса на Бруум стрийт.
Постепенно започна да се отпуска. Настани се удобно в седалката и стисна глава между дланите си. Главоболието, получено в хотела, все още не беше преминало. Слепоочията му продължаваха да пулсират. До този момент беше сигурен, че това се дължи на напрежението, но сега усети и някои нови симптоми. Гърлото му беше леко възпалено и с неприятни налепи. Все още имаше вероятност всичко това да са психосоматични реакции, но тревогата му се увеличи.
Таксито излезе от кръговото движение на площад Уошингтън, пое на юг по Бродуей, а след това на изток — по улица Хюстън. В дъното направи десен завой и се насочи към Елдридж.
Джак следеше пътя. Нямаше никаква представа къде се намира тази улица Бруум. Вероятно някъде в центъра, южно от Хюстън. Тази част от града познаваше съвсем слабо, имената на повечето улици не му говореха абсолютно нищо.
Колата направи ляв завой и напусна Елдридж. Поеха по една съвсем обикновена на вид улица. Джак успя да зърне името й, изписано върху табелата на ъгъла. Беше Бруум стрийт. Сградите от двете страни бяха с нищо незабележими пет и шестетажни блокове. Много от тях имаха изоставен вид, други предлагаха апартаменти под наем. Трудно можеше да се допусне, че тук някъде има медицинска лаборатория.
Изминаха една пряка, обстановката стана малко по-оптимистична. На ъгъла имаше голям магазин за водопроводни части с дебели решетки на прозорците, след него се редуваха още няколко магазина за строителни материали. Признаци на живот се забелязваха само в апартаментите непосредствено над тях, останалите етажи изглеждаха необитаеми.
Шофьорът отби до тротоара и спря. Номер 550 се оказа сграда, която едва ли имаше нещо общо с медицинска лаборатория. Приземието беше заето от обущарска работилница и някаква заложна къща с пощенски кутии под наем.
Джак се поколеба. Отначало помисли, че е сбъркал адреса, но бързо си даде сметка, че това е изключено. Беше го записал внимателно, а Игор му го повтори двата пъти. Плати на шофьора и бавно се измъкна навън.
Заложната къща беше оборудвана със стоманена рулетка, подобно на всички останали магазини в квартала. Зад витрината се виждаха безразборно нахвърляни вещи — електрическа китара, купчина употребявани фотоапарати и евтина бижутерия. Над вратата имаше голяма табела с надпис „Пощенски кутии под наем“, а на самото стъкло пишеше „Осребряване на чекове“. Пристъпи по-наблизо. Точно над електрическата китара имаше малка пролука, през която се виждаше част от вътрешността на магазина. В десния ъгъл беше монтиран дълъг рафт-витрина със стъклени стени, зад него стоеше мустакат тип с пънкова прическа, облечен във военен комбинезон. Зад гърба му се издигаше будка с плексигласови стени, в която имаше нещо като банково гише. Противоположната стена беше заета от метални пощенски кутии.
Любопитството му нарастна. Ако една медицинска лаборатория използва подобно съмнително заведение за обмен на кореспонденция, около нея със сигурност има нещо нередовно. Първата му реакция беше да влезе вътре и да попита собственика за „Фрейзър“. Но веднага се отказа. Подобни заведения никога не дават информация за клиентите си. Хората наемат пощенски кутии именно заради възможността да останат анонимни.
Най-важното сега е не само да установи дали „Фрейзър“ действително ползват някоя от кутиите вътре, а да направи така, че да засече тук и представител на тайнствената лаборатория, рече си той. В главата му бавно започнаха да се оформят контурите на сложен план…
Побърза да се отдръпне от витрината и се огледа. В момента имаше нужда от телефонен указател, но заведенията наоколо бяха затворени. Тръгна надолу по тротоара и скоро се озова на Канал стрийт. Току зад ъгъла имаше една отворена аптека.
Разгърна телефонния указател и си преписа четири адреса: магазинче за униформи, агенция за микробуси под наем, магазин за канцеларски материали и бюро на „Федерал Експрес“. Влезе в магазина за дрехи по простата причина, че беше най-близо.
Едва вътре си даде сметка, че не помни как точно изглеждат униформите на куриерите от „Федерал Експрес“. Това не го притесни особено, защото бързо съобрази, че и онзи зад тезгяха в заложната къща едва ли има точна представа за тях. Купи си чифт сини памучни панталони, бяла риза с външни джобове и пагони, черен колан и синя вратовръзка.
— Ще имате ли нещо против, ако се преоблека тук? — попита продавача той.
— Не, разбира се — кимна онзи и му показа пробната.
Панталоните се оказаха малко по-дълги от необходимото, но това не беше фатално. Джак се огледа и остана доволен от външния си вид, но в същото време разбра, че му трябва и още нещо. Това беше тъмносиньо кепе с малка козирка, което без затруднение откри на един от рафтовете. Плати за покупката, продавачът с удоволствие уви цивилните му дрехи в стегнат вързоп. Малко преди това Джак се сети да измъкне тубичката с римантадин от джоба на сакото. Симптомите му бяха доста обезпокоителни и не биваше да пропуска редовната си доза.
Следващата му спирка беше в магазинчето за канцеларски материали. Там си избра връзка канап, една средна по размер картонена кутия и купчинка етикети за спешни доставки. За своя огромна изненада откри дори етикети с надпис „Опасност от биологична зараза“, които също пусна в количката си. На рафтовете отсреща пък намери бележник с празни разписки. Доволен от покупките, той побърза да се насочи към касата.
В бюрото на „Федерал Експрес“ се сдоби с адресни етикети и прозрачни пластмасови пликове, използвани за пренасяне на спешните писма.
Последна в списъка му беше агенцията за коли под наем, където нае един товарен микробус. Тук се забави най-дълго, тъй като трябваше да изчака да му докарат исканото превозно средство от някакъв гараж наблизо. Използва времето, за да приготви пакета. Нещо трябваше да се сложи в кутията. Очите му пробягаха по пода. На крачка от себе си видя едно дървено трупче, което очевидно използваха за подпиране на вратата. Изчака човекът зад гишето да се оттегли към вътрешността на магазина, грабна трупчето и го пусна в кутията, а след това я запълни с няколко листа от вчерашния брой на „Ню Йорк Поуст“, който лежеше на масичката в приемната. Разклати кутията, претегли я на длан, после доволно кимна с глава и се зае да я запечатва. Не пропусна да лепне и етикетите за спешна доставка и опасност от биологическа зараза.
Остана да попълни бланката на „Федерал Експрес“, която адресира до лаборатория „Фрейзър“. За изпращач написа името и адреса на Националната биологическа лаборатория. Изхвърли оригиналния екземпляр на бланката, а копието пъхна в прозрачния плик и го залепи върху капака на кутията. Огледа произведението си и доволно кимна с глава. Пакетът имаше напълно автентичен вид, особено с тези етикети за спешност отгоре.
Микробусът пристигна. Джак нахвърли нещата си в товарния отсек и се настани зад волана.
Направи две спирки преди да се появи отново пред заложната къща. Първата беше в аптеката зад ъгъла, откъдето купи опаковка ефизол за все по-възпаленото си гърло. После се отби в някаква закусвалня. Не изпитваше глад, но цял ден не беше слагал нищо в уста. Освен това не знаеше колко ще се наложи да чака след предаването на пакета.
На път за Бруум стрийт отвори кутийка с портокалов сок и глътна един римантадин. Това беше второто
