тръгвай! В обора трябва да има инструменти…
Ричард се намръщи, но облече якето си, грабна едно фенерче и се измъкна навън.
— Терез — обади се Джак. — Не мислиш ли, че отиваш твърде далеч?
Терез стана от дивана, влезе в кухнята и се облегна на умивалника.
— Хич не се опитвай да предизвикаш съжалението ми! — просъска тя. — Няколко пъти те предупредих да зарежеш тази работа, но нямаше кой да ме чуе! Сега се сърди на себе си!
— Не мога да повярвам, че кариерата е толкова важна за теб — промълви Джак. — Колко души още трябва да умрат?
— Не съм желала смъртта на никого — отвърна Терез. — Хората умряха заради шантавия ми брат, който още от училище е влюбен в разни микроби! Колекционираше бактерии както някои хора колекционират пощенски марки или старинни оръжия. Може би трябваше да се досетя, че все някога ще стане беля. Не знам… В момента просто се опитвам да оправя тази бъркотия.
— Търсиш си оправдания, Терез — поклати глава Джак. — Ти си негов съучастник и прекрасно знаеш, че си виновна колкото него!
— Пет пари не давам за мнението ти, Джак! — погледна го раздразнено тя и отиде да хвърли още дърва в камината.
Той отпусна глава върху ръцете си и затвори очи. Чувстваше се зле, болен и уплашен. Чувстваше се като осъден на смърт, който очаква някакво чудо…
Един час по-късно вратата шумно се отвори и той се сепна. Неусетно беше заспал. Почти веднага установи нов симптом на болестта: очите го боляха при всяко завъртане на очните ябълки.
— Не било чак толкова трудно да изкопаеш гроб — обяви Ричард докато сваляше якето си. — Земята не беше замръзнала, освен това нямаше никакви камъни…
— Надявам се, че е достатъчно дълбок — рече Терез и захвърли книгата, която държеше в ръце. — Не искам повече издънки, като например тялото му да лъсне след пролетните дъждове…
— Дълбок е — увери я Ричард и отиде в банята да се измие. Когато се появи отново, на лицето му се изписа недоумение. — Къде отиваш?
— Навън — отвърна Терез и облече палтото си. — Ще се разходя, докато убиеш Джак…
— Чакай малко — стреснато вдигна ръка Ричард. — Защо аз?
— Защото това е мъжка работа — отвърна с усмивка на превъзходство Терез. — Ти си мъжът!
— Да имаш да вземаш! — завъртя глава Ричард. — Нямам намерение да го убивам! Не мога. Не мога да застрелям човек с вързани ръце!
— Не можеш ли? — изкрещя Терез. — Лъжец! А как можеше да пускаш в овлажнителите на беззащитни хора бактерии, които със сигурност убиват?
— Онова беше друго — поклати глава Ричард. — Бактерията ги уби. Беше битка между бактериите и имунната защита на болните. Не съм убивал никого директно, всеки от болните имаше своя шанс…
— Господи, дай ми търпение! — театрално извъртя очи Терез. — Хубаво! Не си убил пациентите, убили са ги бактериите… Сега пак ще бъде същото. Ще го убие куршумът, а не ти! Какво ще кажеш? Задоволява ли това шантавото ти чувство за отговорност?
— Различно е — поклати глава Ричард. — Изобщо не е същото.
— Нямаш избор, не разбираш ли? — кресна Терез. — Ако не го направиш, ще прекараш остатъка от живота си в затвора!
Ричард хвърли колеблив поглед към пистолета, оставен върху масичката за кафе.
— Хайде, вземи го! — заповяда Терез. Ричард продължаваше да се колебае.
— Хайде!
Той бавно пристъпи към масичката и взе оръжието.
— Браво — окуражи го Терез. — А сега иди и го застреляй!
— Може би трябва да му свалим белезниците — промърмори Ричард. — Ще побегне и тогава бих могъл да…
Терез направи крачка напред и яростно го зашлеви. В очите й блестеше налудничав бяс. Ричард отстъпи крачка назад.
— Глупак! Не искам да те слушам повече! — изхриптя тя. — Край на всякакви рискове, ясно?
Ричард попипа лицето си, след това огледа ръката си, сякаш очакваше да види кръв. Главата му бавно клюмна. Най-сетне беше проумял, че сестра му има право.
— Хайде, свършвай! — просъска Терез. — Аз ще бъда отвън. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. И гледай да не цапаш…
Вратата се затвори след нея, в помещението се възцари тишина. Ричард мълчаливо въртеше револвера в ръцете си.
— На твое място не бих я послушал — обади се най-сетне Джак. — Ако се докаже, че умишлено си предизвикал заразите, наистина те чака затвор. Но за предумишлено убийство ще те вкарат в газовата камера. Такива са законите в щата Ню Йорк.
— Млъквай! — изкрещя Ричард, втурна се в кухнята и опря револвера в тила му.
Джак замръзна на мястото си и затаи дъх. Така изтече цяла минута. После най-сетне изпусна въздуха от гърдите си и едновременно с това го обзе нов пристъп на кашлица.
Ричард хвърли оръжието на кухненската маса и хукна към вратата.
— Не мога да го направя! — извика в нощта той. Терез се появи почти веднага.
— Мръсен страхливец! — изкрещя тя.
— Защо ти не го направиш? — не й остана длъжен Ричард.
Терез понечи да отвърне, после направи две бързи крачки към масата. Грабна револвера с две ръце и го насочи в лицето на Джак. Очите им се срещнаха.
Останаха така в продължение на няколко безкрайно дълги секунди. После от устата й излетя тежка въздишка и оръжието изтрака обратно върху плота.
— Желязната дама май не е чак толкова твърда! — саркастично подхвърли Ричард.
— Млъквай! — изръмжа Терез и тежко се отпусна на дивана. Ричард седна срещу нея. Вторачиха се един в друг раздразнено.
— Нещата май стават смешни — промърмори тя.
— Мисля, че напрежението ни дойде прекалено много — въздъхна Ричард.
— Това е първата вярна приказка, която чувам от теб…
Колко е часът?
— Минава полунощ.
— Нищо чудно, че съм на прага на изтощението — въздъхна тя. — На всичкото отгоре главата ми ще се пръсне от болка!
— И аз не мога да кажа че се чувствам превъзходно — призна Ричард.
— Тогава да се опитаме да поспим — рече Терез. — А на сутринта ще решим проблема. В момента съм толкова уморена, че дори не виждам пред себе си!
Джак се събуди от студ, часът беше четири и половина сутринта. Огънят в камината беше угаснал. Успя да придърпа върху себе си черджето пред мивката, което все пак предлагаше някаква топлина.
Помещението тънеше в мрак. Терез и Ричард се бяха оттеглили в спалните си. От прозорчето над умивалника се процеждаше бледа светлина, на която неясно се очертаваха контурите на мебелите.
Не беше в състояние да определи причината за влошеното си състояние. Може би беше грипът, може би страхът… Единствено кашлицата му не показваше признаци на влошаване. Явно римантадинът все пак го предпазваше да не стигне до бърза бронхопневмония.
В продължение на няколко минути си позволи лукса да помечтае, представяйки си как някой се появява тук и го освобождава. Но шансовете за това бяха минимални и той прекрасно го знаеше. Тед Линч беше единственият човек, който знае за маркировката на пробите, но едва ли имаше представа какво точно означава това. Агнес положително би се досетила, но Тед нямаше никакви причини да споделя откритието си с нея.
Шансовете за външна помощ бяха нулеви, следователно трябваше да помисли за бягство. Пръстите му бавно опипаха канализационната тръба, към която беше прикован. Не откри нищо. Започна да мести белезниците по протежението й, опирайки крака в стената. Дърпаше рязко, металът болезнено се забиваше
