— Страхотно местенце — подсвирна Джак. — Но сигурна ли си, че нямаш нищо против да ме пуснеш в кабинета си? — Той включи една от стоящите лампи и помещението се обля в ярка, топла светлина.
— Разбира се, че нямам нищо против!
— Ами Крейг? Той дали ще е съгласен?
— Няма да се възпротиви. Не е такъв.
— Е, тогава ще се разположа тук. Предполагам, че работата ще ми отнеме не повече от няколко часа. — Той остави издутия кафяв плик върху масичката между двата стола за четене.
— Както се казва: чукни на дърво! Аз отивам да си легна. Трябва да будя децата за училище, утре ще стават рано. Има достатъчно напитки в кухненския хладилник, както и в мокрия бюфет, така че се обслужвай.
— Чудесно! Сядам.
Алексис плъзна поглед по високата му фигура, после се спря върху лицето му.
— Трябва да ти кажа, братко, че наистина изглеждаш много добре. Когато те посетих в Илинойс и още работеше като офталмолог, имаше съвсем различен вид. Сякаш беше друг човек.
— Наистина бях друг човек.
— Страхувах се, че започваш да напълняваш.
— Бях напълнял.
— Сега изглеждаш стегнат, заякнал, лицето ти е със здрав тен — като на актьор в някой уестърн.
Джак се разсмя.
— Ама че описание! Откъде го изрови?
— С момичетата наскоро гледахме някои стари филми на Серджо Леоне. Бяха възложили на Трейси за курса й по филмово изкуство в училище. Сериозно, в невероятно добра форма си. Каква е тайната ти?
— Баскетбол и въртене на педали. Това ми е второто работно място.
— Може би и аз трябва да опитам — засмя се Алексис. След това добави: — Лека нощ, братле, ще се видим утре сутринта. Както можеш да предположиш, с три момичета е пълна лудница.
Крейг я загледа как слиза надолу, махва му и изчезва зад стълбите. После се обърна и отново обходи с очи стаята. Внезапна тишина се спусна като одеяло. Мястото изглеждаше толкова различно и миришеше толкова различно от привичното му обкръжение, сякаш бе на друга планета.
Малко смутен от това, че се намира в нечии чужди покои, той се отпусна в люлеещия се стол, осветен от ярката светлина на лампата. Първото нещо, което направи беше да извади клетъчния си телефон и да го включи. Имаше съобщение от Уорън с обещаните име и телефонен номер на приятеля му в Бостън. Казваше се Дейвид Томас и той побърза веднага да се свърже с него, като си мислеше, че може да има нужда от малко физически упражнения, ако следващият ден се окажеше толкова стресиращ, колкото очакваше. Уклончивостта на Алексис относно отговора на Крейг за идването на Джак бе достатъчна, за да накара когото и да било да се почувства не особено желан.
Уорън сигурно беше превъзнесъл Джак до небесата, когато бе говорил с приятеля си, защото Дейвид прозвуча ентусиазирано, когато стана дума за един мач.
— Играем всяка вечер, като започваме в пет следобед, мой човек! — беше казал Дейвид. — Докарай си задника тук и ще видим какво можеш. — Беше му обяснил къде се намира игрището на Мемориал драйв до Харвард и Джак беше обещал да се опита да е там в късния следобед.
След това звънна на Лори да й каже, че е пристигнал и се е настанил добре, както се и очаквало.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя предпазливо.
— Тепърва предстои да се срещна с Крейг Бауман. Работата е там, че той изобщо не се радва, че съм тук.
— Не е много приятно, като се има предвид в какъв момент се случва.
Джак й каза, че в делото не се засягат никакви технически медицински въпроси и е далеч по-объркано, което му дава още по-малки шансове да помогне.
— Надявам се това да означава, че ще се прибереш по-скоро — изрази надежда Лори.
— Тъкмо се каня да започна да чета папките — каза Джак. — Предполагам, че от тях ще науча повече.
— Късмет тогава!
— Благодаря, ще имам нужда.
Те приключиха разговора и той остави телефона настрана. Заслуша се за момент в шумовете на огромната къща. Беше тихо като в гробница. Взе кафявия плик и изсипа съдържанието му върху масичката отстрани. Първото, на което попадна, беше научна статия, в която Крейг беше съавтор с прочут клетъчен биолог от Харвард, публикувана в престижното „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Отнасяше се до функционирането на натриевите каналчета в клетъчните мембрани, отговарящи за нервната и мускулната способност за действие. Имаше дори някакви диаграми и електронни микрографии на подклетъчна молекулярна структура. Той погледна в раздела за използваните материали и методи. Порази го, че някому могат да хрумнат такива сложи идеи, камо ли пък да ги изучава. Като видя, че няма да е в състояние да ги разбере в момента, той остави статията и взе копие на едно от показанията. Беше на Лиона Ратнър.
7.
Бостън, Масачузетс
Четвъртък, 6 юни 2006 г.
6:48 сутринта
Първото, което Джак усети, беше далечна кавга, последвана от шумно затръшване на врата. За един кратък миг той се опита да комбинира звуците в съня си, но не се получи никакъв смисъл. Примига объркано, не можеше да схване къде се намира. Спря поглед върху обления в ярка слънчева светлина фонтан отвън, после обходи с очи интериора на кабинета и си спомни. В ръцете си държеше клетвените показания на една медицинска сестра — Джорджина О’Кийф от „Нютън Мемориъл Хоспитал“, които явно бе чел, преди сънят да го обори.
Събра всички документи от делото „Станхоуп срещу Бауман“ и ги напъха с усилие обратно в големия плик. След това се изправи. Зави му се свят и той се подпря на бюрото.
Нямаше представа колко време е спал. Беше прочел всички документи и се връщаше на онези части от тях, които му се виждаха най-интересни, когато очите му се бяха затворили неволно. За своя изненада беше смаян от материалите още от самото начало. Ако историята не засягаше косвено сестра му, би си помислил, че става въпрос за забавен сценарий за сапунена опера с всичките тези колоритни образи. Имаше го надареният, посветен на работата си, но арогантен и неверен лекар; младата, отхвърлена и разгневена любовница; педантичният и страдащ съпруг; знаещите, но заядливи експерти; пъстрата процесия свидетели; и накрая — до голяма степен хипохондричната жертва. Беше комедия на човешките слабости, като се изключи фаталната развръзка и фактът, че историята завършваше с процес за лекарска небрежност. Тъй като възможният изход от делото бе обезпокоителен — поне така го представяха материалите, — Джак си помисли, че песимизмът на сестра му до голяма степен е оправдан. С високомерието, което личеше от последните му показания, Крейг не си помагаше. Адвокатът на ищеца бе успял да накара Крейг да звучи така, сякаш е вбесен, че някой оспорва клиничното му решение. Това никое съдебно жури нямаше да приеме добре. И като връх на всичко, Крейг бе намекнал, че жена му е виновна за тази афера със секретарката.
Всеки път, когато трябваше да описва същността на работата си като съдебен медик, обичайният отговор на Джак в зависимост от разпитващия и обстоятелствата, беше да каже, че той „говори вместо мъртвия“. И след прочитането на „Станхоуп срещу Езуман“ той се хвана, че мисли предимно за жертвата и нещастните, но очевидни обстоятелства, за които тя не можеше да разкаже и да свидетелства. Разигравайки историята в съзнанието си, той се питаше как би повлияло на делото, ако тя бе в състояние да участва и този ред на мисли го накара да повярва, че точно тя е ключът към успешното разрешаване на случая. Хрумна му, че ако журито повярва, че е била хипохондричка, както твърдеше Крейг за нея, то би трябвало да гласува за защитата, въпреки, че симптомите са изглеждали твърде реални и въпреки нарцисизма на Крейг. Не беше имало аутопсия и поради това нямаше съдебен лекар в списъка от свидетели
