на защитата, който да говори вместо починалата.
С пъхнат под мишницата плик, Джак се спусна по коридора срещу стълбите към сутерена. Какъвто беше рошав и с измачкани дрехи, той предпочиташе да не среща никого в този момент. Тръгна по стъпалата и чу още крясъци на едно от момичетата горе, после силно затръшване на врата.
Той побърза да влезе в приготвената за него стая, избръсна се и се облече, без да губи време. След кратка справка с огледалото реши, че е настъпил моментът да се качи горе. В огромната дневна вече седеше цялото семейство Бауман. Атмосферата беше напрегната. Трите момичета седяха пред купичките си с мюсли. Крейг се бе отпуснал на дивана, скрит зад новия брой на „Ню Йорк Таймс“ с чаша кафе на малката масичка отстрани, а Алексис приготвяше на кухненския плот сандвичи за обяда на момичетата. Телевизорът над камината бе включен на местния канал, но звук почти не се чуваше. През прозореца напираше ярко слънце, почти заслепяващо.
— Добро утро, Джак — поздрави го Алексис, когато го видя изправен на прага. — Надявам се, че си спал добре.
— Беше много удобно — кимна той.
— Кажете добро утро на вуйчо си — подкани Алексис момичетата, но само Кристина я послуша.
— Не разбирам защо да не мога да облека червеното горнище — измрънка Меган.
— Защото е на Кристина, а тя каза, че предпочита да не го правиш — обясни й майка й.
— Самолетът с дъщерите ти на борда ли е изгорял? — обади се Кристина.
— Кристина, престани! — скара й се Алексис и се обърна към Джак за помощ. — Има пресен сок в хладилника и току-що сварено кафе в кафеварката. Какво закусваш обикновено?
— Само мюсли и плод.
— Има и от двете, така че се обслужвай.
Джак се приближи до кафе-машината. Алексис затърси с поглед чашка и когато откри, я плъзна по гранитния плот към него. Той си наля кафе, добави пълна лъжичка захар и доволно количество сметана, и се върна при останалите. Кристина и Алексис бяха потънали в разговор за плановете след училище. Останалите две момичета мълчаха нацупени. Крейг така и не се показа иззад вестника си, което се видя на Джак като чисто пренебрежение.
Отказвайки да се прави на обиден, той се приближи към камината и насочи поглед право във вестника на Крейг, разгънат в цялата му дължина като защитна стена.
— Нещо интересно в новините? — попита той, докато отпиваше от горещото кафе.
Горният край на вестника бавно се спусна, разкривайки подпухналото, вяло лице на Крейг. Очите му, набраздени от тънки червени капиляри, бяха подути, заобиколени от тъмни кръгове, което му придаваше вид на човек, гулял цяла нощ. В контраст с умореното му лице, той бе облечен в изгладена бяла риза и консервативна вратовръзка, а сламено-русата му коса бе грижливо сресана и с лек блясък, който предполагаше употребата на гел.
— Не съм в настроение за празни приказки — промърмори мрачно той.
— Нито пък аз — отвърна Джак. — Е, хубаво е, че сме единодушни поне в изходната точка. Крейг, дай да се разберем! Тук съм, защото сестра ми ме помоли. Не съм тук, за да ти помагам. Тук съм, за да помогна на нея. Но нека ти кажа нещо: разбирам, че е гадно да те съдят за лекарска небрежност. От това, което знам за теб като професионалист, ти си последният, когото биха могли да обвинят в подобно нещо. Е, според мен има някои други социални сфери, в които не може да се каже, че блестиш, но това е друга история. Прочетох материалите и ми хрумнаха някои неща. Можеш да ги чуеш, можеш да не ги чуеш — ти избираш. Колкото до това — дали да остана къщата ти — изборът и тук е твой, тъй като не мога да остана, ако и двамата не го искате. Няма никакъв проблем да отида на хотел.
Освен няколкото глухи звука от телевизора и чуруликането на птиците отвън, в стаята не се чу нищо. Никой не помръдна, докато Крейг не сгъна шумно вестника си и не го хвърли настрана. Миг по-късно дрънченето на прибори се поднови, от умивалника се чу шуртене на вода.
— Нямам проблем да бъда откровен — каза Крейг. Гласът му сега звучеше по-скоро уморено и тъжно, отколкото сърдито. — Когато чух, че пристигаш, се ядосах. С всичко, което става, не мислех, че това е най- подходящото време за компания, още повече че никога преди не си си давал труда да ни посетиш. Честно казано, притеснява ме, че може да таиш погрешната илюзия, че си тежката кавалерия, която идва в критичния миг, за да спаси изложения на риск отряд. Като ми казваш, че не е така, се чувствам по-добре. Добре си дошъл, можеш да останеш, но съжалявам, че не мога да проявя по-голямо гостоприемство. Колкото до хрумванията ти относно процеса — ще се радвам да ги чуя.
— Не очаквам да си гостоприемен, когато знам през какво преминаваш — каза Джак. Той седна на ъгъла на масичката за кафе. Разговорът потръгна по-добре, отколкото бе очаквал. Реши да подхвърли още един комплимент на Крейг. — Заедно със свързаните с делото материали, намерих няколко от последните ти научни статии. Бях впечатлен. Разбира се, щях да съм още по-впечатлен, ако ги бях разбрал.
— Моят адвокат има намерение да ги представи като доказателство за степента на ангажираността ми към медицината. Ако се съди от встъпителната реч на адвоката на ищеца обаче — той ще се опита да докаже обратното.
— Определено няма да навреди. Не мога да си представя как се кани да го направи, но аз не съм адвокат. Ако успее, мога само да се радвам, Крейг, защото повечето лекари си мислят, че могат да комбинират клиничната си работа с изследователската. Това ни го насаждат още в медицинското училище. Но ти си от малцината, които наистина го могат; защото тук става въпрос за истинско научно изследване, а не за „съобщение за интересен случай“.
— Да, разбрахме доста интересни неща за натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки, които имат пряко клинично приложение.
— В последната ти статия се говори за две различни натриеви каналчета — едно за сърдечния мускул и друго за нервите. По какво се различават?
— Те са структурно различни, което се установява на молекулярно равнище. А разбрахме, че са различни заради очевидно различното им отношение към тетродотоксина.
— Тетродотоксин? — вдигна вежди Джак. — Това не е ли токсинът, който убива японците, които ядат неправилно приготвено суши?
Крейг се засмя.
— Прав си. Това е суши, приготвено от неопитен готвач от специална риба в определен момент от нейния репродуктивен цикъл.
— Забележително — каза Джак и въздъхна. Беше дал възможност на Крейг да се поперчи, но нямаше търпение да продължи нататък. Макар и интересни, тези изследванията бяха твърде мъгляви за вкуса му. Като скачаше от тема на тема, Джак бе стигнал до извода, че Пейшънс Станхоуп е ключовият елемент за спечелване на делото за лекарска небрежност. — Ако адвокатът ти може да убеди журито, че тази жена е била хипохондричка — каквато наистина е била, — съдебните заседатели ще гласуват срещу ищеца.
В продължение на няколко секунди Крейг само стоеше и го гледаше.
— Ами — каза той след известно време, — интересно е, че го казваш, тъй като аз вече толкова пъти го повтарям на Рандолф Бингъм.
— И какво отговаря той?
— Нищо, доколкото си спомням.
— Мисля, че трябва да опиташ отново — каза Джак. — И като стана дума за починалата, се сещам, че не видях рапорта от аутопсията. Предполагам, че няма такъв. Прав ли съм?
— За съжаление, нямаше аутопсия. Диагнозата беше потвърдена от биологичното изследване. — Той сви рамене. — Никой не е очаквал дело за лекарска небрежност. Сигурен съм, че ако подозираха подобно нещо, медицинските следователи щяха да изискат аутопсия.
— Има още нещо в протокола, което ми се видя интересно — каза Джак. — Сестрата от спешното, Джорджина О’Кийф, която е била дежурна в „Нютън Мемориъл Хоспитал“. Записала е в бележките си, че пациентката е показала централна цианоза. Нещо, което не е споменала в показанията си. Върнах се назад и проверих. Разбира се, причината да съм толкова прецизен към темата е твоето показание, в което казваш, че си бил шокиран от степента на цианоза, когато си преглеждал пациентката. Всъщност, точно по този проблем е било несъгласието между теб и господин Станхоуп.
— Наистина имаше несъгласие — каза Крейг отбранително и част от предишната враждебност в гласа
