намираща се непосредствено зад дежурното гише. Бяха млади, според него около трийсетте.
Той разказа накратко онова, което вече бе казал на Ноел, но този път реакцията бе по-малко емоционална и критична. Всъщност, Джорджина направо си призна, че е дълбоко впечатлена от Крейг.
— Колко са лекарите, които идват с линейката в спешното с пациентите си? Ще ви кажа: не са много. Фактът, че го съдят, е пародия. Това показва колко далеч от желаното е здравната система, щом лекари като д-р Бауман биват нападани от подобни лешояди. Извинете, не си спомням името на онзи адвокат.
— Тони Фасано — притече й се незабавно на помощ Джак. Зарадва се, че някой мисли по подобен начин, макар да не бе сигурен, че Джорджина е запозната със социалната страна на клюката за Крейг.
— Да, така беше: Фасано. Когато за пръв път дойде да души наоколо, си помислих, че прилича на герой от онези гангстерски филми. Честна дума. Наистина ли е завършил право?
Джак сви рамене.
— Е, не е било Харвард, в това мога да се закълна. Както и да е, не мога да си представя да ме призове за свидетел. Казах му точно какво мисля за д-р Бауман. Мисля, че е свършил страхотна работа. Носеше в себе си дори портативна машина за ЕКГ и вече я бе изследвал за биомаркери, преди да пристигнат в спешното.
Джак кимна. Всичко това вече го беше прочел в показанията й, в които тя щедро сипеше похвали по адрес на Крейг.
Когато най-сетне млъкна, Джак каза:
— Това, за което исках да говоря с вас, беше всъщност цианозата.
— Какво за цианозата? — вдигна вежди д-р Мат Гилбърт. Обаждаше се за пръв път. Оживлението и припряността на Джорджина подчертаваха още повече спокойния му, уравновесен характер.
— Помниш, че имаше цианоза, нали — плесна го игриво по рамото сестрата, преди Джак да успее да каже нещо. — Изглеждаше посиняла като от преливане, когато я докараха.
— Не мисля, че изразът е много уместен — каза Мат.
— Нима? — вдигна вежди тя.
— Искате да кажете, че не си спомняте цианозата? — обърна се Джак към д-р Гилбърт.
— Смътно, но общото й състояние говореше за какво ли не.
— Описали сте го като „централна цианоза“ в бележките си — каза Джак на Джорджина. — Има ли някаква специална причина за това?
— Ама разбира се! Тя беше цялата посиняла, не само пръстите на ръцете и краката й, когато я сложиха на кислород и започнаха да й правят сърдечен масаж.
— Каква според вас може да е била причината? — попита Джак. — Мислите ли, че може да е аномалия в преградата, която причинява връщане на кръвта отдясно-наляво или пък голям пулмонален оток?
— Не знам за аномалия на преградата — обади се Мат. — Но изобщо нямаше пулмонален оток. Дробовете й бяха чисти.
— Спомням си още нещо — произнесе Джорджина внезапно. — Тя беше изключително отпусната и вяла. Когато й поставих втора система, ръката й беше като на парцалена кукла.
— Това според вас необичайно ли е? — попита Джак.
— Да! — Младата жена погледна д-р Гилбърт за потвърждение. — Обикновено има някакво съпротивление. Мисля, че това зависи до каква степен е в съзнание.
— Някой от вас да е забелязал кръвоизливи в очите, някакви странни белези по лицето или врата?
Джорджина поклати глава.
— Аз не съм. — След което погледна към Мат.
— Тревожех се толкова много за цялостното й състояние, че не съм обръщал внимание на подробностите — каза той.
— Защо питате? — полюбопитства Джорджина.
— Патолог съм — обясни Джак. — Научен съм да бъда подозрителен. Най-малкото, при внезапна смърт с цианоза трябва да бъде обмислен вариант за задушаване или удушаване.
— Това е друга гледна точка — каза Джорджина.
— Биомаркерно изследване потвърди сърдечна криза — произнесе Мат.
— Не се съмнявам, че е имало инфаркт на миокарда — каза Джак. — Но бих се поинтересувал дали е настъпил по естествен път или е бил предизвикан. Нека ви дам един пример. Преди години се занимавах с един случай — жена, може би няколко години по-възрастна от госпожа Станхауп, която бе получила сърдечна криза веднага, след като бяха насочили към нея оръжие и я бяха обрали. Беше лесно да се докаже темпоралната връзка и виновникът и до ден днешен е в затвора.
— Мили боже! — възкликна Джорджина.
След като им остави визитната си картичка с изписан върху нея клетъчен телефон, Джак се насочи към колата си. Отключи вратата и се вмъкна в купето. Междувременно бе станало четири часът. Той остана да седи неподвижен известно време, загледан в езерото отсреща. Мислеше за току-що проведения разговор с медицинския персонал по отношение случая на Крейг. Единият беше „за“, другият — „против“. Бедата беше, че Ноел бе този, който щеше да свидетелства, докато сестрата дори не бе включена в списъка на свидетелите.
Помисли си каква би трябвало да е следващата му стъпка. Може би трябваше да се върне в къщата на Бауман, да облече спортния си екип и да отиде с приятеля на Уорън на игрището на Мемориал драйв. От друга страна знаеше добре, че ако имаше някакъв шанс да помогне на зет си, той беше в това да направи колкото се може по-бързо аутопсия на Пейшънс Станхоуп, което на свой ред означаваше да се срещне с Джордан Станхоуп и да вземе от него разрешително за ексхумацията. Проблемът беше как да го накара да подпише. Не можеше да измисли никакъв логичен трик и в края на краищата се примири, че ще трябва да импровизира, докато се опитва да извика у мъжа чувство за честност и справедливост.
Той извади от джоба си картичката, която Харолд Лангли му беше дал с клетъчния си телефон и адреса на Станхоуп. Като държеше волана с една ръка, той се опита да разгъне с другата картата на Бостън, която му бяха дали заедно с колата, и да открие улицата. Не след дълго откри езерото Чандлър и кънтри клуба „Честнът хил“. Мина му през ума, че сега е най-подходящото време за посещение. Нямаше представа дали ще успее да влезе в къщата на този човек, но нищо не пречеше да опита.
Отне му половин час да се ориентира в ужасния лабиринт от криви улици, докато намери къщата. Бързо ставаше ясно, че Джордан Станхоуп е богат. Къщата бе огромна, обширни, безукорно поддържани тревни площи, грижливо подрязани дървета и храсти и красиви цветни лехи. Блестящо, ново тъмносиньо Бентли с две врати бе паркирано в кръговата алея срещу къщата. Отделен гараж за три коли с помещения за живеене над тях, се виждаше през дърветата от дясната страна на главната сграда.
Джак паркира своя Хюндай Акцент до скъпия му събрат. Съпоставката беше убийствена. Той излезе от колата си. Не можа да се удържи да не надникне във вътрешността на екстравагантната машина, шеговито отдавайки неочаквания си интерес в този момент на непроявените гени на своята „Y“ хромозома. Стъклата бяха смъкнати и ароматът на луксозна кожа се носеше наоколо. Личеше си, че колата е съвсем нова. След като се увери, че никой не го гледа, Джак провря глава вътре. Контролният панел носеше простата елегантност на лукса. Погледът му бе привлечен от нещо друго: ключовете си стояха на таблото. Той се дръпна. Макар да си помисли, че е връх на абсурда да се изръси с толкова пари, колкото си представяше, че струва колата, достъпността на ключовете го накара да си представи за миг как, седнал в Бентли-то се носи по един живописен път, а до него седи Лори с развети от вятъра коси. Това беше блян, който му напомни за мечтата му да лети, която имаше на млади години. Но въздушната кула бързо се срути, заменена от смущение, че така силно бе пожелал чуждата кола.
Той я заобиколи и се приближи към входната врата. Реакцията му го беше изненадала: толкова години след фаталната самолетна катастрофа той за първи път си бе позволил да се радва на нещо. Фактът, че бе изпитал такива чувства бе явен белег, че вече се е възстановил от психическата травма.
Той натисна звънеца и отново се обърна към блестящото Бентли. Беше се размечтал за малко какво ли ще е колата да е негова, но сега се замисли какво говори това за Джордан Станхоуп, познат преди като Станислав Джордан Ярузелски. Беше очевидно, че този човек си угажда с новото си богатство.
Той чу, че вратата се отваря и вниманието му се върна към онова, за което беше дошъл. Във вътрешния джоб на сакото му лежеше неподписаното разрешително за ексхумация, което прошумоля, когато вдигна ръка да прикрие очите си. Късното следобедно слънце се отразяваше в полираната месингова ключалка на
