вратата и го заслепяваше.
— Да? — попита Джордан. Въпреки присвитите си очи, Джак можеше да се закълне, че онзи го гледа подозрително. Джак бе облякъл обичайните си джинси, синя риза и трикотажна вратовръзка и лятно сако, което не бе давано на химическо и не бе гладено от по-отдавна, отколкото би признал. В контраст, Джордан носеше карирано сако с копринено шалче. Иззад него лъхаше на студен, сух въздух, по всяка вероятност от включен вътре климатик, независимо от не особено високата температура отвън.
— Аз съм д-р Степълтън — започна Джак. С внезапно решение за привидно-официално обяснение за посещението си, той затършува из джобовете си, търсейки портфейла си, в което бе картата му на съдебен патолог. Най-после я намери и я извади. — Патолог съм и бих искал да ми отделите няколко минути.
— Чакайте да видя! — наведе се Джордан, когато Джак понечи да прибере картата си.
Джак се изненада. Хората рядко гледаха официалния му документ.
— Ню Йорк? — вдигна вежди въпросително мъжът и го погледна остро. — Не сте ли малко далеч? — Думите му прозвучаха подигравателно напевно, с лек английски акцент, който Джак свързваше с елитните училища с пансиони в Нова Англия. Следващото, което го изненада, бе че Станхоуп хвана ръката му, за да разгледа по-добре служебната му карта. Идеално маникюрираните му пръсти бяха студени при допир.
— Приемам работата си сериозно — каза Джак, връщайки се отбранително към сарказма.
— И каква е тази работа, която ви накара да биете толкова път от Ню Йорк до нашия скромен дом?
Джак не успя да скрие усмивката си. Забележката на мъжа предполагаше, че той има същото иронично чувство за хумор, както и Джак. „Домът“ бе всичко друго, само не и „скромен“.
— Кой е, Джорди? — провикна се един ясен глас от хладната вътрешност на къщата.
— Още не знам точно, скъпа — отвърна нежно той през рамо. — Някакъв доктор от Ню Йорк.
— Помолиха ме да помогна по делото, което в момента водите — каза Джак.
— Наистина! — удиви се Джордан. — И как точно възнамерявате да го направите?
Преди още Джак да успее да отговори, една млада жена, наполовина на възрастта на Джордан, се появи и впери очи в него. Тя обви ръка около врата на Джордан, а с другата го прегърна през кръста. Устните й се разтвориха в дружелюбна усмивка, разкривайки перфектни бели зъби.
— Но защо стоите тук? Покани доктора вътре! Ще пием заедно чай!
Джордан се дръпна и покани с жест Джак да влезе, след което го поведе на дълго пътешествие през централния салон, скъпо обзаведена дневна, докато влязоха в една оранжерия, намираща се на гърба на сградата. Оградено от три страни и покрито със стъкло, помещението създаваше чувството, че си навън в градината. И макар Джак първоначално да бе възприел поканата за „чай“ като евфемизъм за коктейл, той бе сбъркал.
Настанен в огромен бял стол от ракита с пастелни възглавници от кретон, той получи чай, бита сметана и бисквити от прислужница с бяла престилка, която бързо изчезна. Джордан и любовницата му, Чарлийн Маккена, седяха насреща на подобен диван. Между Джак и домакините му имаше ниска стъклена масичка, с разположен върху нея сребърен сервиз с още сладкиши. Чарлин не сваляше ръцете си от Джордан, който се държеше тъй, сякаш не забелязваше откритата й демонстрация на привързаност. Първоначално разговорът течеше свободно, преди да се спре върху плановете им за лятото, в които се включваше круиз покрай Далматинското крайбрежие.
На Джак му бе чудно, че двойката нямаше нищо против да говори за всичко това. Усети, че нямат търпение да останат сами и да се забавляват, след като не се наложи да казва нищо повече от това откъде е и че гостува на сестра си в Нютън. После единственото, което трябваше да прави, бе да кима и да казва отвреме-навреме по едно „аха“, за да покаже внимание. Това му даваше възможност да наблюдава и скоро бе напълно смаян. Бе чул, че Джордан обича да си прекарва добре и както изглежда наистина го правеше, след като Пейшънс Станхоуп бе починала. Не беше скърбил за жена си много, щом като няколко седмици след погребението Чарлин се бе пренесла при него. Бентли-то на алеята бе само на месец и тези двамата тук бяха прекарали част от зимата в Сейнт Бартс.
Благодарение на тази нова информация и на подозрителната си природа, Джак не изключваше в смъртта на Пейшънс да е замесено нещо нечестно, което правеше аутопсията дори още по-наложителна. Той си помисли дали да не се върне обратно в Патологическия център в Бостън и да сподели подозренията си, което на свой ред би могло да накара съдията да изиска ексхумация, защото по всяка вероятност Джордан Станхоуп никога не би се съгласил да подпише проклетото разрешително. И колкото повече Джордан говореше и колкото по-видимо бе, че играеше ролята на културен, аристократичен джентълмен, толкова по-уверен бе Джак в отговора му във връзка с разрешителното. Знаеше, че съществуват престъпления, в които извършителите смятаха себе си за толкова интелигентни, че активно подпомагаха юридическото разследване, само и само да покажат колко са умни. Симулантът Джордан може и да спадаше към тази категория и бе напълно възможно да се съгласи на аутопсия, за да направи играта още по- вълнуваща.
Джак поклати глава. Рационалността му внезапно се намеси и той осъзна, че е позволил на въображението си да стигне твърде далеч.
— Не сте ли съгласен? — попита Джордан. Бе забелязал, че Джак поклаща глава.
— Не, искам да кажа, да — прибързано изрече Джак, като се опита да поправи грешката си. Истината бе, че бе престанал да следи разговора.
— Казвам, че най-подходящото време да се отиде на Далматинското крайбрежие е през есента, а не през лятото. Не мислите ли така?
— Разбира се! — потвърди Джак. — Изобщо няма съмнение.
Успокоен, Джордан продължи да разказва, докато Чарлийн кимаше одобрително.
Джак отново се върна към размишленията си за смъртта на Пейшънс и за пореден път си напомни, че шансовете да се докаже, че в смъртта й има нещо нередно, практически са съвсем нищожни. Пациентката бе получила сърдечна криза, което бе потвърдено от всички лекари, включително и от Крейг. Крейг не му бе любимец, главно защото бе женен за сестра му, но не можеше да се отрече, че е един от най-умните и талантливи лекари, които Джак познаваше. Нямаше начин Джордан да измами цяла група професионалисти за това по какъв начин съпругата му е получила сърдечна криза.
Това отново го върна към точка номер едно. Патологическият център можеше и да не му позволи да направи ексхумация и аутопсия, Ако това се случеше, той трябваше да се справи сам. В този смисъл маскарадът на Джордан можеше и да помогне. Джак можеше да се обърне към него като към джентълмен, тъй като един истински джентълмен винаги изпълнява моралния си дълг, за да възтържествува справедливостта.
Докато домакините му обсъждаха кое е най-доброто време да посетят Венеция, Джак остави чашата и чинийката си и извади отново служебната си карта. Когато разговорът секна, той се приведе напред и я остави върху масичката.
— Я да видим! Какво имаме значи тук? — попита Джордан, незабавно напалвайки въдицата. Той наклони глава и погледна картата, преди да я вземе и да я огледа отблизо.
Чарлийн я измъкна от ръката му и се взря в нея.
— Какво е „съдебен патолог“? — попита тя.
— Същото като коронер — отговори й Джордан.
— Не съвсем — намеси се Джак. — В исторически план коронерът е определян или избиран официално да разглежда случаите на смърт и може да има или да няма специално образование. Съдебният патолог е лекар, който е завършил съдебна медицина.
— Приемам поправката — кимна Джордан. — Щяхте да ми кажете как възнамерявате да помогнете на заведеното от мен дело, което, да ви кажа право, намирам за твърде досадно.
— И защо?
— Мислех, че ще бъде вълнуващо, като на боксов мач. А то е скучно — слушаш само как двама души спорят.
— Вярвам, че бих могъл да го направя далеч по-интересно — Джак на часа прие неочаквано открилата се възможност.
— Моля, бъдете по-конкретен.
— Харесвам сравнението ви на съда с боксов мач, но причината състезанието да е безинтересно се дължи на факта, че двамата състезатели са с вързани очи.
