— Ще има погребална и земекопна такса, а също така гробищни такси. Свръх това ще прибавим и нашите такси за разрешителните, надзор и ползване на стаята за балсамиране.
— Можете ли да ми кажете съвсем грубо?
— Поне няколко хиляди долара.
Джак подсвирна изненадано, защото смяташе, че цялата процедура ще бъде евтина.
— Имате ли извънслужебен телефон?
— Ще ви дам мобилния си телефон.
— Чудесно — каза Джак. — И още нещо. Знаете ли адреса на къщата на Станхоуп?
— Разбира се. Че кой не я знае! Тя е запазената марка на Брайтън.
Няколко минути по-късно Джак пътуваше с взетата си под наем кола и мислеше какво е следващото, което би трябвало да направи. Беше два следобед. Идеята да се върне в съда не го очароваше. Винаги е бил по-скоро изпълнител, отколкото наблюдател. Вместо да се върне в Бостън, той се пресегна към картата. Отне му няколко минути, докато открие „Нютън Мемориал Хоспитал“ и в края на краищата стигна целта си.
„Нютън Мемориал Хоспитал“ приличаше на повечето болници от предградията. Джак беше влизал вътре. Беше построена в объркваща плетеница от различни крила, достроявани през годините. Най-старата секция имаше характерни за времето си украси, напомнящи декорация на торта, с елементи предимно от гръцкото Възраждане, но новите структури ставаха все по-прости и изчистени. По-голямата част от съвременните пристройки бяха просто тухлени, с тонирани в бронзово стъкла, без каквито и да било разточителства.
Джак паркира на паркинга за посетители, зад който се намираше малко езеро. По повърхността му се носеше пух от канадска гъска. Джак се консултира с папките в куфарчето, което носеше, за да си припомни имената на хората, с които искаше да говори: докторът от спешното отделение Мат Гилбърт, сестрата от спешното Джорджина О’Кийф, както и кардиолога Ноел Евърет. Всичките трима бяха в списъка със свидетели на ищеца и бяха разпитани от защитата. Това, което притесняваше Джак, беше въпросът с цианозата.
Вместо да тръгне към централния вход на болницата, той се насочи към спешното. Мястото за линейки беше празно. Отстрани имаше автоматична плъзгаща се стъклена врата. Джак влезе и забърза към дежурното гише.
Изглежда бе уцелил подходящо време за посещението си. В чакалнята се виждаха само трима души; никой от тях не изглеждаше болен или наранен. Сестрата на гишето вдигна глава, когато той се приближи. Беше облечена в престилка и на врата й висеше обичайният стетоскоп. Беше разтворила страниците на „Бостън Глоуб“
— Затишие пред буря, а? — пошегува се Джак.
— Нещо такова. С какво мога да ви помогна?
Джак разигра обичайния си номер, като извади картата си на съдебен патолог, след което попита за Мат и Джорджина, съзнателно използвайки първите им имена, за да демонстрира близост.
— Още не е дошла — отвърна сестрата. — Работи във вечерната смяна.
— Кога започва тя?
— В три.
Джак погледна часовника си. Три наближаваше.
— Значи скоро ще пристигне.
— По-добре да го направи бързо — строго произнесе дежурната сестра, но все пак се усмихна, за да покаже, че това е шега.
— Ами д-р Ноел Евърет?
— Тук някъде е, да пусна ли съобщение по уредбата?
— Да, благодаря ви.
Той се върна в чакалнята с тримата души. Опита се да установи зрителен контакт с някой от тях, но никой не му обърна внимание. Погледна един стар брой на „Нешънъл Джиографик“, но не го взе. Запита се защо ли Станислав Джордан Ярузелски се е превърнал в Джордан Станхоуп, след което се размисли мрачно как ли ще успее да го накара да подпише разрешението за ексхумация. Изглеждаше невъзможно, почти като изкачване на Монт Еверест не само без кислородна маска, но и без дрехи. Той се усмихна при мисълта за двама полуголи, боси алпинисти, които стоят триумфално на каменистия връх.
Пет минути по-късно дежурната сестра го извика на гишето и му каза, че д-р Евърет е горе в радиологията и ще се радва да поговори с него.
Кардиоложката бе заета с разчитане и диктуване на кардиограми. Тя седеше в малка стая, едната стена на която беше изцяло запълнена с рентгенови снимки. Единствената светлина идваше иззад снимките и я обливаше с флуоресцентната си синкава белота, подобна на лунна светлина, само че по-ярка. Това придаваше на жената призрачен вид, който до голяма степен се подсилваше от бялата й лекарска престилка. Джак си помисли, че освен това изглежда изтощена, затова не се бави и пристъпи направо към въпроса. Обясни кой е и по какъв начин е свързан със случая.
— Аз съм свидетел-експерт от страна на ищеца — каза Ноел, отговаряйки на прямотата му с прямота. — Ще потвърдя, че по времето, когато пациентката беше докарана тук, вече наистина нямахме никакви шансове да я спасим и се възмутих, когато научих, че е имало забавяне. Доста от нас, старомодните лекари, които лекуват всички, които дойдат, а не само онези, които си плащат, не обичат тези домашни лекари. Убедени сме, че обслужват предимно своите, отколкото интересите на пациентите, което е истинският им професионален дълг.
— Значи вие твърдите, че свидетелствате главно защото д-р Бауман практикува обслужваща медицина? — попита Джак. Усети, че се изпълва с резервираност от емоционалния отговор на Ноел.
— Съвсем не — отговори тя. — Свидетелствам, защото пациентът е бил докаран със закъснение в болницата. Всички знаят, че след инфаркт на миокарда е изключително важно да се започне фибринолиза колкото е възможно по-скоро. Ако мнението ми косвено потвърждава отношението ми към обслужващата медицина, така да бъде!
— Вижте, уважавам позицията ви, д-р Евърет и не съм тук да се опитвам да ви убедя в противното. Повярвайте ми! Тук съм да ви попитам за степента на цианоза, която пациентката очевидно е имала. Да си спомняте нещо особено?
Ноел се поотпусна.
— Не бих казала „особено“, тъй като цианозата се среща често при тежки сърдечни заболявания.
— Сестрата от спешното е написала в бележките си, че пациентката има централна цианоза. Имам предвид, че тя казва именно „централна“ цианоза.
— Вижте, когато докараха пациентката, тя беше почти мъртва, с разширени зеници, напълно отпуснато тяло и ясно изразена брахикардия, напълно неконтактна. Беше на прага на смъртта. Цианозата беше само част от цялата картина.
— Ами, благодаря ви, че ми отделихте от времето си — каза Джак и се изправи.
— Няма защо.
Когато се върна в спешното, Джак беше още по-голям песимист за изхода на процеса, отколкото преди. Д-р Ноел Евърет щеше да бъде силен експертен свидетел за ищеца не само заради статуса си на кардиолог, но и защото беше лекар специалист и освен това бе пряко замесена в случая.
Междувременно той се върна в спешното, където бе започнала следващата смяна. Макар че бе спокойно, наложи се да изчака, за да разговаря със сестрата и лекаря, докато те се информираха за присъстващите пациенти, които чакаха резултатите от изследванията си или пристигането на личните си лекари. Наближаваше три и трийсет, когато Джак най-сетне успя да седне с тях в малката служебна стая,
