— Ще тръгвам към Патологическия център. Мотивацията тук даже ми дойде малко в повече.
— Благодаря ти — усмихна му се Алексис.
Джак излезе от съда с явно облекчение. Една от фобиите му бе тъкмо разправиите със съдебната система и случаят със зет му засягаше особено болезнено място. Представата, че справедливостта винаги възтържествува по някакъв начин изглежда бе безкрайно идеалистична, както случаят с Крейг заплашваше да покаже в най-скоро време. Джак нямаше доверие в тази система, макар да не можеше да измисли по- добра.
Той изкара своя Хюндай под наем от подземния паркинг под Бостън Комън4. Беше паркирал там сутринта, като се натъкна на паркинга съвсем случайно, след уморително напразно обикаляне на района около Гавърнмънт Сентър. Нямаше представа къде паркират Алексис и Крейг. Първоначално смяташе да кара след тях към града, но щом оставеше дори най-малка дистанция между двете коли, винаги се намираше някой да се намърда между тях. С особена сила това пролича на магистралата и, не желаейки да поема риска от агресивно шофиране на високи скорости, той реши, че е по-добре да остави колата на Крейг и Алексис да се изгуби в реката от други коли. Шофирането в Бостън, което и без това бе достатъчно неприятно предишния ден, се оказваше стотици пъти по-трудно по време на истинския час пик.
С картата, която му дадоха от бюрото за коли под наем, сравнително лесно навлезе в главната част на Бостън, а от паркинга до съда бяха не повече от петнайсет минути пеша.
Щом се измъкна от мъждивото осветление на гаража, Джак веднага отби вдясно и разтвори картата. Отне му известно време, докато открие „Олбъни стрийт“, но след това лесно се ориентира като гледаше Бостън Комън, който оставаше отдясно и Бостънската обществена градина от лявата му страна. Градината изобилстваше от късни пролетни цветя. Бе забравил какъв чаровен град може да е Бостън, щом веднъж се добереш до него.
Докато караше, Джак се замисли по какъв друг начин би могъл да спомогне за каузата на Крейг. Изглеждаше пълен абсурд Крейг да бъде осъден за небрежност само защото е бил достатъчно любезен да се съгласи да посети пациентката вкъщи.
С лекота намери „Олбъни стрийт“, както и Патологическия център. За ориентир използва многоетажния паркинг, разположен наблизо. Петнайсет минути по-късно вече разговаряше през пластмасовата стена на гишето с привлекателна млада секретарка. За разлика от остарелия офис в Ню Йорк, Бостънският патологически център бе чисто нов. Обзе го благородна завист.
— Мога ли да ви помогна? — запита дружелюбно девойката.
— Предполагам — рече Джак, като обясни кой е и че иска да разговаря с някой от патолозите. Каза, че няма претенции и иска да говори с който е свободен.
— Мисля, че всичките са в залата за аутопсии, докторе — рече момичето. — Но изчакайте да проверя.
Докато тя говореше по телефона, Джак се огледа. Помещението бе практично обзаведено и още миришеше на прясна боя. Насреща бе офисът на представителя на полицията, и през отворената врата Джак мярна униформен служител. Имаше и няколко други стаи с незнайно предназначение.
— Може да слезе д-р Латаша Уайли. Ще дойде ей сега — каза секретарката. През стъклената преграда едва се чуваше, така че момичето трябваше да вика.
Джак поблагодари и се замисли как да открие гробището „Парк Медоу“. Ако Крейг и Алексис искаха да направи аутопсия, трябваше да действа светкавично, тъй като вече течеше вторият ден от петдневен процес. Самата аутопсия нямаше да е трудна. Трудността идваше от бюрократичните формалности, които в стар град като Бостън можеха да се окажат непреодолими.
— Д-р Степълтън? — обърна се към него непознат глас.
Джак се стресна. През това време тъкмо прикрито разглеждаше една от останалите стаи във фоайето, опитвайки се да изясни функциите й. Той се обърна виновно и застана лице в лице с изненадващо млада афроамериканка с гарвановочерни кичури и вид на пищна красавица. Настроението му моментално се промени от вина към почуда. Напоследък твърде често срещаше колежки от гилдията, които му изглеждаха като незавършили студентки. Това го караше да се чувства стар.
След като се запознаха, Джак показа свидетелството си за патолог, за да подчертае, че все пак той не е някой умопомрачен направо от улицата, после накратко разясни какво му е необходимо: информация за процедурите по ексхумация в Масачузетс. Латаша го покани в офиса си на горния етаж, от което благородната му завист само се усили. Кабинетът не бе нито голям, нито луксозен, но имаше както бюро, така и отделен плот, така че неизбежната документация и микро-скопски проби се държаха отделно; също така имаше прозорци. Действително, от тях се виждаше само близкият гараж, но при все това те пропускаха солидно количество дневна светлина, нещо от което бе отвикнал.
След като седнаха, Джак разказа подробно за случая с Крейг, като умишлено преувеличи заслугите му като интернист, наричайки го един от най-добрите лекари в Бостън, независимо от това, че практикува в предградията, и понапудри действителността, като каза, че ще го осъдят за смъртта на пациентка, освен ако не се направи ексхумация и аутопсия. Идеята му за подобно разкрасяване възникна спонтанно. Ако Бостънският патологически център проявеше достатъчна мотивация, би могъл да ликвидира всички бюрократични проблеми още в зародиш. Или поне в Ню Йорк би станало точно така. За съжаление, Латаша охлади ентусиазма му начаса.
— Тук в Масачузетс не може да се прибегне до ексхумация, освен ако не става въпрос за криминален процес — отбеляза тя. — А дори и тогава е необходимо разрешение от главния прокурор, който на свой ред трябва да се обърне към съдия, за да издаде съдебно решение.
Джак простена наум. Динозавърът на бюрокрацията започваше да подава глава от водата.
— Процесът е дълъг и неприятен — продължи Латаша. — Първо Патологичният център трябва да убеди главния прокурор, че има подозрение за извършено престъпление. От друга страна, ако няма извършено престъпление, тук в Масачузетс процедурата е чисто формална. — Джак опери уши.
— Така ли? Как е възможно това?
— Имате нужда единствено от разрешение за ексхумация.
Джак усети как пулсът му ускорява.
— Откъде се взема това разрешение?
— Ами просто от кметството на квартала, където е разположено гробището или пък от Агенцията по здравеопазване, ако става въпрос за Бостън. Най-лесно ще е да се свържете направо с погребалния агент, извършил погребението. Ако погребалният дом е в един и същ град с гробището, както е обичайно, погребалният агент най-често се познава лично със съответния чиновник в кметството. При наличие на съответните познанства, такова разрешение може да се уреди за по-малко от час.
— Отлично — заяви Джак.
— Ако искате да направите аутопсия, бихме могли да помогнем, макар че не може да я направите тук — това е държавно учреждение и не мога да си представя някой да ви разреши — но бихме могли да ви предоставим банки за съхранение и фиксатори, както и да помогнем при обработката. Ако има нужда от токсиколог, също ще бъде насреща.
— Погребалният дом изписан ли е върху смъртния акт?
— Задължително. Как е името на починалата?
— Пейшънс Станхоуп. Починала е преди около девет месеца.
Латаша погледна в компютъра си за смъртния акт.
— Ето го и него. Осми септември 2005-а, за да сме точни.
— Възможно ли е? — запита Джак. Застанал зад рамото й, той впери поглед в екрана. — Осми септември 2005-а бе знаменателна дата и в неговия живот. На тази дата вечеряха с Лори в ресторант „Елиъс“ и той й предложи да се оженят.
— Погребението е направено от погребален дом „Лангли Пиърсън“ в Брайтън. Да ви запиша ли адреса и телефона?
— Благодаря ви — отвърна той. Все още се чудеше на съвпадението с датата. Не беше суеверен, но това съвпадение го заинтригува.
— Кога смятате да извършите аутопсията? — запита Латаша.
— Честно казано, още не знам. Решението е в ръцете на доктора и жена му. По мое лично мнение това
