ще помогне и затова го предлагам.
— Забравих да ви кажа нещо по повод на разрешителното — добави Латаша. Ентусиазмът на Джак видимо спадна. — Ще ви е необходимо одобрението на наследниците.
Той отпусна рамене. Беше забравил нещо съвсем очевидно; изглежда, че желанието да помогне на сестра си бе изместило здравия разум. Не можеше да си представи ищецът да се съгласи тялото на жена му да бъде ексхумирано в помощ на защитата. Но след това му дойде наум, че в живота се случват къде-къде по-странни неща, така че нямаше да се откаже без бой. В крайна сметка ставаше въпрос за сестра му. От друга страна, оставаше и въпросът с Лори в Ню Йорк. Ако се наложеше да прави аутопсия, трябваше да остане в Бостън, което щеше да я разстрои. Както повечето житейски ситуации, и тази бе по-сложна, отколкото му харесваше.
След петнадесет минути Джак седеше в своя Хюндай Акцент, барабанейки с пръсти по таблото. Въпросът бе какво да прави. Погледна часовника си: бе дванадесет и двадесет и пет. Нямаше смисъл да се връща в съда, защото щеше да го завари в обедна почивка. Можеше да се обади на сестра си, но вместо това реши, че е по-добре да се отбие в погребалното бюро. Време беше отново да отвори картата.
Да се излезе от Бостън не бе по-лесно от влизането в града, но след като се натъкна на Чарлз Ривър5, се ориентира лесно. След двадесет минути вече се намираше на правилната улица в предградието Брайтън и не след дълго откри погребалното бюро. Голямата дървена сграда във викториански стил с ветропоказател и барокови украшения, явно преустроена за настоящото си предназначение, имаше и модерна бетонна пристройка в неопределен стил. Но най-важното за Джак в случая все пак бе, че има място за спиране.
След като заключи колата си, той се изкачи по стълбите, водещи към просторна веранда без никакви мебели. Вратата бе отворена, така че просто прекрачи във фоайето.
Вътрешността създаваше първоначално впечатление за изоставена библиотека от средните векове, отнякъде се дочуваше приглушено григорианско пеене. Хрумна му, че това прилича по-скоро на изоставен погребален дом, но тъй като и без това се намираше в погребално бюро, се почувства задължен да направи друго сравнение. Вляво се простираше редица отворени ковчези, тапицирани с кадифе и сатен и проблясващи с утешителни имена като „Вечен покой“, но без цена. Вдясно се намираше стая за поклонения, в момента празна. Редове сгъваеми столове мълчаливо се възправяха срещу една празна катафалка. Във въздуха се носеше неуловим аромат на сандалово дърво, като в магазин за сувенири от Тибет.
Отначало Джак се зачуди къде тук може да се намери жив човек, но още преди да успее да мръдне, пред него като по чудо изникна мъж с бяла риза и черен костюм, украсен с траурна вратовръзка. Не бе чул да се отвори врата или дори приближаващи стъпки.
— Да ви помогна? — изрече мъжът с глух глас.
С пепелявото си мъртвешко лице и костюма си, новият познат на Джак сам изглеждаше като кандидат за услугите на заведението, в което работи. Изтъняла, къса и до корен боядисана коса се спускаше по ръбестото му чело. Джак се насили да не се усмихне. Мъжът пред него бе въплъщение на добре познатия, но неверен стереотип за погребалните агенти. Изглеждаше като изваден от лош вампирски филм. Но като патолог Джак бе общувал достатъчно често с погребални агенти, за да знае, че в действителност те съвсем не изглеждат така.
— Да ви помогна? — отново повтори с шепот човекът, макар наоколо да нямаше жива душа, която да обезпокои. Ръцете му бяха благочестиво скръстени отпред с вдървена поза, движеше само устни. Като че ли дори не мигаше.
— Търся директора на дома.
— На вашите услуги. Казвам се Харолд Лангли. А това е нашият погребален дом, стопанисван изцяло от мен и моето семейство.
— Аз съм съдебен патолог — заяви Джак, размахвайки служебната си карта достатъчно бързо, за да не се забележи, че не е от Масачузетс. Харолд видимо се вдърви още повече, сякаш Джак бе инспектор, пристигнал да установява нередности. Подозрителен по природа, Джак отбеляза тази съмнителна реакция, но нямаше време да я анализира сега.
— Значи вие сте уредили погребението на Пейшънс Станхоуп, починала миналия септември.
— Действително е така. Помня, като да бе вчера. При нас бе и панихидата за г-н Станхоуп, уважаван от всички в нашия град джентълмен. Както и за единственото дете в семейство Станхоуп, за жалост.
— О! — отговори Джак на тази нечакана информация, докато я запаметяваше. След това бързо продължи.
— Възникнаха някои въпроси около смъртта на г-жа Станхоуп, така че е възможно да се стигне до ексхумация и аутопсия. Има ли вашето бюро опит в подобни неща?
— Да, но все пак нарядко — отвърна Харолд, отпускайки се до предишното си церемониално държание, сякаш заплахата е отминала. — Имате ли необходимите документи?
— За жалост, не. Надявах се, че ще можете да ми помогнете в това отношение.
— Разбира се. Трябват разрешения за ексхумация, превозване и повторно погребение, и най-важното, необходим е подписът на наследника, по-младия господин Станхоуп.
— Разбирам напълно. Дали не ви се намират някои от тези документи?
— Мисля, че да. Елате с мен да потърсим.
Харолд поведе Джак към главното стълбище, но ненадейно свърна наляво в един тъмен коридор, застлан с тежък килим. Сега вече на Джак стана ясно как директорът се бе появил тъй безшумно.
— Споменахте, че стария Станхоуп бил уважаван и известен човек. Знаете ли нещо за него?
— Навремето той основал застрахователна агенция „Станхоуп“ в Бостън, много печеливша в ония години. Господин Станхоуп беше богат човек и твърде голям филантроп, нещо рядко за Брайтън. Брайтън е по-скоро работнически квартал.
— Което ще рече, че наследникът Станхоуп сигурно е богат човек.
— Несъмнено — отвърна Харолд, докато въвеждаше Джак в работен офис със същия погребален вид като него самия. — Сегашният господин Станхоуп има интересна биография, почти като от роман на Хорейшо Алджър6. Бил роден в емигрантско семейство от Полша с името Станислав Джордан Ярузелски и започнал работа в агенцията още щом завършил училище. Бил умно момче, макар и без университетско образование, така че със собствени заслуги постепенно се издигнал до мениджър. Когато старият Станхоуп почина, се ожени за вдовицата му, което още тогава предизвика някои мрачни спекулации. След това дори прие фамилията Станхоуп.
Независимо от ясния слънчев юнски ден отвън, в офиса на Харолд бе толкова тъмно, че светеха и настолна лампа, и полюлей. Прозорците бяха закрити с тежки тъмнозелени кадифени драперии. Като приключи със сагата на рода Станхоуп, Харолд се изправи до висок шкаф с махагонов фурнир и извади една папка от горното чекмедже. Оттам измъкна три листа, единия от които подаде на Джак, а другите два постави на бюрото си. С жест той покани Джак да се настани на един от тапицираните с кадифе столове.
— Това, което ви дадох, е разрешителното за ексхумация — заяви Харолд. — Има предвидено място за подпис на господин Станхоуп, за да е валидно.
Джак погледна бланката, докато се наместваше в стола. Явно осигуряването на подписа щеше да е най-трудно, но за момента реши да не мисли за това.
— Кой ще попълни останалото, след като господин Станхоуп подпише?
— Това е моя грижа. В какъв срок трябва да е готово?
— Ако ще има аутопсия, трябва да се направи в най-кратък срок.
— В такъв случай е по-добре да ме уведомите колкото е възможно по-скоро. Ще трябва да уредя траурна кола и инструменти за разкопаване.
— Възможно ли е аутопсията да се извърши в погребалното бюро?
— Да, в стаята за балсамиране, ако успеем да ви сместим в графика. Единственият проблем е, че може да нямаме всички инструменти, които ще искате — например краниален трион.
— Ще намеря инструменти — отвърна Джак порядъчно впечатлен. Харолд имаше странен вид, но най- малкото бе добре осведомен.
— Трябва да ви кажа също, че това е скъпо мероприятие.
— За каква сума става въпрос?
