помощник.
— Благодаря — отвърна Джак, макар на езика му да се въртеше по-остроумен отговор.
— Видях, че ви удариха. Бях впечатлен обаче от реакцията ви.
— Не би трябвало. Това не беше най-умното нещо, което трябваше да направя, особено, като се имаше предвид, че онзи господин бе въоръжен.
— Страхувах се, че може да направи нещо подобно.
— Съмнявам се, че той споделя мнението ви. Това бе най-малко приятната част от посещението ми.
— Едва сега осъзнавам колко грубо се държа господин Фасано. Беше смущаващо.
— Озадачава ме неговата тактика, както и пълното му равнодушие към усилията да се установи истината.
— Добре дошли в юридическия занаят — каза Джак. — За съжаление, в гражданските процедури целта не е да се открие истината.
— Е, аз не искам да участвам в това. Ще подпиша разрешителното за аутопсия.
9.
Нютън, Масачузетс
Четвъртък, 6 юни 2006 г.
7:30 след обед
Когато Джак стигна до къщата на семейство Бауман, беше твърде късно да мисли за тренировка. Беше пропуснал вечерята с племенничките си, които се бяха затворили в стаите си и се готвеха за наближаващите изпити. Както изглежда, неговото присъствие им бе доскучало, защото никой не слезе долу да го поздрави. За сметка на това сестра му се разрази в многословни любезности, но веднага забеляза подутините по лицето му.
— Какво се е случило, по дяволите? — разтревожено попита тя.
Той я успокои, че няма нищо особено и побърза да промени темата като попита за Крейг. Алексис го уведоми, че той е в голямата дневна, без да се впуска в подробности.
Джак си взе един душ и когато се уви в хавлиената кърпа, се погледна в огледалото. След горещата вода натъртените места изглеждаха още по-червени от преди. Това, което не бе забелязал, бе един малък тъмночервен кръвоизлив в окото си. Наведе се по-близо до огледалото и видя няколко миниатюрни подкожни кръвоизлива отстрани на скулата си. Без съмнение цялата тази красота бе дело на Франко. Джак се запита как ли изглежда сега Франко, тъй като ръката му още го болеше от крошето, което му бе забил.
Той побърза да се преоблече и се върна при сестра си.
— Какво ще кажеш за една вечеря? — предложи тя.
— Чудесно! Умирам от глад. Не ми остана време да обядвам.
— Ние хапнахме по една пържола на грил, печени картофи, задушени аспержи и салата. Как ти звучи?
— Като мечта — усмихна се Джак.
Докато разговаряха, Крейг не обели и дума. Седеше на дивана в съвършено същата поза, в която и сутринта, само че без вестник в ръка. Бе облечен в същите дрехи, макар че ризата му вече бе измачкана, а горното копче над разхлабената вратовръзка-разкопчано. Втренчен в екрана на телевизора, напълно неподвижен, той напомняше статуя. В това не би имало нищо чак толкова чудно, ако телевизорът бе включен. На масичката за кафе пред него стоеше полупразна бутилка със скоч и старомодна чаша, която светеше с кехлибарен блясък.
— Какво прави той? — понижи глас Джак.
— На какво ти прилича? — отвърна Алексис. — Депресиран е.
— Как мина останалата част от деня в съда?
— Не бих казала, че беше особено добре. Първият експертен свидетел на ищеца беше д-р Уилям Тардоф, който е шеф на кардиологията в „Нютън Мемориал Хоспитал“.
— И как се прояви?
— За съжаление, говореше много правдоподобно, не подценяваше журито. Обясни им кристално ясно защо първият час, дори първите минути са толкова важни при сърдечна криза. След няколко опита за възражение от страна на Рандолф бе записано за протокола, че според него шансовете за спасение на Пейшънс Станхоуп са били значително намалени заради съмнението на Крейг в диагнозата и отказа му да я закара веднага в болницата.
— Отвратително е, особено, като се има предвид, че изказването идва от шефа на отделението в собствената болница на Крейг.
— Крейг наистина има причина да е отчаян. Всеки лекар трудно понася критиката, но особено тежко е, когато тя е от колега лекар.
— Рандолф успя ли да неутрализира това изказване при кръстосания разпит?
— В известна степен… Макар винаги да изглежда така, сякаш се опитва да наваксва.
— Правилата са такива, че първо ищецът представя случая. После идва ред на защитата.
— Не ми изглежда честно, макар че няма друга алтернатива.
— Само двама свидетели ли имаше днес?
— Не, бяха всичките трима. Преди д-р Тардоф показания даде Дарлийн, която беше въртяна на шиш заради обозначението „проблемни пациенти“, както преди това и Марлене. През обедната почивка Рандолф беше бесен на Крейг, че не му е казал за това, макар да е лесно разбираемо защо не го е направил.
— Все още не ми е ясно как е Крейг е допуснал да се случи подобно нещо в неговата практика.
— Боя се, че това говори за високомерие.
— Не бих бил толкова великодушен. За мен е чиста глупост и за съжаление никак няма да помогне на делото.
— Бях изумена, че позволиха това да се изнесе. Според мен беше направо предрешено. Но знаеш ли кое ме разтревожи най-много?
— Кое? — Джак забеляза, че лицето на Алексис е зачервено.
— Процесът така или иначе ще свърши, но класифицирането на тези пациенти като „проблемни“ е подходящо.
— Как така? — попита Джак. Той забеляза, че червенината върху лицето на сестра му става по- гъста.
— Защото те всички бяха
— Значи си се дразнила на Пейшънс Станхоуп?
— Разбира се, че съм й се дразнила. Не много след този период Крейг се изнесе от къщи.
Джак се вгледа в лицето на сестра си. Знаеше от времето, когато бяха деца, за склонността й да се вживява прекалено силно и реакцията й към Пейшънс Станхоуп говореше, че тази й черта не е напълно изчезнала.
— Значи не си съжалявала, когато е починала? — произнесе Джак и думите му прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.
— Да съжалявам? Направо се радвах. Много пъти съм му казвала, че трябва да я изхвърли от практиката си: да й намери друг лекар, за предпочитане психиатър. Но ти познаваш Крейг. Никога не отказва. Нямаше никакъв проблем да изпраща пациенти за специализирано лечение, но за него това бе равносилно на нарушение. Не би могъл да го направи.
