— Откога пие? — попита Джак, за да промени темата, като кимна по посока на неподвижния Крейг.
— Отдавна. Впрочем, прави го всяка нощ.
Джак поклати глава. Знаеше, че злоупотребата с лекарства и алкохол от лекари не е нещо необичайно след процес за лекарска грешка.
— Като стана дума за пиене, искаш ли да ти налея нещо? — попита Алексис. — Бира или вино? В хладилника има и едното, и другото.
— Една бира ще ми дойде добре.
Джак си извади сам бутилка бира и докато сестра му се суетеше около приготвянето на вечерята, той излезе от кухнята и се приближи към дивана. Макар Крейг да не се помръдна, кръвясалите му очи се вдигнаха и се заковаха върху Джак.
— Съжалявам, че днешният ден в съда е минал толкова обезкуражаващо — произнесе Джак с надеждата да завърже разговор.
— Докога издържа в залата?
— Изслушах само показанията на администраторката ти, Марлене.
Крейг махна с ръка, сякаш да прогони невидимо насекомо, но не каза нищо. Очите му отново се забиха в черния телевизионен екран.
На Джак му се искаше да обмени някоя дума по повод прозвището „проблемен пациент“, за да разбере по-добре мисловната връзка, която бе позволила на Крейг да постъпи толкова некоректно и глупаво, но не го направи. Нямаше да помогне с нищо, освен да задоволи нездравото си любопитство. Алексис беше права. Този човек беше високомерен. От онези лекари, които не се съмняват, че всичко, което правят, е благородно, тъй като смисълът на живота им е да се посветят и да се жертват. Това бе едно злощастно чувство за безгранични правомощия.
Тъй като Крейг не показа желание за разговор, Джак се върна в кухнята и двамата с Алексис излязоха във вътрешния двор да изпекат пържолата. Алексис искаше да говори за нещо по-оптимистично от делото. Искаше да чуе за Лори и плановете за сватбата. Джак й разказа най-общото, но не му се искаше да се задълбава в този разговор, тъй като се чувстваше виновен, че е в Бостън и е оставил всичките последни приготовления на Лори. Явно бе орисан да чувства вина независимо какво прави; ако беше останал в Ню Йорк, би имал чувството, че изоставя Алексис. Каквото и да стореше, все някой щеше да се обиди. И вместо да се задълбочава в дилемата, той отиде да си вземе още една бира.
Петнайсетина минути по-късно Джак седеше на голямата кръгла маса, докато Алексис му сервираше божествено ухаещата вечеря. За себе си беше наляла чаша чай и след малко се отпусна в стола срещу него. Крейг се бе окопитил достатъчно, за да си включи телевизора и в момента гледаше местните новини.
— Исках да ти разкажа как мина денят ми — каза Джак, докато похапваше с апетит. — Взех решение за моята роля тук и онова, което вие искате от мен да направя. Трябва да кажа, че имах невероятно продуктивен следобед.
— Крейг! — провикна се Алексис по посока на съпруга си. — Струва ми се, че трябва да изключиш телевизора и да дойдеш да чуеш какво казва Джак.
— Не ми е особено интересно — сопна се той, но все пак се пресегна за дистанционното и изключи телевизора. С вид на напълно изтощен, той се изправи, взе бутилката със скоч и чашата и тръгна към масата.
— Струва ми се, че е време да спреш с това — погледна го Алексис и отдалечи бутилката от него.
Джак очакваше Крейг да избухне, но той не го направи. Вместо това отправи към нея слаба саркастична усмивка.
Джак побърза да им разкаже подред какво му се беше случило. За отиването при патолозите и срещата с д-р Латаша Уайли, която му беше казала какви са законите в Масачузетс, за да се ексхумира тялото и че е необходимо съгласието на наследниците на починалия.
— Не ми казвай, че това е Джордан Станхоуп! — извика Алексис.
— Той никога няма да се съгласи — промърмори Крейг.
— Оставете ме все пак да завърши историята — прекъсна ги Джак.
Разказа им как е отишъл в погребалната агенция и е разговарял с Харолд Лангли, който му беше дал разрешителното; разказа им какво бе научил за Джордан Станхоуп.
Алексис и Крейг го слушаха със зяпнали уста. Крейг пръв се окопити:
— Харолд Лангли няма причини да лъже. Сигурно това се знае в цял Брайтън, иначе той нямаше да ми го каже. Погребалните агенти са известни с това, че държат устите си затворени.
— Станислав Джордан Ярузелски — повтори Алексис невярващо. — Нищо чудно, че си е сменил името.
— Знаех, че Джордан е по-млад от Пейшънс — каза Крейг, — но никога не съм подозирал подобно нещо. Държаха се така, сякаш са женени повече от двайсет и пет години. Изумен съм.
— Мисля, че най-интересното е това, че Пейшънс е била богатата.
— Е, вече не е тя — поклати глава Крейг. — Рандолф би трябвало да е разбудил тази история. Това е поредният пример за неспособността му. Трябва да искам друг адвокат.
— По принцип тази информация не би могла да оспори обвинението в лекарска небрежност — каза Джак, макар да се изненада, че това го нямаше в показанията на Джордан. — Няма отношение към случая.
— Не съм сигурен — поклати глава Крейг.
— Остави ме да свърша — прекъсна го Джак. — След това ще говорим за всичко.
— Хубаво — кимна Крейг. Той остави напитката си върху масата и се приведе напред. Вече не приличаше на мрачния индивид, който се взираше в празния телевизионен екран.
Джак продължи да разказва за разговорите си с д-р Ноел Евърет, д-р Мат Гилбърт и Джорджина О’Кийф, за това, че по отношение на цианозата лекарите не са на едно мнение. Медицинската сестра смяташе, че цианозата е била навсякъде, не само на крайниците.
— Смятам, че е права — каза Крейг. — Но бях до такава степен объркан от тежкото й общо състояние, че не съм следил точно за това.
— Съвсем същото каза и д-р Гилбърт — кимна Джак.
— Почакай малко! — извика Крейг и вдигна ръка. — Наученото за Джордан не прави ли тази цианоза да изглежда малко съмнителна? Искам да кажа — цялата история с парите… много по-млад мъж се жени за богата вдовица…
— Да, така ми се стори и на мен — съгласи се Джак, — но за кратко. Направо прилича на сапунена опера. Освен това е документирано, че Пейшънс Станхоуп е получила сърдечна криза, което д-р Гилбърт ми напомни днес. В същото време любопитната биография на Джордан не би трябвало да се отхвърля напълно. — И той им разказа за разговора си с Мат и Джорджина, при който бе станало дума за възрастна жена, която бе починала от сърдечен удар след въоръжен обир.
— Много интересно — оживи се Крейг, — кара ме да се усъмня в компетентността на Рандолф.
— Какви са тези подутини по лицето ти? — попита Алексис, сякаш внезапно се беше сетила, че Джак е обещал да й обясни по-късно.
— Какви подутини? — присви очи Крейг.
— Не си ли забелязал? — попита го Алексис. — Я го виж!
Крейг се изправи и се наведе към масата. Джак с нежелание се обърна настрана, за да му покаже.
— Господи! Това е рана! — Той докосна скулата на Джак с върха на показалеца си, за да прецени отока. — Боли ли?
Джак се дръпна.
— Разбира се, че боли — каза той раздразнено. Мразеше начина, по който се държат лекарите. Винаги натискаха мястото, което те болеше. Ортопедите пък бяха най-лошите според Джак, а той познаваше мнозина в резултат на играта на баскетбол.
— Съжалявам — каза Крейг. — Не изглежда добре. Може би един студен компрес е добра идея? Да ти направя ли?
Джак отказа.
— Как стана? — попита Алексис.
