посещение при клиент, накара Джак да се замисли.
— Каква е тази глупост? — попита адвокатът и размаха листа срещу Джак.
— Не бих нарекъл официален документ „глупост“ — произнесе хладно Джак. — Това е разрешително за ексхумация.
— Какво, някакъв наемник на защитата ли се явявате?
— Не.
— Той е брат на съпругата на д-р Бауман — обясни Джордан. — В момента е в града, отседнал е в дома на сестра си, за да се увери в справедливостта на съда. Това са собствените му думи.
— Справедливост, дрън-дрън! — проехтя гласът на Тони. — Имате нахалството да нахълтвате тук и да говорите на клиента ми.
— Грешите! — произнесе Джак меко. — Той ме покани на чай.
— Умник отгоре на всичко! — озъби се Тони.
— Истина е. Поканихме го — обади се Джордан. — След като изпихме чая преминахме на мартини.
— Само се опитвам да получа разрешение за аутопсия — обясни Джак. — Колкото повече информация има, толкова по-големи са шансовете съдът да произнесе справедлива присъда. Някой трябва да говори вместо Пейшънс Станхоуп.
— Не мога да повярвам на всичките тези глупости! — размаха ръце вбесен Тони. След това махна на придружителя си: — Франко, ела и изведи това куче от дома на господин Станхоуп!
Франко послушно пристъпи, хвана Джак за лакътя и го придърпа за рамото. Джак си помисли какво би станало, ако започне да се съпротивлява и Франко го измъкна навън, влачейки го. Той погледна към домакина, който не бе помръднал от мястото си на дивана. Станхоуп изглеждаше изненадан от случващото се, но не се намеси, когато Тони обеща да се погрижи за натрапника.
Като не отхлабваше хватката около ръката на Джак, Франко мина през официалната дневна, излезе в облицования с мрамор салон с огромно стълбище, влачейки го след себе си.
— Не може ли да поговорим като възпитани хора? — каза Джак по-миролюбиво. Не се оплакваше, че се държат с него грубо, макар и да го провокираха. Франко беше набит тип и му напомняше играчите от защитата, когато тренираше футбол в колежа. Няколко погрешни попадения в меле от типове с подобни размери и пропорции бяха сложили край на кратката му футболна кариера.
— Затваряй си устата! — изръмжа Франко, без дори да го погледне, след което пусна ръката му, докато излизаха през входната врата.
Джак оправи якето си и се спусна по стъпалата. Паркиран под ъгъл зад Бентли-то и Хюндая, стоеше черен Кадилак с неясна година на производство. Приличаше на яхта, сравнен с другите два автомобила.
Макар да крачеше към колата си с ключове в ръка, Джак спря и се обърна. Разумът му нашепваше да се качва бързо и да изчезва оттук, но онази част от У-хромозомата му, която се бе възхитила на Бентли-то, се почувства оскърбена, че толкова бързо трябва да признае нечие друго първенство. Франко бе излязъл от къщата и стоеше на верандата разкрачил крака, с ръце на хълбоците. По белязаното му от акне лице се разливаше презрителна усмивка. Преди да е изрекъл нещо, отвътре излетя Тони. Скроен като значително по-малка версия на приличния на куб Франко, той правеше едри, неестествени крачки с дебелите си, къси крака. Тръгна право към Джак и заби пръст в лицето му.
— Нека ти обясня истината, каубой — озъби се той. — Вложил съм най-малко сто бона в този случай и очаквам да си ги върна. Чуваш ли ме добре? Нямам намерение да ти позволя да прецакаш работата. Всичко си върви както трябва, така че няма да има никаква аутопсия.
— Не знам защо сте толкова ядосан — каза Джак. — Може да се споразумеем да наемете ваш патолог, с когото да работя. — Той знаеше, че въпросът с аутопсията е умряла работа, но изпитваше удоволствие да дразни този тип. Мъжът се беше опулил от изненада. Вените от двете страни на челото му се бяха издули и пулсираха.
— И какво очакваш да ти кажа? — Въпросът беше очевидно реторичен. — Не искам аутопсия! Нещата са ясни. Нито имам нужда от изненади, нито ги искам. Ще окошарим това домашно докторче, този арогантен задник, защото той напълно си го заслужава!
— Струва ми се, че губите обективността си — подхвърли Джак. Беше забелязал как злобно се изкривиха устните на адвоката, когато произнасяше думите „домашно докторче“. Запита се дали нямаше нещо лично в този кръстоносен поход, който мъжът бе поел. В изражението му се долавяше фанатизъм.
Тони погледна към Франко за подкрепа.
— Виждаш ли го тоя приятел? Той е като от друга планета.
— Изглежда ми така, сякаш се боите от фактите — каза Джак.
— Не се боя от нищо — изрева адвокатът. — Разполагам с достатъчно факти. Тази жена е починала от сърдечна криза. Трябвало е да бъде закарана в болницата един час по-рано и ако е било направено, сега нямаше да стоим тук и да разговаряме.
— Каква сърдечна криза? — попита Джак, подигравайки му се, като нарочно заваляше „р“-то.
— Такава! — избухна Тони и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Франко. — Вкарай този идиот в колата и очите ми да не го виждат повече!
Едрият мъж бързо се спусна по стъпалата, заобиколи Тони и се опита да блъсне Джак с опакото на ръката си. Джак не се помръдна.
— Знаете ли, смятах да ви попитам предварително ли се уговаряте как да сте облечени — произнесе той. — Предната нощ ли решавате, или това е първото, което правите на другата сутрин? Искам да кажа — много е мило.
Франко реагира със скорост, която го изненада. Зашлеви го по бузата с такава сила, че ушите му писнаха. Той се дръпна и отговори на тази любезност с точно толкова ефикасен удар.
Франко зяпна. Когато ръката му инстинктивно се вдигна и докосна пламтящото му лице, Джак го хвана за раменете и изпрати ритник в диафрагмата му. Това накара едрия мъж да се превие, но той бързо се съвзе и когато се изправи, в ръката си държеше пистолет.
— Не! — извика Тони и дръпна оръжието надолу. — Измитай се оттук! — изкрещя той на разярения Франко. След това се обърна към Джак и му изсъска: — Ако ми прецакаш делото, си история!
Джак заотстъпва заднишком към колата си, без да изпуска от очи оръжието. Усещаше краката си омекнали от нахлулия адреналин.
Влезе в купето и бързо запали двигателя. Хвърли поглед към къщата и забеляза, че Джордан и Чарлийн стоят на алеята и го гледат.
— Не се виждаме за последно! — извика Франко, докато колата се отдалечаваше.
Повече от четвърт час Джак шофира през жилищните квартали, без да знае накъде отива, но нямаше никакво желание да спре. Не искаше да го проследят, особено онзи голям черен Кадилак. Знаеше, че бе постъпил глупаво в края на посещението си при Станхоуп. Сякаш мигновено в него бе възкръснал предизвикателният, поемащ рискове човек, какъвто беше, преди да се случи самолетната катастрофа и да изгуби семейството си. Когато най-накрая се успокои, усети, че го обзема слабост. Изобщо нямаше представа къде се намира в момента, но отби встрани от пътя в сянката на огромен дъб, за да дойде на себе си.
Докато криволичеше из непознатите улици, се бе изкушавал от идеята да се отправи към летището, да загърби цялата тази каша и да се върне в Ню Йорк ни лук ял, ни лук мирисал. Пламтящата му лява буза бе достатъчна, за да отслаби желанието му да се занимава с аутопсия. Друг аргумент в полза на тази идея бе наближаващата му сватба.
Лошото беше, че не можеше да постъпи така. Да се измъкне по този начин щеше да е малодушие. Той въздъхна и извади отново картата, за да се ориентира в каква посока трябва да се движи. Не беше лесно, тъй като улицата, на която се намираше, не бе означена. Или беше твърде малка, или се намираше извън обсега на картата.
Тъкмо когато се канеше да потегли и да търси напосоки главната улица, клетъчният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба си и го извади. На дисплея се мъдреше непознат номер. Натисна бутона.
— Д-р Степълтън, обажда се Джордан Станхоуп. Добре ли сте?
— Както се казва, бил съм и по-добре. Но в общи линии да, добре съм.
— Исках да ви се извиня за начина, по който се държаха с вас в дома ми господин Фасано и неговият
