неговата практика по вътрешна медицина през третата година на следването му?
— Като цяло — отлично. В групата от шестима студенти той далеч надминаваше по знания останалите и беше най-подготвен. Често се учудвах на паметта му. Спомням си един епизод, когато го попитах какъв е тестът на един пациент.
— Говорите за лабораторни изследвания?
— Да. Въпросът ми беше по-скоро реторичен, исках да подчертая, че познаването на бъбречната функция е ключ за лечението на пациента. Д-р Бауман изрецитира стойностите без запъване и колебание, което ме смая и ме накара да се запитам дали не си измисля, нещо, което медиците правят, когато искат да скрият неподготвеността си. По-късно проверих. Данните бяха точно такива.
— Значи д-р Бауман е имал добри оценки по време на курса?
— Той получи отличен.
— Вече го определихте като отличен, когато казахте, че се е представил „като цяло — отлично“.
— Да, така е.
— Бихте ли ни казали защо?
— Имах натрапчивото чувство, което получих отново, докато наблюдавах д-р Бауман, когато беше стажант в „Бостън Мемориал Хоспитал“…
— И какво беше това чувство?
— Останах с впечатлението, че личността му…
— Възражение! — извика Рандолф. — Основание: свидетелят не е нито психиатър, нито психолог.
— Отхвърля се — произнесе спокойно съдия Дейвидсън. — Като лекар свидетелят е имал досег с тези области от медицината, но колко точно — ще стане ясно при кръстосания разпит. Свидетелят може да продължи.
— Бях под впечатлението, че желанието на д-р Бауман да успее и ласкателствата му пред нашия тогавашен шеф на стажантите, го караха да вижда в пациентите средство за разгром над конкуренцията. Той активно издирваше най-трудните пациенти, затова презентациите му бяха интелектуално най-интересни и най-бурно одобрявани.
— С други думи, впечатлението ви е, че д-р Бауман е преглеждал пациенти като начин за израстване в кариерата?
— Всъщност да.
— И това отношение е несъвместимо с общоприетото разбиране за професионализъм?
— Точно така.
— Благодаря ви, докторе — кимна Тони. Той млъкна за малко, погледът му се местеше от един съдебен заседател върху друг, давайки им възможност да схванат напълно думите на лекаря.
Джак се наведе към Алексис и прошепна:
— Сега разбирам какво имаше предвид, когато ми разказваше за Фасано; този тип наистина си го бива. Сега слага от едната страна на везната научната медицина и присъщата й съревнователност, а от друга — обслужващата медицина.
— Това, което ме безпокои е, че омаловажава успехите на Крейг, очаквайки, че Рандолф ще направи точно обратното.
Тони продължи разпита, като накрая отмъстително завърши с епизода за Пейшънс Станхоуп. Така принуди д-р Браун да потвърди колко важно е пациент, получил сърдечна криза, да бъде лекуван колкото е възможно по-бързо и че шансовете за оцеляване на Пейшънс, според болничния й картон, са били силно намалени, заради забавянето на Крейг да потвърди диагнозата.
— Само още няколко въпроса, д-р Браун — каза Тони. — Познавате ли д-р Уилям Тардоф?
— Да, познавам го.
— Знаете ли, че е учил в Бостънския университет?
— Да.
— А познавате ли д-р Ноел Евърет и осведомен ли сте, че е учила в колежа Тафтс?
— Да, познавам я и знам къде е учила.
— Изненадва ли ви, че трима експерти кардиолози от нашия район от три престижни медицински училища са на едно и също мнение, че д-р Крейг Бауман не е положил стандартните грижи по отношение на Пейшънс Станхоуп?
— Не. Това показва само единодушие по въпроса за нуждата от незабавно лечение на пациент със сърдечна криза.
— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси. — Тони взе листовете си от катедрата и се върна на мястото си. Двамата му помощници и Джордан приеха представянето му с потупване по рамото.
Рандолф изправи бавно внушителната си фигура и отиде до катедрата. Оправи, без да бърза сакото си и подпря единия си крак върху дървения парапет.
— Д-р Браун — започна той. — Съгласен съм с единодушието за нуждата от незабавно лечение при сърдечна криза в подходящо, оборудвано за целта отделение. Но не това е проблемът, който интересува съда. Въпросът, който сега ни интересува, е дали д-р Бауман е положил стандартната грижа.
— Настояването му да отиде в дома на семейство Станхоуп, вместо да се срещнат с болната в болницата, е причинило забавяне.
— Но преди д-р Бауман да посети жилището на Станхоуп не е имало поставена диагноза.
— Според показанията на ищеца, д-р Бауман му е казал, че съпругата му е имала сърдечна криза.
— Това е според показанията на ищеца — каза Рандолф, — но в показанията си ответникът твърди, че специално е казал, че сърдечна криза трябва да се изключи. Той не е казал категорично, че Пейшънс Станхоуп има инфаркт на миокарда. Но ако не е имало сърдечна криза, не би могло да има и забавяне. Не е ли истина?
— Истина е, но пациентката е имат сърдечна криза. Това е документирано. Записано е и в картона й, в теста за изследване нивото на стреса.
— Аз твърдя, че д-р Бауман не е знаел със сигурност, че Пейшънс е имала сърдечна криза — възрази Рандолф. — И той ще го докаже в този съд. Но нека се върнем към по-раншните ви показания за медицинското училище. Позволете ми да ви попитам: вие получихте ли отличен по време на тригодишния си стаж по вътрешна медицина?
— Получих.
— Всички ли ваши състуденти от вашата група получиха отличен?
— Не.
— А всички ли желаеха да получат отлична оценка?
— Предполагам.
— Как влязохте в медицинското училище? Беше ли необходимо да получавате отлични оценки по време на обучението си преди колежа?
— Разбира се.
— И как получихте стажантско място в такова желано болнично заведение като „Бостън Мемориал Хоспитал“?
— С отличните си оценки.
— Не е ли лицемерие за един учен да порицава конкуренцията като антихуманна и въпреки това да основава цялата система върху нея?
— Те не трябва да бъдат взаимно изключващи се.
— Може би — в някой по-съвършен свят, но реалността е нещо различно. Конкуренцията не поражда съчувствие в никоя област. Както вие убедително доказахте, студентите медици трябва да усвоят смайващо количество информация, върху което в крайна сметка биват оценявани. И в този смисъл още един въпрос. Във вашия опит като студент и като наставник съществува ли конкуренция за вземането на — цитирам: „най-интересните пациенти“ пред страдащите от рутинни заболявания?
— Предполагам, че да.
— Което подсказва, че всички студенти, и особено най-добрите от тях, в някаква степен използват пациентите както да се учат от тях, така и да прогресират в кариерата.
— Може би.
— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф. — А сега нека се върнем на въпроса за лекарските домашни
