романтичната ти природа се е измъчвала постоянно при сблъсъка на реалността с идеалистичните ти очаквания. Всеки път, когато си постигал поставената цел, тя се е оказвала не точно това, което си си мислил, че трябва да бъде. Това е трагично.
Крейг завъртя очи.
— Звучи ми глупаво.
— Но не е — възрази Алексис. — Помисли си все пак.
Крейг стисна устни и остана така доста дълго.
— Добре — произнесе той най-накрая. — В това има смисъл. Прилича на дяволски разтърсващ начин да кажеш, че нещата просто не са се получили. А освен това аз никога не съм бил на сесия с психолог.
— Борил си се с доста противоречия — продължи Алексис. — Не ти е било лесно.
— О, нима? — възкликна Крейг с нотка на презрение.
— Хайде, не се дръж отбранително. Ти направо се молиш за професионалния ми отговор.
— Да, бе, права си! Съжалявам! Нека чуя противоречията.
— Най-простото е противоречието между клиничната медицина и изследователската медицина. Това е причинило в теб навремето известна тревожност заради нуждата ти от самоодобрение на сто процента във всичко, което правиш, но в този случай си бил в състояние да постигнеш баланс. По-проблематичен е конфликтът между твоята отдаденост на практиката и отдадеността на семейството ти. Това е причинявало в теб тревожност и страх.
Крейг я погледна, но не каза нищо.
— По очевидни причини не мога да бъда обективна — продължи Алексис. — Но искам да те окуража да разкриеш тези свои прозрения за себе си с професионалист.
— Не обичам да моля за помощ — произнесе Крейг.
— Знам, но дори от това твое отношение можеш да научиш нещо ценно за себе си. — Алексис се обърна към Джак: — Ти ще добавиш ли нещо?
Джак вдигна ръце.
— Нищо. Това е област, в която не съм добър. — Всъщност, това, което премълча, беше че се е борил достатъчно дълго сам с противоречията в себе си: дали да започне нов живот с Лори, което бе решил да направи в петък. В продължение на много години си го бе отказвал, не си позволяваше да бъде щастлив, страхувайки се, че едно ново семейство би означавало подценяване на първото. После пък с годините се бе страхувал да изложи Лори на риск. Беше се борил с ирационалния страх, че като обича някого го подлага на опасност.
Разговорът премина към по-незначителни теми и Джак използва момента, за да се извини и да използва телефона си. Той излезе навън и набра номера на Патологическия център. Възнамеряваше да остави съобщение на секретарката на Калвин. Надяваше се, че Калвин ще е излязъл на обяд. За съжаление, случаят не беше такъв. Секретарката беше на обяд и телефона вдигна Калвин.
— Кога, по дяволите, се каниш да се върнеш? — изрева той, когато чу гласа на Джак.
— Нещата не вървят добре — отвърна Джак. Наложи се да отдалечи телефона от ухото си, докато Калвин сипеше ругатни по негов адрес и го наричаше безотговорен. Но след като чу: „Дявол да го вземе, все пак какво правиш?“, той реши да обясни за предстоящата аутопсия. Каза на Калвин, че се е запознал с шефа на патолозите в Бостън, д-р Калвин Карсън.
— Сериозно? Как е старото момче?
— Добре ми изглежда. Работеше по един случай, когато се запознахме, така че не говорихме много.
— Пита ли за мен?
— И още как! — излъга Джак. — Поръча да те поздравя.
— Ами, кажи му че и аз го поздравявам, ако се видите отново. И се връщай по-скоро. Не е нужно да ти напомням, че си стоварил всичко на раменете на Лори, а големият ден вече чука на вратата. Не се каниш да се появиш в последната минута, нали?
— Разбира се, че не — отвърна Джак. Знаеше, че Калвин е един от хората, за които Лори бе настояла да бъдат поканени. Ако зависеше от него, нямаше да покани никого, освен Чет, колегата му по стая. В службата вече знаеха прекалено много за личния им живот.
Той побърза да затвори и да се върне при Алексис и Крейг, след което тримата се отправиха към съда. Джордан Станхоуп вече седеше на масата с Тони Фасано и Рене Релф. Сигурно Тони даваше последни съвети на Джордан, преди показанията. Макар, че гласът му се изгуби в общата врява в залата, устните му се движеха бързо и той жестикулираше с две ръце.
— Имам натрапчивото чувство, че този следобед ще е истински театър — каза Джак, докато си проправяха път към местата, на които седяха сутринта.
— Боя се, че си прав — съгласи се Алексис и пусна чантата до стола си.
Джак седна, намести се на седалката и очите му обходиха безцелно пълните с юридическа литература рафтове зад стола на съдията, след което се спряха на една черна дъска на колелца, сложена явно по време на почивката до масите на ищеца и защитата. Когато обърна очи надясно, очите му срещнаха вторачения мънистен поглед на Франко.
За разлика от сутринта и благодарение на сегашното положение на слънцето, можеше да види дълбоките им тъмни хлътнатини. Приличаха на две блестящи топчета за игра. Джак се изкуши да му махне за втори път, но разумът му надделя и той се въздържа. Достатъчно се бе забавлявал тази сутрин. Нямаше защо да се държи провокативно.
— Коментарът на Крейг по време на обяда и теб ли изненада толкова, колкото мен? — попита го Алексис.
Доволен, че се налага да отмести очи от Франко, Джак извърна лице към сестра си.
— Може би „учуди ме“ е по-правилната дума. Не искам да бъда циничен, но това не ми се връзва. Нарцистичните личности дават ли си сметка, че са такива?
— Обикновено не, освен ако не са на терапия или нещо ги е подтикнало. Разбира се, в момента имам предвид човек с реално дисфункционално личностно разстройство, а не просто личностна черта, в която графа попадат повечето лекари.
Джак прехапа език, не му се искаше да влиза в спор с Алексис към коя група спада Крейг. Вместо това промени темата:
— Този вид проникновение, или не знам още как го наричате вие, психолозите, временен отговор на стреса ли е или реална промяна на самопознанието?
— Времето ще покаже — отвърна тя. — Но аз поне се надявам. Може да се окаже нещо много позитивно. Реално погледнато Крейг е жертва на системата, която го е тласкала към състезателност и стремеж към самоизтъкване и единственият начин да разбере кога наистина превъзхожда останалите е бил моментът на получаване на похвала от неговите преподаватели, като например д-р Браун. Както той сам призна, направо се е пристрастил към този вид одобрение. После, когато е завършил следването си, е бил като наркоман, лишен внезапно от дрогата на избор, докато в същото време се е чувствал разочарован от медицината, която е бил принуден да упражнява.
— Мисля, че това се случва с много лекари. Те се нуждаят от похвали.
— Но на теб не ти се е случило. Как така?
— Имаше го и при мен в някаква степен по времето, когато работех като офталмолог. Рандолф накара д-р Браун да признае, че състезателният елемент е заложен в структурата на обучението по медицина. Но когато аз бях студент, не съм бил толкова вманиачен, колкото Крейг. Имал съм и други интереси освен медицината.
В този момент Джак усети, че клетъчният му телефон вибрира и се опита бързо да го извади от джоба си. По неизвестна за него причина телефонът винаги го стряскаше.
— Тревожи ли те нещо? — попита Алексис, забелязвайки френетичните му движения.
— Проклетият телефон! — изруга той, когато най-сетне успя да го измъкне. Погледна екранчето. Кодът беше 617, което означаваше, че го търсят от Бостън. След това се сети кой е номерът. Беше погребалният дом.
— Ей сега се връщам — прошепна Джак, изправи се и мина приведен между редиците. Забеляза с периферното си зрение, че Франко го гледа втренчено, но не си направи труда да отвръща на погледа му.
