посещения. Какво е вашето професионално мнение за домашните посещения?
— Те са от ограничено значение. Човек няма достъп до инструментите, необходими за практикуването на съвременна медицина.
— Значи лекарите като цяло не обичат домашните посещения. Ще се съгласите ли с това?
— Да, ще се съглася. Освен липсата на оборудване, имаме и неоптимално използване на ресурсите, тъй като в тези случаи се наблюдава прекалено голям принудителен престой заради пътуването от един адрес на друг. През същия този период биха могли да бъдат прегледани много повече пациенти.
— Значи това е неефикасно?
— Да, би могло да се каже така.
— Какво е мнението на пациентите за домашните посещения?
— Възражение! — провикна се Тони, полуизправен в стола си. — Празни приказки.
Съдия Дейвидсън свали очилата си и погледна Тони раздразнено.
— Отхвърля се! — отсече той. — Като пациент, в ролята на какъвто всеки от нас се оказва в някакъв момент, д-р Браун би говорил от личен опит. Продължете.
— Желаете ли да повторя въпроса си? — попита Рандолф.
— Не — каза д-р Браун. Той се поколеба. — Като цяло пациентите харесват домашните посещения.
— Как смятате, какво е мислила Пейшънс Станхоуп за домашните посещения?
— Възражение! — Тони отново се изправи. — Предположения. Няма начин свидетелят да знае какво е мислела починалата за домашните посещения.
— Приема се. — Съдия Дейвидсън въздъхна.
— Предполагам, че сте чели медицинските протоколи, предоставени на ищеца?
— Да, прочетох ги.
— Значи знаете, че д-р Бауман е правил много домашни посещения, за да се погрижи за Пейшънс Станхоуп преди въпросната вечер, често пъти посред нощ. След четенето на тези протоколи каква беше обичайната диагноза, поставена при тези визити?
— Потиснатост, изразяваща се най-често в гастроинтестинални оплаквания.
— А лечението?
— Симптоматично и плацебо.
— Винаги ли е била налице болка?
— Да.
— Къде е била?
— Предимно ниско в корема, но понякога и в средната коремна област.
— Болката във втория случай понякога се описва като гръдна болка. Прав ли съм?
— Да, така е.
— От това, което сте прочели в медицинския картон, бихте ли казали, че Пейшънс Станхоуп е показвала поне някакви симптоми на хипохондрия?
— Възражение! — извика Тони, но остана на мястото си. — Хипохондрията изобщо не се споменава в протоколите.
— Отхвърля се — бе категоричен съдията. — Съдът би искал да припомни на адвоката на ищеца, че свидетелят е неговият медицински експерт.
— От четенето на картона би могло да се допусне със сигурност, че съществува елемент на хипохондрия.
— Като на лекар говори ли ви нещо фактът, че д-р Бауман е правил повторни домашни посещения на жена с доказана хипохондрия, за отношението му към неговите пациенти? Говорим за визитации посред нощ, което както казахте, не е в интерес на повечето лекари.
— Не, не ми говори.
Рандолф замръзна от изненада и веждите му отскочиха нагоре.
— Отговорът ви противоречи на разума. Можете ли да обясните?
— Моето мнение е, че домашните посещения са нещо разпространено, което пациентите очакват, когато плащат високи договорни такси — понякога толкова високи, че стигат двайсет хиляди долара годишно, — за да се включат към лекар с обслужваща медицинска практика. При тези обстоятелства никой не може да каже, че домашните посещения, направени от д-р Бауман, отразяват непременно състрадателност или алтруизъм.
— Но е възможно.
— Да, възможно е.
— Кажете ми, д-р Браун, имате ли предубеждение към обслужващата медицина?
— Разбира се, че съм предубеден — избърбори д-р Браун. До този момент той беше пазил известно самообладание, не по-различно от това на Рандолф. Беше ясно, че последният въпрос на адвоката е променил нещата.
— Можете ли да кажете пред съда защо сте толкова против?
Д-р Браун си пое дъх, за да се успокои.
— Обслужващата медицина игнорира един от трите основни принципа на лекарския професионализъм.
— Може би ще обясните по-подробно?
— Разбира се. — Мъжът възвърна обичайния си професионален тон. — Освен благополучието и автономността на пациента, принципът на социална справедливост е основата, която поддържа лекарския професионализъм на двадесет и първи век. Практикуването на обслужваща медицина е абсолютната противоположност на опита да се елиминира дискриминацията в здравеопазването, което е ключът за социална справедливост.
— Вярвате ли, че твърдата ви позиция може да подложи на риск способността ви за безпристрастност по отношение на д-р Бауман?
— Не вярвам.
— Може би бихте ни казали защо, тъй като — ако използвам вашите думи — това „игнорира“ здравия разум.
— Като добре информиран интернист д-р Бауман знае, че симптомите при жените с инфаркт на миокарда не съвпадат с класическите симптоми, проявявани при мъжете. А ако един интернист мисли, че се касае за сърдечна криза при жена, особено в критическа възраст, той би трябвало да действа сякаш има сърдечна криза, докато не се докаже нещо друго. Съществува аналогия в педиатрията: ако мисълта за менингит хрумне на педиатър, лекуващ дете, то той е длъжен да го лекува за менингит и да направи спинална проба. Същото е и при жена с възможна сърдечна криза. Д-р Бауман е предполагал сърдечна криза и би трябвало да процедира съобразно това.
— Д-р Браун — каза Рандолф. — Често се казва, че медицината е по-скоро изкуство, отколкото наука. Можете ли да ни кажете какво означава това?
— Означава, че фактическата информация не е достатъчна. Един лекар трябва да използва също така преценката си и тъй като това не е някаква обективна сфера, която може да бъде изследвана, класифицирали са я като изкуство.
— Значи научното медицинско знание има своите граници?
— Точно така. Няма двама души, които да са напълно еднакви, дори близнаците.
— Твърдите ли, че ситуацията, в която д-р Бауман е изпаднал на осми септември 2005-а година, когато за втори път в един и същи ден е бил извикан да направи преглед на жена, за която знае, че е хипохондричка, е изисквала сериозна преценка?
— Всяка ситуация в медицината изисква сериозна преценка.
— Питам специално за въпросната вечер.
— Да. Би могла да изисква сериозна преценка.
— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф, събирайки бележките си. — Нямам повече въпроси.
— Свидетелят е свободен — каза съдия Дейвидсън. След това се обърна към журито и добави: — Наближава обяд и ми се струва, че всички бихте искали да се подкрепите. Аз например бих искал. Не забравяйте да не разисквате делото с никого. — Той удари чукчето. — Съдът се оттегля до един и половина.
