— Тъй ли? — изненадано го погледна Калвин. — И защо, по дяволите?
— Защото болестта не се предава от човек на човек и защото приносителят се е заразил от стоката с която работи. В момента източникът на заразата по всяка вероятност си кротува в един от складовете на Куинс…
— Цял съм слух! — изправи се в стола Калвин.
Джак му разказа за „Коринтски килими“, която съвсем наскоро беше внесла китеници и обработени кожи от Турция. Калвин мълчаливо кимаше с глава.
— Да благодарим на Бога за малките услуги, които ни прави — промърмори той след като патологът замълча. Столът отново простена под тежестта му. — Ще накарам Бингъм да се обади на Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването. А ти защо не звъннеш на онзи епидемиолог на общината, с когото работехте заедно по време на чумната епидемия? Забравих му името…
— Клинт Абелард.
— Точно той — кимна Калвин. — Звънни му един телефон, за да изпълним указанията на кмета относно координацията между ведомствата…
— Не бих казал, че съм работил в тясно сътрудничество с Клинт Абелард — поклати глава Джак. — По онова време той отказваше дори елементарни телефонни контакти с мен.
— Сега ще бъде друг, повярвай ми — промърмори Калвин.
— Защо не накараш някой друг от екипа да му звънне? — опъна се Джак. — Например някой от санитарите…
— Сарказмът ти е неуместен — начумери се едрият негър.
— Не ми създавай допълнителни проблеми, ами хващай слушалката! Точка по въпроса! Сега ми кажи за онзи, дето са му видели сметката в затвора…
— Какво да ти кажа? — сви рамене Джак. — Нали сам видя кръвта по вратните му мускули и счупената хиоидна кост? Бил е удушен!
— А мозъка? Откри ли нещо в мозъка?
— Вероятно имаш предвид някой тумор, нали? — присви очи Джак. — Вследствие на което измисляме психомоторни отклонения, които са го направили луд! Съжалявам, но мозъкът си беше абсолютно нормален.
— Направи ми услуга и прегледай хистологическите данни още веднъж — промърмори Калвин. — Открий нещо, моля те!
— Случаят е изцяло в ръцете на нашия храбър токсиколог — категорично отвърна Джак. — Той може би ще изрови нещо в кръвта му — я кокаин, я някоя друга гадост…
— Най-късно в четвъртък случаят трябва да е приключен! — отсече Калвин. — Искам смъртния акт на бюрото си. Вече започнаха да ми звънят от Главна прокуратура…
— В такъв случай не е зле да звъннеш на Джон Диврайс — подхвърли Джак. — Молбата на заместник директора за бърз резултат от лабораторните проби ще го накара да си размърда задника далеч по- ефикасно от моите досадни настоявания…
— Ще му звънна — кимна Калвин. — Но независимо от неговите резултати ти трябва да направиш така, че по този случай винаги да имаме една отворена врата…
Джак извъртя очи и се насочи към изхода. Прекрасно знаеше за какво намеква Калвин — началникът на полицията е успял да убеди Бингъм, че работилите по случая униформени трябва да получат някакво оправдание за прекомерното използване на физическа сила. Джак отлично знаеше, че затворниците понякога са склонни към необуздано насилие и укротяването им съвсем не е лесно. Същевременно полицията редовно злоупотребяваше с физическа сила. Патологическото заключение по такива случаи винаги е свързано с известни компромиси и по тази причина той категорично отказваше да поеме по тази хлъзгава пътека.
— Чакай! — спря го гласът на Калвин.
Джак се обърна и надникна през рамката на отворената врата.
— Искам да звъннеш и на един друг човек относно случая на антракс — вдигна глава шефът му. — Става въпрос за Стан Торнтън. Познаваш ли го?
— Разбира се.
Стан Торнтън беше началник отдел „Извънредни ситуации“ в кметството. Той беше един от докладчиците на съвещанието за по-добра координация между различните общински ведомства, което щеше да се проведе в четвъртък следобед. Темата му беше свързана с предизвикателствата пред Съдебна медицина в случай на широкомащабни поражения, причинени от оръжия за масово унищожение.
Джак прецени тази тема като обезпокоителна. Преди този доклад той никога не се беше замислял за вероятността да бъде потопен от смъртни случаи. Главата му пламна при представата, че трябва да идентифицира няколко хиляди трупа, без дори да ги обработва по друг начин. Беше страшно. Да не говорим за един друг, също много сериозен проблем: какво да се прави с всичките тези тела…
— Какво да му кажа? — попита на глас той.
— Това, което каза и на мен — изръмжа Калвин. — Обаждането ти ще мине по-скоро като жест на любезност, просто защото източникът на заразата е локализиран и силно ограничен. Но в доклада му все пак беше споменат и антраксът като възможно биологическо оръжие. Затова нека бъде информиран, че вече имаме такъв инцидент.
— Но защо аз? — оплака се Джак. — Нали знаеш, че хич ме няма в дипломацията?
— Все някога трябва да се научиш — изръмжа Калвин. — Освен това случаят е твой. А сега изчезвай, защото съм затрупан с работа!
Джак напусна етажа на администрацията, изкачи стълбите до горния етаж и си купи сандвич от автомата, разположен там. После взе асансьора за петия етаж. Намеренията му бяха да се върне директно в кабинета си, но все пак не издържа и надникна в този на Лори. Имаше идея да я притисне още веднъж по въпроса за „голямата тайна“, но тя не беше там. От колежката й Райва Мехта научи, че са я повикали в офиса на Бингъм за някаква среща с представителите на закона.
Мърморейки под нос, Джак се добра до кабинета и се тръшна на стола си.
— Изглеждаш толкова зле, колкото и когато излезе — отбеляза Чет. — Надявам се, че не си провокирал някакъв спор със заместник-директора…
Джак и Калвин често бяха на нож. Едрият негър беше твърд привърженик на реда и установения протокол, докато Джак предпочиташе да разглежда правилниците само като обща насока за работа. Той вярваше, че интелигентността и природните инстинкти вършат далеч повече работа от бюрократическите догми.
— Денят като цяло е шибан — отвърна неопределено той, почеса се по главата и започна да пука кокалчетата на пръстите си. Предстоеше му да вземе решение с коя от неприятните задачи да започне. Разтвори телефонния указател с намерението да открие номера на Клинт Абелард, но в същия момент през главата му мина нова неприятна мисъл. Може би Лори е получила оферта за работа на някое друго място — например Детройт, или по Западното крайбрежие. В това имаше логика — ако й се налага да се мести, наистина трябваше да съобщи този факт едновременно на него и на Лу. При всички случаи едно такова местене би трябвало да е свързано с повишение — ето я и причината за радостното вълнение. За момент замръзна на място и закова поглед в стената срещу себе си. Направи опит да си представи какъв ще бъде животът му в „Голямата ябълка“ (както наричаха Ню Йорк) без Лори. Не успя, но беше убеден, че съществуванието му щеше да бъде по-трудно, запълнено почти изцяло от тежка депресия.
— Хей, забравих да ти кажа за изложбата в Метрополитън — вдигна глава Чет. — Няколко десетки платна на Клод Моне, които Колийн много държи да види. Взели сме билети за четвъртък вечерта…
Вече трета година Чет излизаше с Колийн Андерсън, разбира се с доста големи паузи. Тя беше художествен директор във „Уилоу и Хийт“ — една от големите рекламни фирми на Медисън авеню. Джак се беше запознал с Колийн и фирмата й по време на разследването на няколко случая на тежки инфекциозни заболявания, след които репутацията му рязко нарасна.
— Защо не дойдете и вие с Лори? — попита Чет. — След изложбата ще идем да хапнем някъде…
Джак се сгърчи при мисълта, че Лори вече няма да е на линия за подобни покани. Но посещението на един музей е нищо в сравнение с чувството за празнота, което несъмнено щеше да го обземе, ако Лори напусне. Беше свикнал да я вижда всеки ден… Чет, естествено, нямаше представа за бурята от чувства,
