тип. Особено бях впечатлен от кратката ви разходка до Париж… Аз самият не бих организирал подобен уикенд, дори и след милион години…
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Май да — сви рамене Джак.
— Извиненията ти са приети — сухо го уведоми Лори, допи на една глътка кафето си и тръгна към чакалнята, където й предстоеше разговор със семейство Касиди. Усети, че Джак е объркан от поведението й, но в момента изобщо не й пукаше. Не й трябваха неговите неискрени извинения, а по-скоро откровеното му мнение относно плановете й да се омъжи. Но след този кратък разговор вече знаеше, че никога няма да го получи и се почувства зле.
Първо се отби в една от малките приемни, които се използваха при обикновено емоционалните процеси на идентификация от страна на роднините на жертвите. Преди години хората слизаха в моргата и там идентифицираха телата на близките си. Но тази процедура бе преценена като прекалено жестока и на нейно място беше въведена идентификация с помощта на полароидни снимки. Тя се оказа далеч по-удобна за всички.
Уверила се, че стаята е надлежно почистена, Лори отиде да повика семейство Касиди. Те влязоха и мълчаливо седнаха на двата стола с твърди облегалки. Лори се настани на изподрасканото писалище срещу тях. Обзавеждането се изчерпваше с кутия салфетки, кошче за боклук и няколко очукани пепелника.
— Да ви донеса ли кафе? — попита вместо въведение тя.
— Мисля, че това е излишно — поклати глава Честър и свали якето си. Отдолу беше облечен с фланелена риза, закопчана чак до яката. — Не искаме да ви губим времето…
— Не се притеснявайте — отвърна Лори. — Ние сме тук, за да служим на обществото и трябва да ви кажа, че го правим по доста директен начин… Сега е моментът да ви кажа, че ужасно съжалявам за сина ви. Сигурна съм, че това е огромен шок за вас…
— И да, и не — бавно отвърна Честър. — Той беше много странно хлапе, нямаше нищо общо с другия си брат и със сестра си. Честно казано, ние доста се притеснявахме от начина, по който се облича, особено след като си направи и онази нацистка татуировка на челото. Моят чичо е дал живота си във войната срещу същите тези нацисти… По тази причина здравата се скарахме…
— Понякога ни е трудно да разберем бунтарството на тийнейджърите — миролюбиво подхвърли Лори. Желанието й беше да насочи разговора по-далеч от външния вид на младежа. Изпитваше сериозно безпокойство, че семейството ще поиска да види снимките на сина си, направени непосредствено след като го бяха докарали в моргата. Те бяха изключително брутални, дори за професионалист, да не говорим за родители…
— Работата е там, че той вече не беше тийнейджър — поклати глава Честър, а жена му само кимна. — Беше се събрал с неподходящи приятели — всичките с нацистки убеждения. В един момент се организираха в банда и започнаха да преследват всички, които не са като тях, най-вече пуерториканците…
— Така си навлече белята за пръв път — обади се неочаквано Шърли. Гласът й се оказа изненадващо остър и груб.
— Доколкото научих, той е имал проблеми и с полицията — подхвърли Лори. Започна да се успокоява, тъй като по всичко личеше, че семейство Касиди иска просто да си поговорят — нещо, което се среща доста често при хора, сполетяни от неочаквана беда. Проблемът беше там, че не можеше да им разкаже всичко за смъртта на сина им. Лу и агент Тирел категорично й забраниха да споменава за факта, че малко преди смъртта си Брад е приел да направи сделка с прокуратурата.
— От дъщеря си разбрахме, че момчето ни е преживяло някои ужасни неща — подхвърли Честър. — Неотдавна той се премести при нея — тук в града. Но тя не знаеше никакви подробности за смъртта му и затова ние решихме да се отбием при вас…
— Какво бихте искали да знаете? — попита Лори, надявайки се да им се размине с общи приказки.
Съпрузите се спогледаха, после Честър се прокашля и пое инициативата:
— Преди всичко искаме да знаем дали е прострелян…
— Да — кимна Лори.
— Нали ти казах? — извърна се Шърли към мъжа си, сякаш за да сложи точка на проточил се спор. — „Който нож вади, от нож умира“… Матей, двадесет и шеста глава.
— Имате ли представа с какво оръжие е бил прострелян? — попита Честър.
— Не и едва ли някога ще разберем — поклати глава Лори.
— Но куршумът ще бъде подложен на експертиза. По него има шанс да бъде открито и оръжието, стига да е регистрирано…
— Само веднъж ли е прострелян?
— Доколкото ни е известно — да — кимна леко притеснено Лори. Това вече навлизаше в сферата на следствената тайна.
— Значи е малко вероятно да е било някое от неговите оръжия — промърмори Честър, обръщайки се към жена си. — В противен случай щеше да е надупчен като решето…
— Много оръжия ли имаше синът ви? — попита Лори.
— Цял куп пищови — кимна Шърли. — Заради тях загази втория път. Мислехме, че ще го вкарат в затвора… Не знам какво намират мъжете в тези пушкала!
— Е, стига де! — намеси се Честър. — Не всички оръжия са лоши.
— Ако питаш мен — всичките са такива! — троснато рече Шърли. — И най-вече автоматичните… — Обърна се към Лори и добави: — Точно по този начин загази Брад… Започна да продава бойни пушки!
— А откъде ги вземаше? — неволно потръпна Лори. Не можеше да си представи, че един скинар може да продава бойни оръжия насред Ню Йорк.
— Не знаем точно — поклати глава Честър. — Знаем, че идват от България, където вероятно са и произведени. Натъкнах се на няколко бройки, скрити в обора.
— Ужасно! — промълви Лори. Реакцията й беше тривиална, но за сметка на това искрена. Професионалният й интерес към огнестрелните рани не беше от вчера и тя ги познаваше далеч по-добре от останалите си колеги. Със сигурност беше аутопсирала и някоя от жертвите на клиентите на Брад Касиди.
— Бихме искали да ви попитаме още нещо — рече с прекъсващ глас Шърли. — Много ли е страдало момчето ни?
Лори отмести поглед от лицето й и направи опит да подбере думите си. Не обичаше да избира между истината и състраданието. Нямаше никакво съмнение, че Брад Касиди е бил подложен на жестоки изтезания, но каква полза да казва това на опечалените му родители? От друга страна страшно мразеше да лъже…
— Говорете без да се притеснявате — сякаш усети мислите й Честър.
— Куршумът в главата предполага, че е умрял моментално — отвърна Лори, изведнъж открила изход от тази ситуация. Този отговор не беше напълно откровен, тъй като избягваше въпроса на Шърли, но от друга страна не беше и лъжа. А самите Касиди трябваше да решат дали да попитат за събитията, предхождащи смъртта на сина им.
— Слава Богу! — с облекчение въздъхна Шърли. — Той съвсем не беше ангелче и ни създаваше много проблеми, но аз бях дълбоко разстроена от мисълта, че е страдал…
Лори реши, че сега е времето да прекрати този разговор.
— Радвам се, че успяхме да ви бъдем полезни — рече тя и побърза да стане на крака. — Ако има още нещо, спокойно можете да ми звъннете…
Честър и Шърли също се изправиха. Изпитваха чувство на благодарност към Лори и бащата топло разтърси ръката й. Тя им подаде една визитка, изведе ги от тясната стаичка и ги изпрати до вратата.
Последна размяна на любезности, след което автоматът най-сетне щракна зад гърба на посетителите. От устата й излетя въздишка на облекчение.
— Хей, да не би да си правила идентификация на случай, който не ми е известен? — подвикна Джордж Фонтуърт. В ръката си продължаваше да държи списъка със случаите, на които предстоеше аутопсия.
— Не — поклати глава Лори. — Това бяха родителите на един от вчерашните случаи… — Все още потръпваше от ужас, представяйки си как Брад Касиди продава бойни автомати на клиентите си, вероятно скинари като него. От вчерашния си разговор със специален агент Гордън Тирел научи, че това смъртоносно
