възпроизводство.
Най-накрая му остана време да обърне внимание и на втория ферментатор. Провери нивото на растеж на Clostridium botulinum, което отново се оказа по-слабо от очакваното. Продължаваше да бъде озадачен от този факт, но той вече не го тревожеше, просто защото беше решил да зареди ферментатора с Bacillus anthracis. Произвеждайки антраксни спори и с двата ферментатора, той само за няколко дни щеше да разполага с контролното количество от 4–5 килограма.
Спря за момент, тъй като трябваше да открие отговор на един важен въпрос: какво да прави със съществуващата култура Clostradium botulinum. Въпреки бавния процес на размножаване, в уреда имаше огромно количество здрави бактерии. Огледа се за някакъв съд, в който мога да бъдат съхранени те. Не видя нищо подходящо с изключение контейнерите от хранителните съставки, които бе захвърлил на пода. Те обаче бяха твърде малки, за да поберат цялото количество слузеста маса.
Изходът беше само един — въпросната маса да бъде изсипана директно в канализацията. Тук трябваше да прецени дали нямаше да има последици, които да предизвикат вниманието на властите. Замисли се за момент, но не се сети за такива. Не можеше да си представи, че в централите за обработка на отпадъчните води ще проверяват бактериалното им съдържание. Единствената грижа на тези централи е потоците никога да не спират.
Доволен, че е открил решение на проблемите си, Юри отиде да вземе водопроводните си инструменти, а след това се залови за работа. Достатъчно беше да развие няколко крана и всичко беше готово. Беше свързал ферментаторите с канализацията още при монтажа и в случай на внезапна опасност винаги можеше да се освободи от съдържанието им.
Изправи се до ферментаторите и започна да гледа как нивото на масата в тях бавно намалява. Не след дълго от контролния клапан в горната част се разнесе остър гъргорещ звук.
Юри изчака още малко, после пусна водата. Силната струя отми и последните остатъци от отровата. След това изсипа новите хранителни съставки, разпредели ги равномерно върху металната скара с помощта на метална четка, а отгоре им пусна предварително изолираните антраксни спори.
С това работата приключи. Той се изправи, доволно потупа металния капак на ферментатора и отново насочи вниманието си към пулверизатора, който продължаваше да се тресе на високи обороти. Реши да изчака края на процеса, а след това да се качи горе и да се отдаде на отдавна заслужената почивка.
Единадесета глава
Вторник, 19 октомври, 13.00 часа
Джак изруга на глас и захвърли учебника по инфекциозни болести, който беше взел от библиотеката. Правеше опити да научи нещо повече за антракса, но му беше трудно да се концентрира. Случаят с Джейсън Папарис продължаваше да го тревожи. Извъртя се на една страна и огледа празния стол на Чет. Чудеше се къде ли е изчезнал колегата му. Освен това изгаряше от нетърпение да сподели с него и едно свое наскоро направено откритие: жените са абсолютно непоносими!
Тази нощ не можа да спи както трябва. Събуди се по никое време и отново се замисли за Лори, която бе избрала да им съобщи за намеренията си чак в последния момент. Добре си даваше сметка, че ревността играе голяма роля в оценката му за новият й приятел, но нещо в личността на този човек непрекъснато го дразнеше. Това важеше с особена сила за пътуването до Париж през уикенда. След кратко колебание беше споделил с Лу, че за него това е един прекалено показен жест на щедрост, зад която надничаше обикновеното парвеню. От опит знаеше, че такива хора често се оказват мъжки шовинисти, особено ако успеят да спечелят емоционално обекта на своето внимание. Някъде към четири сутринта стигна до решението, че все пак трябва да се извини за тромавото си поведение. Беше готов дори да се изкаже ласкаво за личността и поведението на Пол. И всичко това само поради болезнено осъзнатия факт, че приятелството на Лори е от жизненоважно значение за съществуването му.
Но нещата не се развиха по начина, който очакваше. След като науменото се превърна във факт изведнъж се оказа, че Лори е напълно безразлична към извиненията му и почти веднага си тръгна. След което старателно го отбягваше, без дори да го поощри за благородния жест. Всичко това го накара да се чувства двойно обезсърчен. Веднъж, защото не бе проявил любезност по отношение на Пол, а втори път — тъкмо поради проявената любезност. Поклати глава в знак на дълбоко недоумение. Вече не знаеше какво да прави.
Завъртя се в обратната посока заедно със стола си и хвана слушалката. След като не може да чете за антракса, поне да свърши някаква работа по телефона. Преди малко беше приключил усърдното набиране на различни болници в Ню Йорк, разговаряйки със старши резидентите по инфекциозни болести, а ако нямаше такива — с резидентите по вътрешни болести. Когато предаваха слушалката на съответния човек, той описваше накратко случая на инхалационен антракс в Дженерал хоспитал на Бронкс и се осведомяваше за евентуалното наличие на подобни заболявания в съответната болница. Получи твърдо отрицателни отговори от всички, но и в това имаше нещо успокоително — поне беше успял да алармира съответните специалисти. В случай, че те се натъкнат на нещо подобно, положително ще се сетят за какво става въпрос. Защото, честно казано, антраксът почти не фигурираше в списъците на инфекциозните болести, които заплашват гражданите на такава огромна метрополия като Ню Йорк…
Малко по-късно звънна и завеждащият отделението по инфекциозни болести в Колумбийския презвитериански медицински център, на когото Джак беше оставил послание по пейджъра. Размениха си обичайните любезности, след което Джак разказа за нещастието, сполетяло Джейсън Папарис. Шокиран от тази история, завеждащият побърза да го увери, че при тях няма хора с подобна диагноза.
Прекъснаха разговора и Джак отново се наведе над разтворения телефонен указател. Телефонът иззвъня още преди да си беше извадил номера на поредната болница. Оказа се, че е госпожа Санфорд, секретарката на шефа, а не някой от колегите му. Шефът искаше да го види незабавно, както винаги…
Без всякакво настроение за бюрократични глупости (така той наричаше честите си контакти с административния отдел), Джак взе асансьора до първия етаж и се представи на госпожа Шерил Санфорд с виновната физиономия на пакостник, който очаква поредното наказание. Тя го посрещна с приятелско намигване. С течение на времето двамата доста се сближиха, главно защото шефът винаги го викаше по спешност, но след това го оставяше да чака при секретарката си. От нямане какво да прави той завързваше разговор и така, без да усетят, двамата започнаха да обсъждат доста интимни неща.
Джак огледа помещението и тържествено й намигна в отговор. Това беше част от невербалните им контакти, които и двамата спазваха. Но намигването от страна на Шерил си имаше точно определено значение: Джак може да се отпусне, тъй като е привикан по чисто формален повод. Това означаваше, че шефът се чувства задължен, но не и мотивиран да го скастри за поредното прегрешение.
— Как е момчето? — попита той, отпускайки се предпазливо на твърдото като камък диванче с винилово покритие, което беше поставено точно срещу бюрото на Шерил. Вратата към шефския кабинет се падаше вляво и както винаги беше открехната. Отвътре се чуваше високият глас на директора, който говореше по телефона.
— Много добре — гордо се усмихна Шерил. — Продължава да е пълен отличник!
— Браво — рече Джак. Познаваше Арнолд, сина на секретарката, по една случайност. Оказа се, че отвреме навреме и той играе баскетбол на кварталния корт. Беше напорист и много добър играч, с очевидна дарба за баскетбол. Самата Шерил — самотна майка от афро-американски произход, живееше в един блок на 105-та улица, съвсем близо до квартирата на Джак.
— Надява се някой ден да стане добър като теб — добави тя.
— Ще бъде десет пъти по-добър, уверявам те — засмя се Джак. И това си беше чистата истина. Макар и едва 15-годишен, Арнолд играеше толкова добре, че дори Уорън искаше да го има в отбора си на всяка цена.
— Аз бих предпочела да наследи лекарските ти умения — лекичко въздъхна Шерил.
— Май проявява някакъв интерес към медицината — кимна Джак. — Миналата седмица си поговорихме, докато чакахме реда си на корта…
— Каза ми — кимна Шерил. — Благодаря, че си му отделил от времето си.
— За мен беше удоволствие — поклати глава Джак. — Момчето наистина си го бива.
В този момент доктор Харолд Бингъм надникна през открехнатата врата и нервно го повика с ръка.
Джак стана и бавно се насочи натам. Шерил го изчака да се изравни с бюрото и нервно прошепна:
