да кажа, че отиваш там по работа… С други думи, ти също работиш през почивните дни, защо да не го правя и аз?
— Различно е — поклати глава Пол.
— Наистина ли? — изгледа го продължително Лори. — Не виждам с какво.
Той отвърна на погледа й и лицето му бавно почервеня.
— За мен е различно само дотолкова, доколкото аз не мога да работя в Будапеща — подхвърли тя.
— Има и други разлики! — сопнато отвърна той.
— Например?
Пол замълча, въздъхна и поклати глава:
— Всъщност, няма значение…
— Сигурно има, иначе не би бил толкова разстроен — засече го тя.
— Разстроен съм, защото не искаш да заминем.
— Напротив. Искам, но не мога — поясни Лори. — Надявам се, че ме разбираш, нали?
— Може би — кимна с леко колебание Пол.
— Всъщност, ти с какво точно се занимаваш? — попита тя и изведнъж си спомни, че снощи и Джак беше задал същия въпрос. До този момент не й беше хрумвало да пита и наистина нямаше представа за деловата дейност на Пол. Просто беше приела, че на даден етап той сам ще й каже. Всички мъже в живота й говореха само за работата си и в този смисъл Пол беше истинско облекчение. Но сега започна да й се струва странно, че няма никаква представа от естеството на бизнеса му.
— Има ли значение? — недоволно отвърна той.
— Няма — отвърна след кратко колебание Лори. Прецени, че обратният отговор сигурно щеше да го обиди. — А и не виждам смисъл да се караме…
— Права си — кимна Пол. — Съжалявам за начина, по който реагирах. Проблемът е там, че аз не мога да не замина. А сам ще ми бъде скучно и отегчително…
— Благодаря за тези думи, благодаря и за поканата — отвърна с лека усмивка Лори. — За съжаление аз просто не мога да пътувам всеки уикенд. Нека не забравяме, че последните три все бяхме на път, нали?
— Много добре те разбирам — кимна Пол.
Тя замислено го погледна. Не беше сигурна в последното му изявление.
Един линкълн „таункар“ ги чакаше пред къщата. Пол го беше повикал по радиото. Каза, че са в една посока и й предложи да я откара. Първата му среща за деня била в сградата на Обединените нации. Това отново пробуди любопитството на Лори по отношение на бизнеса му. Понечи да го попита с кого има среща, но след кратко колебание се отказа. Мотивите й щяха да бъдат твърде прозрачни.
Слезе пред сградата на Съдебна медицина и помаха с ръка докато лимузината изчезна от погледа й по посока на Първо авеню. После изкачи стълбището и влезе в покритата със сини гледжосани плочки сграда. Чувстваше се леко разсеяна и не на място — нещо, което никога не й се беше случвало. Никога досега не беше се карала с Пол. И сега не го направиха, но бяха доста близо. Първото облаче в иначе безупречната им връзка. Надяваше се, че то няма да донесе буря. В поведението на Пол се долавяше нещо като мъжки шовинизъм, но то беше твърде далеч от откровената дискриминация.
Прекоси пустата чакалня и се насочи към входа на първия етаж. На рецепцията беше Марлийн Уилсън, служителка от афро-американски произход.
— Отворете, моля — подвикна към остъклената кабинка Лори. Жената на рецепцията трябваше да натисне бутона за автоматично отключване на вратата.
— Доктор Монтгомъри, почакайте моля! — извика Марлийн в момента, в който я зърна. — Едни хора ви чакат…
От близкото канапе в чакалнята се надигнаха двама души на средна възраст, които Лори виждаше за пръв път в живота си. Мъжът беше с буйна коса и имаше нужда от бръснене. Беше облечен във вълнено яке на червени карета, а в ръцете си мачкаше ушанка. Жената беше крехка, с кожена яка на палтото. Изглеждаха така, сякаш току-що пристигаха от някое малко градче на Средния Запад. Бяха видимо уморени — като хора, пътували през цялата нощ.
— Мога ли да ви помогна? — попита Лори.
— Надяваме се — кимна мъжът. — Аз съм Честър Касиди, а това е съпругата ми Шърли.
Родителите на Брад Касиди, светкавично съобрази Лори и лицето й помръкна. За миг си представи обезобразеното тяло, което бе разрязала още вчера. Спомни си за очите, изскочили от орбитите, за забития пирон в дланта му, за обезобразените части от гърдите и корема, където го бяха драли на живо. Тялото й неволно потръпна.
— Какво желаете? — едва успя да промълви тя.
— Научихме, че вие сте се погрижили за нашия син Брад — рече Честър. Огромните му мазолести ръце продължаваха да мачкат ушанката.
Лори кимна, макар че свършеното от нея едва ли се покриваше с понянието „грижа за Брад“.
— Бихме искали да поговорим — добави Честър. — Разбира се, ако разполагате с малко време…
— Няма проблеми — неохотно се съгласи Лори. Никак не й беше лесно да се изправи очи в очи с нещастните родители. — Но аз току-що пристигам и ще ви помоля да ми дадете петнадесет минути…
— Разбира се — кимна Честър, после прегърна жена си през кръста и я поведе обратно към дивана.
Лори бутна остъклената врата, взе асансьора до петия етаж и замислено се насочи към кабинета си. Беше разтревожена от предстоящия разговор със семейство Касиди. Окачи палтото си зад вратата и се извърна към бюрото. Внушителната купчина папки върху плота я накара да кимне с глава. Решението да не пътува за Будапеща беше абсолютно правилно.
Папката на Брад Касиди беше почти най-отгоре. Тя я прелисти с показалец докато откри формуляра за идентификация. Беше й любопитно да види кой е идентифицирал трупа. Оказа се Елън Тротмън, сестра на жертвата.
Взе асансьора за приземния етаж, но тръгна не към приемната, а към залата за идентификации, която се намираше непосредствено отвъд канцеларията на дежурните патолози. Трябваше й чаша силно кафе преди да се изправи очи в очи с родителите на убития младеж. На прага почти се сблъска с Джак и Вини, които се бяха насочили към залата за аутопсии. Както обикновено, тяхното работно време вече започваше.
— Може ли да поговорим? — объркано попита Джак, спирайки се на крачка от нея.
— Нека го направим по-късно — отвърна тя и любопитно го изгледа. Не й се случваше често да го вижда нерешителен и объркан. — Трябва да се срещна с една семейна двойка, която виси в чакалнята Бог знае откога…
— Ще ти отнема само секунда! — обеща Джак. — Вини, бягай да подготвиш масата, идвам веднага!
— А не може ли да си дочета вестника? — лениво проточи Вини. — Никак не ми се ще да вися долу в питбокса и да си въртя палците. От опит знам, че твоите спонтанни разговори често се проточват по половин час и повече…
— Този път няма да е така — увери го Джак. — Хайде бягай!
Вини неохотно се подчини. Джак го изчака да се отдалечи на достатъчно разстояние и едва тогава пристъпи към Лори, която се обслужваше от машината за кафе. В ъгъла на помещението стоеше Джордж Фонтуърт, който изглеждаше напълно погълнат от подреждането на постъпилите през нощта случаи.
— Къде ти е диамантът?
Лори погледна голият си пръст, сякаш очакваше годежното пръстенче наистина да е там.
— О, скрила съм го във фризера — отвърна с усмивка тя.
— Да разбирам ли, че си го замразила?
Лори неволно се усмихна. Това вече беше истинският Джак — такъв, какъвто го познаваше.
— Още не съм сгодена официално — поясни тя. — Снощи вече го споменах, но ти очевидно си забравил…
— Вероятно искаш да уведомиш родителите си, нали?
— Това и още някои неща — кимна Лори.
— Както и да е — въздъхна той, замълча за миг, после добави: — Искам да ти поднеса извиненията си за снощи…
— За какво? — учудено го погледна Лори. Не му беше в характера да се извинява.
— Защото не бях достатъчно позитивен по отношение на Пол — изстреля Джак. — Той изглежда готин
