Юри кимна. Много му се искаше да пусне една-две сълзи, но опитите му бяха безуспешни. Задоволи се само да наведе глава. Докторът съчувствено го стисна за рамото и изчезна.
Час по-късно се появи отново. Този път беше навлякъл някаква полуразкопчана манта. Върху ревера му имаше табелка с надпис д-р Дейви Майкъл Купър. Приближи се и седна на пейката до Юри и го погледна с изненадващо бистрите си синьо-зелени очи.
— Страхувам се, че имам лоши новини — промълви той.
Юри видимо се стегна. Изведнъж си представи как Кони се надига от болничното легло някъде там, в шоковата зала, и категорично заявява, че причината да вижда двойно се крие в сладоледа, който й е поднесъл той.
— Съпругата ви почина — тихо промълви доктор Купър. — Направихме всичко по силите си, но не успяхме да я спасим. Много съжалявам…
Сълзи бликнаха от очите на Юри. Нямаше значение, че това бяха сълзи на облекчение и радост — важното беше, че са сълзи. Изпита огромно удоволствие от факта, че се бяха появили точно навреме. И от правилната си прогноза относно отстраняването на Кони. В крайна сметка тя бе реализирана, въпреки всички трудности и сравнения. Той беше свободен, а Кърт щеше да остане доволен.
— Знам, че това е огромен шок за вас — продължи със съчувствен тон доктор Купър. — Тя е толкова млада…
— Благодаря — преглътна Юри и преднамерено бавно вдигна ръка да избърше сълзите си. Много държеше докторът да забележи това. — Предполагам, че трябва да направя нещо за тялото, но не знам какво… Ще можете ли да ми помогнете?
— Разбира се — кимна доктор Купър. — След малко ще ви изпратя служител от социалните служби и той ще ви обясни всичко. Но веднага искам да ви кажа, че имате достатъчно време. Не е нужно да се заемате с това още тази нощ…
— Така ли? — вдигна глава Юри. — А защо?
— Защото съпругата ви трябва да премине през процедурите на отдела за съдебна медицина — поясни докторът.
— Това не означава ли аутопсия? — попита с тревога Юри.
— Точно така — кимна Купър. — Мога да ви уверя, че тя ще бъде извършена при пълен респект по отношение на покойната…
— Но защо ви е аутопсия след като имате диагноза? — втренчи се в него Юри.
— Да, имаме диагноза — кимна доктор Купър. — Знаем, че съпругата ви е починала вследствие на остри респираторни проблеми и стара астма. Но тя е сравнително млада жена, която преди този злощастен инцидент е била напълно здрава. Разбира се, ако не вземаме предвид наднорменото й тегло. Всички сме единодушни по въпроса, че съдебният лекар трябва да хвърли едно око, просто за да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо. Искам да бъдете абсолютно спокоен, няма нищо страшно. При нас това е ежедневна практика.
— Разбирам — едва успя да изломоти Юри.
— Благодаря ви за доверието — леко се усмихна доктор Купър. — Убеден съм, че и вие по-лесно ще превъзмогнете мъката си когато узнаете точните причини за тази трагедия. Нали разбирате какво имам предвид?
— Естествено — кимна Юри, но предишните тревоги вече се връщаха със скоростта на смъртоносна лавина.
Девета глава
Вторник, 19 октомври, 6.43 ч.
Лори остана изненадана от факта, че се буди преди да звънне будилникът. Това не й се беше случвало от години. Още повече, че едва вчера сутринта беше прелетяла разстоянието от Париж дотук и се очакваше да има проблеми с часовата разлика. Но едно просто изчисление показа, че сега в Париж е ранен следобед, а въпреки краткия си престой в Европа, тя очевидно бе успяла да се адаптира към тамошното време.
Усетил, че господарката му е будна, осеммесечният Том Втори побърза да се придвижи към възглавницата в очакване на първата порция ласки за деня. Лори с удоволствие протегна ръце. За разлика от чудовището Том Първи, когото Лори бе спасила от лапите на Екипа за безпризорни животни и който, за съжаление, беше брутално убит, този котарак беше наследствен бирмански аристократ, закупен директно от „Фабюлъс Фелинс“ на Второ авеню. Цветът на козината му почти съвпадаше с косата на Лори, но му липсваше червеникавият оттенък.
Лори скочи от кревата с обичайния си сутрешен ентусиазъм. През месеца, в който редовно се срещаше с Пол, настроението й винаги беше отлично. Отиде в кухнята и включи машината за кафе, която беше заредена още от вечерта. После влезе под душа.
В този едностаен апартамент се беше нанесла преди осем години, почти веднага след като получи щатна длъжност в Общинския отдел по Съдебна медицина на град Ню Йорк. Отдавна вече би могла да си позволи и нещо по-добро, но се оказа свикнала с апартаментчето на петия етаж и никак не й се напускаше. А предимството, че се намира само на единадесет пресечки от сградата на патологията не беше за подценяване, тъй като малцина можеха да си позволят по някоя и друга пешеходна разходка до работното място, както си го позволяваше тя.
Натърка косата си с шампоан, спомни си за снощната вечеря и неволно се усмихна. В началото остана разочарована от реакцията на Джак и Лу, но после си промени мнението. А сега, след изтичането на нощта, вече гледаше на нещата откъм смешната им страна. Приятелите й бяха толкова шокирани от новината, че не успяха дори да й пожелаят късмет. В допълнение тя изпита и чувство на дълбоко задоволство, главно защото и двамата бяха избягвали дори намек за обвързване, въпреки че се познаваха от години. Нима очакваха, че тя ще си остане ей така, безмълвен наблюдател на хода на времето?
Отдавна подозираше, че и двамата я харесват, но ги е страх да потърсят взаимност на чувствата си. Това я постави в доста неприятно положение, защото, въпреки че ги ценеше като приятели, тя винаги бе искала да има деца. Добре съзнаваше, че Джак има нужда от страшно много време, за да се възстанови след тежката загуба на семейството си. И прояви съответното търпение. Но можеше ли да отлага до безкрайност своите лични проблеми? Изминаха няколко години откакто се познаваха, но Джак не показа с нищо, че е на път да се върне към нормалния живот. Според Лори той продължаваше да живее така, сякаш трагедията беше станала вчера.
При Лу беше друго. У него съществуваше страхотен комплекс за малоценност, който Лори така и не успя да разбие. Какво ли не опита, за да проникне под защитната му броня, но успех нямаше. На практика колкото по-упорити бяха нейните усилия, толкова повече се затваряше той. Скандалите помежду им ставаха все по-чести и в крайна сметка тя просто вдигна ръце. Беше благодарна, че все пак успяха да съхранят приятелството си…
Енергично разтърка косата си с мека кърпа, среса я с четка и едва тогава включи електрическия сешоар. По принцип беше човек с позитивна нагласа и това я накара да мисли за Пол Сатърленд. На лицето й отново се появи широка усмивка.
В последно време беше постигнала доста голяма проницателност по отношение на собствената си личност. Бавно прозря, че цял живот беше вземала внимателно обмислени и рационални решения, които й бяха донесли бърз и стабилен напредък в кариерата, но по отношение на личния й живот се оказаха доста ограничителни. Никога не беше рискувала, ако не се броят една-две бунтарски прояви по време на пубертета. Но сега, с Пол, имаше всички шансове да направи и това. Все едно, че й предлагаха една свободна люлка от вихрената въртележка на живота, към която трябваше единствено да протегне ръка и да я сграбчи.
Изсушила косата си, Лори премина към ежедневната процедура по гримирането. Това продължи кратко, просто защото тя не обичаше големи количества грим. Отново се замисли за бурния романс с Пол. Благодарение на спонтанната щедрост на този мъж, двамата бяха изкарали по един прекрасен уикенд не само в Париж, но и в Каракас и Лос Анджелис. Докато бяха в Ню Йорк, те всяка вечер излизаха навън и посещаваха най-добрите ресторанти на огромния град. Освен това ходеха на театър, концерти и поетични рецитали…
Приключила с обличането, Лори се насочи към кухнята за обичайната си закуска от плодове, сирена,
