— Дръж се спокойно! Не го ядосвай, защото цял ден е като разярен бик!
Директорът се беше настанил зад масивното, отрупано с бумаги писалище. Наскоро беше навършил шейсет и пет години и всяка от тях му личеше. За четирите години, през които Джак работеше в Съдебна медицина, носът на Бингъм сякаш се беше удължил и червеникавите жилки на капилярите личаха още по- ясно. Голото му кубе отразяваше светлината от прозореца толкова ярко, че Джак се принуди да присвие очи.
— Сядай! — заповяда с повелителен тон шефът.
Джак се подчини и зачака. Нямаше представа за какво точно е повикан на етажа на администрацията, но причините можеха да бъдат всякакви.
— Не ти ли омръзна тази рутина? — попита Бингъм и леко присви възпалените си светлосини очи, които нито за миг не изпускаха Джак иззад стъклата на очилата. Макар да изглеждаше стар колкото Метуселах, директорът притежаваше остър като бръснач ум и беше нещо като подвижна енциклопедия на криминологически правила и богат опит. Името му се радваше на международна известност, считаха го за един от най-добрите експерти в света.
— Хубаво е да те виждам отвреме навреме, шефе — кротко се усмихна Джак, след което веднага се сепна. Още с първата си реплика бе успял да пренебрегне съветите на Шерил.
Бингъм свали очилата и започна да разтърква зачервените си очи.
— Понякога ми се ще да си малко по-тъп — поклати глава той. — Просто защото не знам какво да те правя…
— Благодаря за комплимента, шефе. Днес имах нужда от известно повдигане на самочувствието.
— Проблемът е там, че през по-голямата част от времето ти си една ужасна болка в задника! — рязко смени тона Бингъм.
Джак прехапа език, за да си спести няколкото духовити забележки, които моментално се появиха в съзнанието му.
Направи го главно заради Шерил, която щеше да остане в близост с Бингъм чак до края на работния ден. Яростните изблици на шефа бяха почти толкова популярни, колкото и авторитета му като криминолог.
— Имаш ли представа защо те накарах да слезеш тук? — изръмжа той.
— Отказвам да отговоря, тъй като всеки отговор би означавал самообвинение — изгледа го предизвикателно Джак.
Онзи не можа да сдържи усмивката си, но размаха ръце и бързо стана сериозен.
— Наистина си ужасен, момчето ми… Но нека ти кажа защо си тук: преди малко ми се обади доктор Патриша Маркъм, главен комисар по здравеопазването. Оплака се, че си нападнал градския епидемиолог доктор… — Бингъм върна очилата си на мястото им и прелисти бумагите пред себе си.
— Доктор Ейбълард — подсказа му Джак.
— Точно този — кимна шефът.
— Какво е обвинението?
— Почитаемият доктор се оплаква, че си му иззел функциите — изгледа го продължително Бингъм. — Какво става, момче? Нима ние тук не те товарим достатъчно?
— Позвъних му по препоръка на доктор Уошингтън — отвърна Джак. — Исках да го уведомя за случая на антракс, който открих наскоро.
— Да, Калвин ми каза — кимна директорът.
— Но доктор Ейбълард прие новината мимоходом — добави Джак. — Каза, че ще й обърне внимание като му дойде времето, или нещо подобно…
— Нали източникът на заразата е изолиран някъде в Куинс? — втренчи се в него Бингъм.
— Това е вярно — призна Джак.
— Което обаче не ти пречи да нахлуеш във фирмата на жертвата и да се заровиш в архивите му! — остро каза Бингъм. — Какво ти става, бе човек? Полудя ли? Знаеш ли какво ни чака, ако бъдем захапани от някой адвокат, който си пада по гражданските свободи? Действал си без разрешение!
— Поисках го от съпругата на жертвата — възрази Джак.
— А, това вече е друга работа! — иронично възкликна директорът. — Ще ни свърши страхотна работа в съда!
— Бях разтревожен от вероятността, че част от последната доставка на килими може да е вече разпродадена. При това положение има голяма опасност от разпространение на антракса, дори до мащабите на мини-епидемия…
— Доктор Ейбълард е абсолютно прав! — разфуча се Бингъм. — Това е негова, а не твоя работа!
— Нашата главна задача е да предпазваме хората — възрази Джак, стараейки се да запази спокойствие. — Имах чувството, че доктор Ейбълард не си дава сметка за съществуващия риск и не обръща достатъчно внимание на ситуацията…
— Когато имаш такива чувства по отношение на колега държавен служител, трябва да дойдеш първо при мен! — продължаваше да кипи Бингъм. — А вместо това ти хукваш да обикаляш магазини и складове, като се правиш на някакъв епидемиолог-детектив. Ако беше дошъл при мен, аз щях да завъртя един телефон на Пат Маркъм. Като главен комисар по здравеопазването, тя има всички прерогативи да размърда задниците на подчинените си. Това е начинът, по който работи системата, ясно?
— Добре, ясно — сви рамене Джак. В името на Шерил се въздържа от навлизането в материята за бюрократичната неефикасност и некомпетентността на държавните служители. Но от опит знаеше, че ако не си свърши работата сам, тя идва ли ще бъде свършена от държавния служител, на когото плащаха за това…
— В такъв случай се считай за предупреден и се махай по дяволите! — махна с ръка Бингъм, очевидно успял да насочи ума си към следващия проблем.
Джак не чака втора покана, стана и напусна кабинета.
— Как бях? — спря се пред бюрото на Шерил той.
— Честно казано, не мога да ти пиша повече от тройка — престорено се навъси жената. — Но поради факта, че обикновено стигаш до двойката — тоест вбесяваш го до прага на апоплектичен удар, бих казала, че днес показа определен напредък.
Джак само махна с ръка и излезе в коридора, но едва направил две крачки беше спрян от Калвин, който го зърна през отворената врата на кабинета си.
— Хей, докъде стигнахте със случая Дейвид Джеферсън? — извика заместник-директорът.
— Още нямаме отговор — надникна през прага Джак. — Ти обади ли се на Джон Деврийс да побърза с токсикологичните проби?
— След като съм обещал, значи съм го направил! — троснато отвърна Калвин.
— Окей, в такъв случай отивам право там — кимна Джак.
— Не забравяй, че искам всичко да е приключено до четвъртък! — подвикна след него онзи.
Джак вдигна палец, макар да не беше сигурен в поставените срокове. Нямаше смисъл да спори по въпроса, още повече, че всичко зависеше от лабораторията. Взе асансьора за четвъртия етаж и поклати глава. Понякога трябваше да се вярва и в чудеса…
Откри Джон Деврийс в тясната канцелария без прозорци и директно го попита докъде е стигнал със случая на арестанта. Вместо отговор, Джон се впусна в страстен монолог относно острата нужда от допълнително финансиране за токсикологията. Няколко минути по-късно Джак отново крачеше по коридора, напълно обезкуражен относно крайните резултати по случая Джеферсън.
Използва стълбите, за да стигне до ДНК-лабораторията на шестия етаж. Началникът Тед Линч се беше привел над някаква сложна машина в компанията на един от лабораторните техници. До тях лежеше разтворено някакво техническо описание. Отдалеч личеше, че имат проблем с апаратурата.
— Точно ти ми трябваше — зърна го Тед и се изправи. Беше едър мъжага, някогашна звезда по американски футбол.
— Може би имаш нещо положително като резултат? — проясни се лицето на Джак.
— Аха — кимна Тед. — Една от пробите, с които задръсти лабораторията, действително е заразена с антраксни спори.
— Стига бе! — облещи се Джак. Не очакваше положителни резултати, въпреки че си беше направил
