Навън беше светло като ден, благодарение на пълнолунието. По небето се гонеха сребристо-сиви облачета, а натежалият от влага въздух беше абсолютно неподвижен. Откъм джунглата долиташе обичайната нощна какафония: жужене, съскане и резки животински крясъци. С течение на времето Бъртрам дотолкова беше свикнал с нея, че изобщо не я забелязваше.
Качи се в колата, въпреки че от сградата на кметството го деляха едва няколкостотин метра. Така щеше час по-скоро да задоволи любопитството, което нетърпимо го глождеше. На площада цареше необичайно оживление. Обикновено ленивите войници изглеждаха нащрек, стиснали автоматите си в ръце. Неколцина от тях проследиха появата на колата му с нескрито безпокойство. Бъртрам скочи на асфалта и тръгна към входа. През спуснатите капаци на прозорците в кабинета на Зигфрид се процеждаха тънки ивици светлина. Влезе в предверието, прекоси тъмната канцелария на Аурелио и отвори вратата на кабинета.
Зигфрид седеше на обичайното си място, краката му бяха върху плота на масивното бюро. В здравата му ръка се поклащаше тумбеста чаша за коняк. На плетения стол срещу него седеше началникът на охраната Камерън Макайвърс със същата чаша в ръка. Единствената светлина в помещението идваше от свещника- череп върху бюрото. Издължените сенки придаваха на кабинета вид на някаква странна менажерия.
— Благодаря, че се отзова на поканата ми в този късен час — рече с обичайния си акцент Зигфрид. — Какво ще кажеш за глътка бренди?
— Ще ми трябва ли? — попита Бъртрам и придърпа един от ратановите столове до бюрото.
— Малко бренди никога не е излишно — засмя се Зигфрид.
Камерън стана да го обслужи. Беше жилав шотландец с гъста брада и видимо червен нос, който имаше слабост към алкохол от всякакъв вид, но най-вече към родното си шотландско уиски. Той мълчаливо напълни една тумбеста чашка, подаде я на Бъртрам и се върна на мястото си.
— Обикновено ме вдигат посред нощ само когато някое животно се разболее — промърмори Бъртрам, отпи една глътка бренди и я завъртя в устата си. — Но тази вечер имам предчувствието, че става въпрос за нещо съвсем друго…
— Предчувствието ти е вярно — кимна Зигфрид. — Преди всичко трябва да ти благодаря за предупреждението относно Кевин Маршал. То се оказа абсолютно основателно и съвсем навременно. Помолих Камерън да го постави под наблюдение като използва част от мароканските наемници. И се оказа, че тази вечер Маршал е предприел пътуване до Изла Франческа, в компанията на Мелани Бекет и една от операционните сестри.
— По дяволите! — изруга Бъртрам. — Нима са стигнали до острова?
— Не — поклати глава Зигфрид. — Поиграли са малко с надуваемия сал, като преди това са разговаряли с Алфонс Кимба…
— Бесен съм! — изфуча Бъртрам. — Не обичам някой да се приближава до острова, още по-малко пък да разговаря с този пигмей!
— И аз — кимна Зигфрид. — Къде са сега?
— Пуснахме ги да си вървят. Но преди това се погрижихме здравата да ги стреснем. Мисля, че скоро няма и да помислят да повторят тази екскурзия…
— Само това ми липсваше! — плачливо се оплака Бъртрам. — Не ми стига, че проклетите боноби са се разделили на две самостоятелни групи!
— Това е по-сериозно от разделянето на животните — поклати глава Зигфрид.
— И двете са сериозни! — извика Бъртрам. — Съществува реална опасност не само да затормозим операцията, но и изцяло да я прекратим! Настоявам да преразгледаме идеята ми за затварянето им в клетки и връщането им обратно в Центъра! Клетките вече са там и няма да имаме никакви трудности. По този начин ще улесним и улова…
Идеята да прибере животните и да ги постави под постоянно наблюдение му хрумна в момента, в който разбра, че те са се разделили на две самостоятелни стада. Зигфрид обаче се възпротиви. В един момент Бъртрам дори се колебаеше дали да не се свърже директно с шефа си в Кембридж, Масачузетс… Отказа се само защото не искаше да безпокои ръководството на „ГенСис“ с дребни локални проблеми.
— По този въпрос разговорите са приключени! — отряза го Зигфрид. — Животните остават на острова, както беше решено още в началото. Но след инцидента с Кевин Маршал започвам да се безпокоя за моста…
— Той е заключен — отвърна Бъртрам.
— А къде са ключовете?
— В кабинета ми.
— Мисля, че трябва да ги прехвърлим тук, в моята каса — поклати глава Зигфрид. — Много от твоите подчинени имат достъп до кабинета ти, включително Мелани Бекет…
— Може би имаш право — колебливо отвърна Бъртрам.
— Радвам се — кимна Зигфрид. — Значи ще ги донесеш тук. Колко са?
— Не знам точно. Четири, или пет…
— Искам ги тук — настоя Зигфрид.
— Няма проблем — кимна Бъртрам.
— Много добре — рече Зигфрид, свали краката си от бюрото и стана: — Да вървим. Аз ще дойда с теб.
— Сега ли? — изненадано го погледна другият.
— Не отлагай днешната работа за утре — ухили се комендантът. — Нали така казвате вие, американците? Сънят ми ще бъде далеч по-спокоен като знам, че ключовете са в сейфа.
— Имате ли нужда от мен? — обади се Камерън.
— Не — отказа Зигфрид. — Ние с Бъртрам ще се справим и сами…
Кевин се огледа в голямото стенно огледало, окачено на стената между двете редици металически шкафчета. Проблемът с тези комбинезони винаги е един и същ, рече си той. Малките номера са прекалено малки, а средните — прекалено широки. Наложи се да навие ръкавите на горната част и да подвие крачолите на долната.
— Още ли не си готов, по дяволите? — подвикна откъм коридора Мелани.
— Идвам — отвърна Кевин, затвори шкафчето с цивилните си дрехи и побърза да излезе.
— Уж жените се туткали повече при преобличане! — навъсено го изгледа тя.
— Не знаех кой размер да избера — поясни Кевин.
— Някой срещна ли те вътре?
— Не. Нямаше жива душа.
— Това е добре. Женската съблекалня също беше празна. А сега да вървим. — Направи им знак да я последват и пое нагоре по стълбите: — За да стигнем оттук до административното крило, ще се наложи да прекосим част от лечебницата. Мисля да се държим по-далеч от първия етаж, където са разположени спешното отделение и шоковата зала. Там винаги има хора. Ще минем през родилното отделение, което е на втория етаж. И да ни види някой, винаги мога да кажа, че проверявам състоянието на пациентите си.
— Умно — кимна Кандис.
Скоро стигнаха площадката на втория етаж. В коридора срещу нея срещнаха първия от дежурните служители. Човекът с нищо не показа учудване от факта, че вижда Кевин и оперативната сестра в сградата, при това посред нощ. Само кимна с глава и отмина.
— Стана лесно — прошепна Кандис.
— Заради униформеното облекло — кимна Мелани. Завиха наляво, бутнаха една остъклена врата и се озоваха в къс, ярко осветен коридор. От двете му страни имаше бели, немаркирани врати. Мелани открехна една от тях, надникна вътре и побърза да затвори.
— Една от пациентките ми — поясни с усмивка тя. — Горила от низините, която е почти готова за екстракция на овулирана яйцеклетка. При високото хормонално ниво, което поддържаме по изкуствен начин, повечето животни са прекалено възбудени и неспокойни, но тази си спи като къпана…
— Може ли да я видя? — попита Кандис.
— Предполагам — сви рамене Мелани. — Но не вдигай шум и не прави рязки движения…
Двете жени се шмугнаха в стаята, а Кевин остана навън, придържайки вратата открехната.
