— Няма ли да свършим това, за което сме дошли? — нервно попита той.
Мелани сложи пръст на устните си.
В помещението имаше четири огромни клетки, но заета беше само една. В нея сладко спеше едра горила, свила се на кълбо върху купчина слама. Осветлението беше намалено до крайност, електрическата крушка на тавана едва мъждукаше. Кандис хвана преградните пръчки и внимателно се приведе напред. За пръв път виждаше горила отблизо. Ако имаше желание, би могла дори да я докосне.
В следващия миг горилата изведнъж се събуди, скочи на крака и с мълниеносно движение разтърси клетката. После отскочи назад, нададе пронизителен писък и започна да барабани с юмруци по дъсчения под.
Кандис издаде вик на ужас и отскочи назад. Мелани успя да я подхване.
— Няма нищо — успокоително прошепна тя.
Горилата отново се стрелна напред. Дясната й ръка направи рязко движение, пресни изпражнения шльопнаха по насрещната стена.
Мелани избута Кандис навън, а Кевин побърза да затвори вратата.
— Ужасно съжалявам — рече техноложката и огледа пребледнялото лице на Кандис. — Всичко ли е наред?
— Предполагам — промърмори другата жена, докосна русата си коса с разтворена длан, след това внимателно я огледа.
— Страхувам се, че попаднахме в неблагоприятен момент — въздъхна Мелани. — Не те улучи с изпражненията си, нали?
— He — поклати глава Кандис и отново прекара ръка по косата си.
— Да вървим за проклетите ключове! — изгуби търпение Кевин. — Защо трябва да насилваме късмета си?
Прекосиха оплодителното отделение, бутнаха още една летяща врата и се озоваха в широко помещение, разделено на ниши. Във всяка от тях имаше по няколко клетки, заети от примати.
— Това е педиатрията — прошепна Мелани. — Дръжте се естествено…
В помещението работеха четири души, всички облечени в бели престилки и със стетоскопи на шията. Бяха очевидно заети и появата на новодошлите беше отбелязана само с кимвания и кратки любезни усмивки.
След още две летящи врати, разделени от къс коридор, най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Мелани извади картата си и ключалката щракна.
— Пристигнахме! — шепнешком обяви тя и внимателно затвори след себе си. След оживлението и писъците в болничното крило, тишината тук им се стори дълбока и абсолютна. — Това е административното крило. Стълбището е ей там, вляво. Хайде, хванете се един за друг…
Успяха да се подредят след известно бутане и настъпване в непрогледния мрак. Кандис сложи ръката върху рамото на Мелани, а Кевин — върху нейното.
Започнаха да се придвижват напред, като Мелани плъзгаше длан по стената, а останалите я следваха. Очите им постепенно свикнаха с мрака. С приближаването си до стълбището започнаха да различат струйки синкава светлина от луната навън.
На самото стълбище беше значително по-светло, тъй като на всяка площадка имаше широк панорамен прозорец. Придвижването по коридора стана значително по-лесно. Скоро спряха пред кабинета на Бъртрам.
— Дойде време за киселинния тест — направи гримаса Кевин.
Мелани пъхна картата си в процепа, разнесе се тихо изщракване.
— Никакъв проблем! — победоносно обяви тя.
Пристъпиха навътре. Отново ги обгърна непрогледен мрак. Единствената бледа светлина се процеждаше през отворената врата на вътрешното помещение.
— А сега какво? — попита Кевин. — Как ще търсим в тази тъмница?
— Като светнем — отвърна Мелани, докосна електрическия ключ на стената и стаята бе залята от ослепителна светлина.
— Сега пък стана прекалено светло — стисна клепачи Кевин. — Дано не привлечем вниманието на мароканците оттатък улицата…
— Хич и не си го помисляй! — тръсна глава Мелани и влезе във вътрешния кабинет, следвана по петите от Кандис. — Мисля, че трябва да прибегнем до методично претърсване. Кандис, ти се заеми с кантонерката, Кевин ще претърси външния офис… Дръжте под око коридора и сигнализирайте при първа опасност!
— Това ми звучи много успокоително — направи гримаса Кевин.
Зигфрид зави наляво покрай автомобилния парк и новата му тойота „Ленд круйзър“ се стрелна по посока на Животинския център. Джипът беше правен по поръчка и той без проблеми сменяше скоростите с лявата си ръка.
— Камерън знае ли защо сме загрижени за сигурността на Изла Франческа? — попита Бъртрам.
— Няма представа — кратко отвърна Зигфрид.
— А пита ли?
— Не. Той е от хората, които изпълняват заповеди, без да задават въпроси.
— А какво ще кажеш да го посветим срещу някакъв дребен процент? Човек като него може да ни бъде от голяма полза…
— Изобщо не си го помисляй! — отсече комендантът. — Не давам проценти на никого! А Камерън и без това помага, защото изпълнява абсолютно всичко, което му заповядам…
— Страх ме е, че тоя тип Маршал е споделил фантасмагориите си с двете жени — въздъхна Бъртрам. — Не знам какво ще стане, ако и те започнат да вярват, че бонобите на острова използват огън… Ще тръгнат слухове, а след това можем да очакваме и визита от страна на някоя шантава природозащитна организация. Стане ли това, „ГенСис“ моментално ще прекрати програмата.
— Какво предлагаш да направим? — извърна глава Зигфрид. — Мога да уредя нещата така, че и тримата да изчезнат…
Бъртрам отвърна на погледа му и неволно потръпна. Тоя тип не се шегуваше.
— Това само ще влоши нещата — поклати глава той и се извърна да погледне назад. — И положително ще предизвика разследване от страна на американските власти. Пак ти повтарям — единственият начин да овладеем ситуацията е да упоим маймуните и да ги приберем тук с помощта на клетките, които съм оставил на острова. В Животинския център едва ли ще имат възможност да палят огън!
— Не, по дяволите! — извика Зигфрид. — Животните си остават на острова! Докараш ли ги тук, няма как да запазиш тайната. Дори и да не палят огън, положително ще измислят нещо друго, което ще се стори странно на персонала. Забравяш, че тези малки мръсници са изключително изобретателни! А тръгнат ли слухове сред персонала, нещата стават неудържими!
Бъртрам въздъхна и прокара длан по бялата си коса. С неудоволствие си призна, че в думите на Зигфрид има логика. Но в същото време продължаваше да е убеден, че разделянето на животните е единственият възможен изход от създалата се ситуация.
— Утре ще говоря с Реймънд Лайънс — добави Зигфрид. — Днес не успях да го хвана. Маршал вече го е информирал за подозренията си, следователно той ще знае какво да прави. В крайна сметка тази операция е негово дело, нали? При всички случаи няма да иска неприятности…
— Това е вярно — кимна Бъртрам.
— Я ми кажи нещо друго — извърна се да го погледне Зигфрид. — Добре, животните използват огъня… Но как го добиват? Благодарение на мълниите?
— Не съм сигурен — въздъхна Бъртрам. — Може би от мълниите… Но не бива да забравяме и друго — по време на монтажа на моста те успяха да откраднат известно количество инструменти, въжета и други неща… На никой не му мина през ум, че са способни на подобно нещо, още повече, че всичко беше подредено в сандъци. Но покрай споменатите вещи те спокойно биха могли да задигнат и известно количество кибрит, макар че нямам представа как биха открили начин да го използват…
— Хрумна ми нещо — промърмори Зигфрид. — Защо не кажем на Кевин и жените, че миналата седмица на острова е работила наша бригада? Проправяли са пътеки, или нещо подобно… А ние сме разбрали, че
