— Разбира се. Това беше първият му въпрос след като останахме насаме…
— Какво му отговори?
— Казах му истината — въздъхна Зигфрид. — Казах му, че Кевин Маршал е заминал в неизвестна посока, придружен от старшата техноложка по репродуктивните въпроси и една оперативна сестра.
— Как реагира той?
— Стана червен като рак и пожела да узнае дали Кевин е тръгнал към острова. Отговорих, че това е малко вероятно. След което той ми заповяда да го открия. Представяш ли си? Келеш като Реймънд Лайънс си позволява да ми дава заповеди!
— Значи Кевин и жените още ги няма, така ли?
— Няма ги — кимна Зигфрид.
— А направи ли нещо, за да ги откриеш?
— Изпратих Камерън в Акальонг да провери евтините крайбрежни хотелчета… Върна се без резултат. Започвам да мисля, че са отскочили до Габон, там има един курортен комплекс, който се казва „Кокосовия плаж“… Предполагам, че са там, но не разбирам защо не са се обадили на никого.
— Страхотна бъркотия! — мрачно процеди Бъртрам.
— А ти как се справи на острова? — попита на свой ред комендантът.
— Добре. Особено предвид бързината, с която трябваше да организирам цялата операция… Пренесохме и един всъдеход, после операцията започна.
— Колко животни уловихте?
— Двадесет и едно. Екипът действа отлично, предполагам, че ще можем да приключим още утре.
— Добро постижение — кимна Зигфрид. — Това май е първата добра новина за тоя шибан ден.
— Става по-лесно, отколкото очаквах — призна Бъртрам. — Животните изглеждат така, сякаш умират от любопитство да ни видят отблизо. Това превърна стрелбата с упойващите стрели в детска игра…
— Радвам се, че поне тази работа върви добре — рече с въздишка Зигфрид.
— Днешният улов е изцяло от животни, които живеят северно от Рио Дивизо — поясни Бъртрам. — Много ми беше интересно да видя жилищата им — нещо като колиби от преплетени клони с покриви от големи тропически листа…
— Пет пари не давам как живеят шибаните животни! — изръмжа Зигфрид. — Не искам да те виждам размекнат!
— Не съм размекнат, но тези неща наистина ме интересуват. Открихме следи и от лагерни огньове…
— Значи постъпваме правилно като ги прибираме в клетки — отсече Зигфрид. — Така няма да се избиват и няма да запалят гората!
— Това също е вярно — кимна Бъртрам.
— Някакви следи от Кевин и жените на острова?
— Никаква — въздъхна Бъртрам. — Оглеждах се много внимателно, но не открих нищо дори по мочурливите участъци, където би трябвало да оставят следи… Част от днешния ден използвахме за изграждането на дървен мост над Рио Дивизо, от утре ще можем да го използваме за улова в околностите на варовиковите скали. Там също ще държа очите си отворени…
— Съмнявам се, че ще откриеш нещо — промърмори Зигфрид. — Но преди да ги открием, не можем да изключим и евентуалното им посещение на острова… Окаже ли се така, ще действам безкомпромисно! Моментално ще ги предам на министъра на правосъдието и ще поискам строго наказание за нарушение за местните закони! Знаеш какво означава това, нали? Още преди да разберат за какво става въпрос, и тримата ще се озоват на футболното игрище с вързани очи!
— Да не си посмял! — пребледня Бъртрам. — Само това остава да види Кабот по време на неочакваната си визита!
— Споменах игрището фигуративно — успокоително подхвърли Зигфрид. — Което не означава, че министърът няма да ги разстреля някъде по-далеч от Зоната…
— Имаш ли идея кога Кабот и пациентът ще си тръгнат обратно за Щатите?
— Никой не спомена това — поклати глава Зигфрид. — Предполагам, че решението ще вземе лично Кабот… Надявам се това да стане утре, или най-късно вдругиден.
Двадесет и първа глава
9 март 1997 г. 4.30 ч. Бата, Екваториална Гвинея
Джак се събуди в четири и половина сутринта. По ирония на съдбата концертът на дървесните жаби и щурците в клоните на банановите палми се оказа прекалено силен дори за човек като него, свикнал на непрестанния шум и вой на сирени в Ню Йорк.
Излезе на верандата и тръгна към банята, взел със себе си кърпа и сапун. По средата на пътя се сблъска с Лори, която се връщаше оттам.
— Защо си станала толкова рано? — попита той. Навън все още цареше непрогледен мрак.
— Осем часа сън са ми напълно достатъчни — отвърна младата жена. — А доколкото си спомням, снощи си легнахме някъде около осем…
— Права си — кимна Джак. Беше забравил колко рано се бяха пръснали по стаите си предишната вечер.
— Ще сляза долу да потърся кафе — добави тя.
— И аз ще дойда, само да взема един душ…
Когато се появи в трапезарията на долния етаж, Джак с изненада установи, че цялата група вече закусваше. Взе си чаша кафе и парче хляб, после отиде да седне между Уорън и Естебан.
— Артуро каза, че трябва да си луд, за да тръгнеш без покана за Кого — рече Естебан.
Джак само кимна с глава, тъй като устата му беше пълна.
— Каза още, че няма да ти се отвори парашутът — добави чернокожият мъж.
— Ще видим — успя да преглътне Джак. — Не съм дошъл чак дотук, за да се откажа без дори да опитам…
— Поне пътят е добър, благодарение на „ГенСис“ — рече Естебан.
— В най-лошия случай ще си направим едно интересно пътуване — кимна Джак. Час по-късно се събраха в трапезарията, готови за път.
Джак напомни, че пътуването до Кого е доброволно начинание и който иска, може да си остане в Бата. Според сведенията на местните хора, разстоянието до малкото градче ще преодолеят за около четири часа.
— Мислиш ли, че ще се справите сами? — попита Естебан.
— Абсолютно — кимна Джак. — Няма как да се изгубим. На картата е отбелязан само един път, дори аз мога да се ориентирам по нея…
— В такъв случай аз ще остана тук — рече Естебан. — Имам куп роднини, които бих желал да видя…
Когато се натовариха в микробуса и потеглиха, небето на изток беше започнало да просветлява. Джак беше на волана, с Уорън до себе си. Двете жени се настаниха на дървените пейки отзад. Придвижваха се в южна посока. С изненада установиха, че покрай пътя крачеха цели тълпи хора, устремили се към големия град. Повечето бяха жени и деца, върху главите на жените се поклащаха големи вързопи.
— Изглеждат бедни, но щастливи — отбеляза Уорън.
Повечето деца спираха и махаха с ръце към преминаващия покрай тях микробус. Младежът им отговаряше.
Не след дълго навлязоха в покрайнините на Бата. Бетонните сгради отстъпиха място на прости тухлени постройки със сламени покриви, боядисани в бяло. Ниски огради от тръстика очертаваха кошарите за добитък.
После къщичките останаха зад гърба им, от двете страни на пътя се издигна непробиваемата стена на сочнозелената джунгла.
