— Сигурно ли е това? — попита Лори, спряла подозрителен поглед на голямото кану, полуизтеглено на брега. Беше издълбано от един голям ствол, над мястото за пътниците беше опънато брезентово платнище. Отзад стърчеше стар извънбордов мотор, очукан и в доста окаяно състояние. Ако се съдеше по мазните отблясъци на водата около него, той положително изпускаше масло.
— Собственикът твърди, че два пъти на ден пътува до Габон — отвърна Джак. — На разстояние два пъти по-голямо от Кого.
— Колко наем плати? — обади се Натали. Преговорите между Джак и собственика на лодката продължиха почти половин час.
— Малко повече от очакваното — призна той. — Преди два дни някакви клиенти наели едно кану и не се върнали. Това вдигна цената…
— Повече от стотачка, или по-малко? — пожела да узнае Уорън, който също не беше впечатлен от външния вид на плавателното средство. — Ако е повече, значи си се минал…
— Хайде да прекратим този разговор! — отсече Джак. — Ако лодката не ви вдъхва доверие, веднага можете да се оттеглите…
Възцари се мълчание, членовете на компанията се спогледаха.
— Не съм кой знае какъв плувец — призна с въздишка Уорън.
— Уверявам те, че няма да се наложи да се намокриш — рече Джак.
— Тогава да тръгваме — склони чернокожият младеж.
— Дамите? — попита Джак и огледа двете си спътнички.
Натали и Лори неохотно кимнаха с глави. Обедното слънце немилостиво прежуряше. Дори тук, на брега, въздухът беше напълно неподвижен и тежък за дишане.
Джак настани жените на кърмата, за да се вдигне носа, после направи знак на Уорън и двамата започнаха да тикат пирогата по песъчливия бряг. Не след дълго тя се плъзна във водата, мъжете скочиха вътре и започнаха да гребат. На двадесетина метра от брега Джак се премести при извънбордовия мотор на кърмата и натисна ръчната помпа за подкачване на гориво, монтирана директно на резервоара. Като дете живееше край малко езеро в Средния запад и знаеше всичко за лодките и извънбордовите мотори.
— Това кану е много по-стабилно, отколкото изглежда — отбеляза Лори. Корпусът почти не се клатеше, въпреки резките движения на Джак.
— И дъното е сухо — добави Натали. — Много ме беше страх, че ще тече…
Уорън запази мълчание. Беше се хванал за борда, кокалчетата на ръката му белееха от напрежение.
За изненада на Джак моторът запали още на второто дърпане. Пирогата се втурна напред с неподозирана пъргавина. Поеха на изток, ветрецът в лицата им беше истинска манна небесна.
Бяха пристигнали в Акальонг по-бързо от очакваното, въпреки доста по-разбитата пътна настилка след отклонението за Кого. Движение нямаше, ако не се брои един невероятно претъпкан с хора микробус, който срещнаха на няколко километра от крайната си цел. Дори на покрива му се бяха покатерили два-трима души, стиснали парапетите на багажника с всичка сила.
Видът на Акалъонг предизвика усмивки по лицата на пътешествениците. Отбелязан на картата с плътния черен кръг, с който се маркираха големите градове, той се оказа една махаличка с шепа бетонни постройки, повечето, от които бяха мръсни кръчми и занемарени хотелчета. На входа на този „град“ имаше бетонна караулка с навес и плетени столове, върху които се бяха проснали няколко души с раздърпани униформи. Очите им равнодушно проследиха микробуса, никой не направи опит да го спре.
Но градът си беше град. Въпреки жалкия вид, на занемарените сгради, Джак и компанията му лесно намериха храна и вода, а след това и лодка, която да вземат под наем. С известно притеснение паркираха микробуса на метър от сградата на полицейския участък, надявайки се да го заварят там и когато се върнат от Кого.
— Колко време ще пътуваме според теб? — напрегна глас Лори, опитвайки се надвика острия пукот. Моторът работеше оглушително, тъй като се оказа, че част от ауспуховите тръби липсват.
— Един час — извика в отговор Джак. — Или двадесет минути, ако можем да вярваме на собственика на лодката… По всичко личи, че Кого се намира ей там, отвъд онзи нос…
Пресичаха широкото два-три километра устие на река Конго. Бреговете от двете му страни бяха гъсто залесени, от листата на дърветата се издигаха влажни изпарения. Поредната гръмотевична буря току-що беше отминала. По пътя насам ги бяха връхлетяли две, в бърза последователност една след друга.
— Дано не завали докато сме в лодката — въздъхна Натали.
Но Майката-природа не се съобрази с желанието й и само пет минути по-късно вече валеше като из ведро. Дъждовните капки бяха толкова тежки, че при съприкосновението си с речната вода вдигаха достатъчно високи пръски, за да обливат лодката. Джак намали оборотите на двигателя и побърза да се скрие под платнището при спътниците си. За приятна изненада на всички, то се оказа напълно непромокаемо и дрехите им останаха сухи.
Заобиколиха носа и пред очите им се разкри крайбрежната ивица на Кого. Пристанът беше изграден от тежки пресовани греди и нямаше нищо общо с паянтовите кейове на Акальонг. С приближаването си видяха, че част от него преминава в плаващ понтон.
Панорамата на Кого направи впечатление на всички. За разлика от безразборно разхвърляните постройки с ламаринени покриви, които доминираха в по-голямата част от Бата и цялото градче Акальонг, тук преобладаваха къщи в испански колониален стил с керемидени покриви и боядисани в бяло стени. Вляво, почти скрита сред буйната тропическа растителност, се белееше модерна електроцентрала. Присъствието й се забелязваше единствено заради неестествено високия комин.
Джак намали оборотите на двигателя. Грохотът стана поносим, вече можеха да се чуват. Към пристана бяха привързани няколко пироги като тази, в която се намираха. Издълбаните им стволове бяха претъпкани с рибарски мрежи.
— Радвам се да видя и други лодки — подхвърли Джак. — Опасявах се, че нашето кану ще стърчи тук като среден пръст.
— Онази модерна сграда трябва да е болницата — посочи с пръст Лори.
Джак проследи посоката и кимна с глава.
— Сигурно… Намира се точно там, където каза Артуро. А той знае най-добре, защото е участвал в строителството…
— Значи това е крайната цел на нашето пътуване.
— Предполагам — кимна Джак. — Поне за началото… Според Артуро, Животинският център се намира на няколко километра навътре в джунглата. Ще трябва да помислим как да се доберем до него…
— Градът е по-голям, отколкото очаквах — обади се Уорън.
— Чух, че бил стара испанска колония, реставрирана почти изцяло — рече Джак.
— Какво са търсили тук испанците? — учуди се Натали. — Наоколо няма нищо, освен джунгла…
— Отглеждали са кафе и кокосови орехи — поясни Джак. — Поне така пише в книгите, които изчетох. Но нямам никаква представа къде точно са отглеждали споменатите култури.
— Виждам войник! — съобщи с разтревожен глас Лори.
— И аз — промърмори Джак, докато очите му внимателно опипваха приближаващия се бряг.
Войникът носеше същите комбинезон в защитен цвят и червена барета като онези на пропускателния пункт. Крачеше лениво по павирания площад отвъд стената на пристана, с преметната през рамо пушка.
— Това означава ли, че преминаваме към план В? — иронично подхвърли Уорън.
— Още не — поклати глава Джак. — Той очевидно пази кея от нежелан достъп. Но я виж онзи бар „Чики“ отвъд площада… Доберем ли се дотам, ще бъдем свободни да вървим, накъдето пожелаем…
— Не можем да насочим кануто към брега и просто да слезем там — рече Лори. — Той несъмнено ще види това…
— Я виж колко е висок пристанът. Защо да не се натикаме под него? Зарязваме кануто там и отиваше пеша в бара… Какво ще кажете?
— Звучи добре — кимна Уорън. — Само дето няма начин да вкараме това корито под кея…
Джак се изправи и си проби път към един от прътите, които поддържаха брезента. Долният му край чезнеше в специална дупка, пробита в борда. Натисна го и той покорно се смъкна надолу.
