— Страхотно! — ухили се той. — Това кану било кабрио!
Броени минути по-късно всички колове потънаха и брезентът се оказа на купчина в дъното на лодката. Пътниците започнаха да го тикат под дървените пейки.
— Собственикът няма да е доволен от нас — отбеляза Натали.
Джак насочи носа успоредно с брега, надявайки се кеят да ги скрие от любопитни очи откъм площада. Изключи мотора в момента, в който лодката се плъзна в сянката на дебелите греди, после вдигна ръка да предупреди спътниците си за опасността от напречните мертеци. Скоро носът се заби в пясъка с тихо поскърцване.
— Дотук добре — промърмори той и помогна на жените да слязат на брега. После двамата с Уорън издърпаха лодката на пясъка. — Ще вървим покрай тази стена — рече той и посочи бетонната основа на кея. — След края й просто излизаме на площада и тръгваме към бара.
Няколко минути по-късно влязоха в сумрачното заведение. Войникът на площада не им обърна никакво внимание. Или не беше ги видял, или просто не му пукаше.
Барът беше празен. Един чернокож мъж зад тезгяха съсредоточено режеше лимони и други цитрусови плодове. Джак посочи високите столчета и предложи да пият по едно по случай успешния край на пътешествието. Останалите с удоволствие приеха. Температурата в кануто беше неприятно висока, особено след като смъкнаха предпазния брезент.
Барманът се приближи и ги погледна с очакване. На ризата му беше окачена табелка с надпис Сатурнино. В противовес с името си, човекът беше весел и усмихнат. Носеше шарена, фабрично щампована риза, на главата му се поклащаше неизбежната сламена шапка — копие на онази, която носеше Артуро при посрещането им на летището.
Натали си поръча кока-кола с резенче лимон, останалите последваха примера й.
— Днес май нямате много работа — подхвърли Джак.
— До пет е така — кимна Сатурнино. — Но после се запълват всички места.
— Ние сме нови тук — информира го Джак. — Какви пари е най-добре да използваме?
— Можете и с разписки — рече човекът.
Срещнал предупредителния поглед на Лори, Джак поклати глава:
— Предпочитаме да си плащаме в брой — рече той. — Може ли с долари?
— Долари, франкове — все едно — кимна Сатурнино. — Къде е болницата?
— Ей там, малко по-нагоре по улицата — вдигна палец човекът. — Голямата сграда вляво от централния площад.
— С какво се занимават хората там? — попита Джак.
Сатурнино го изгледа така, сякаш не е с всичкия си.
— Как с какво? Лекуват болните…
— А има ли болни от чужбина, например от Америка?
— Не знам — сви рамене човекът, взе банкнотата от протегната ръка на Джак и се извърна към касовия апарат.
— Добър опит — похвали го шепнешком Лори.
— Щеше да е прекалено лесно — сви рамене Джак.
Освежена от ледените питиета, групата напусна заведението и тръгна към централния площад. Минаха на петдесетина метра от въоръжения войник, който продължаваше да не им обръща внимание. Уличката беше покрита с едри огладени камъни, от двете й страни се редуваха приятни плантаторски къщи, потънали в зеленина.
— Все едно, че сме на Карибите — отбеляза Лори.
След пет минути се озоваха на централния площад, очертан от стройни дървета. Ако не беше групата войници пред кметството, идилията на гледката щеше да е пълна.
— Охо! — подсвирна Джак. — Тия са цял батальон!
— Нали каза, че в града едва ли ще има войници, след като са завардили единствения път към него? — погледна го иронично Лори.
— Е, явно съм сбъркал — призна с въздишка Джак. — Но едва ли е наложително да им се представяме. Това пред нас трябва да е болничната лаборатория… Сградата започваше от площада и се губеше в далечината. Явно заемаше цял квартал. Входът й беше откъм площада, още един се виждаше малко по- надолу по улицата. Насочиха се към него, просто за да се разкарат от очите на войниците.
— Имаш ли отговор на евентуалните им въпроси? — загрижено го погледна Лори. — Не можем да влезем в болницата просто ей така…
— Ще импровизирам на място — рече Джак, отвори вратата и церемониално отстъпи встрани да пропусне приятелите си. Лори стрелна с поглед Уорън и Натали, от гърдите й излетя лека въздишка. Любезността на Джак не предвещаваше нищо добро.
Озовали се в просторния вестибюл, четиримата потръпнаха от удоволствие. Никога досега не бяха изпитвали такова удоволствие от действието на климатична инсталация. Помещението беше нещо като стая за почивка, с дебели килими на пода и удобни дивани. Една от стените беше заета от високи лавици с книги, от тях стърчаха подвижни рафтове, отрупани с впечатляваща колекция периодични издания — от „Тайм“ до „Нешънъл Джиографик“. Пет-шест души се бяха пръснали по удобните кресла, всички потънали в четене. На стената в дъното имаше остъклено гише, зад него седеше чернокожа жена в синя престилка. Вдясно беше площадката с асансьорите.
— Възможно ли е тези хора да са пациенти? — попита Лори.
— Добър въпрос — кимна Джак. — Но аз имам чувството, че не са… Изглеждат ми напълно здрави, настанили са се удобно. По-добре да поговорим с администраторката…
Явно притеснени от обстановката, Натали и Уорън безмълвно ги последваха. Джак почука на стъклото, жената вдигна глава и протегна ръка да го плъзне встрани.
— Извинете, не забелязах идването ви — рече тя. — Ще постъпвате ли?
— Не — рече Джак. — Засега тялото ми функционира нормално…
— Моля? — погледна го с недоумение жената.
— Тук сме, за да се запознаем с болницата, а не да ползваме услугите й — поясни Джак. — Ние сме лекари…
— Но това не е болницата — учудено го изгледа жената. — Това е пансионът… В болницата се влиза от главния вход на площада, или пък, ако тръгнете по онзи коридор вдясно. Виждате летящата врата, нали?
— Благодаря — кимна Джак.
— За нищо — отвърна жената, протегна врат и проследи отдалечаването на неочакваните посетители. После поклати глава и посегна към телефона.
Джак бутна летящата врата и попадна в далеч по-позната обстановка. Подът беше покрит с изкуствена материя, а стените — боядисани в резедаво, предпочитаният цвят за повечето здравни заведения по света. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти.
— Това вече е нещо друго — промърмори той.
Озоваха се в помещение, чиито прозорци гледаха към централния площад. Между тях имаше висока врата, от която се излизаше навън. И тук обзавеждането се състоеше от удобни дивани и ниски кресла, но обстановката нямаше нищо общо с тази в съседната сграда. Единствената прилика беше гишето на администрацията — със същите като оттатък остъклени стени.
Джак отново почука. Жената, която дръпна стъклото, беше не по-малко любезна от колежката си.
— Имам един въпрос — рече Джак. — Ние сме лекари и искаме да знаем дали в момента имате пациенти за трансплантация…
— Имаме само един — объркано го погледна жената. — Казва се Хоръс Уинчестър. Стая 302, готов за изписване…
— Тъкмо навреме — кимна Джак. — Какъв орган му беше трасплантиран?
— Черен дроб — отвърна администраторката. — Вие от питсбъргската група ли сте?
— Не, от нюйоркската — отвърна Джак.
— Ясно — кимна жената, но от изражението на лицето й личеше, че нищо не й е ясно.
— Благодаря ви — приключи разговора Джак и побутна приятелите си към асансьорите в дъното.
