го обяснението за странните резултати от ДНК-пробите!
— Какви ги дрънка? — раздразнено се извърна Уорън.
— Не питай, защото само това чака — предупреди го Лори.
— Чия беше брилянтната идея да се включи противопожарната аларма? — попита Джак.
— На Уорън — отвърна Лори. — Слава Богу, че поне един от нас не си е изгубил ума!
Стълбището ги изведе на паркинга до северната стена на сградата. Събрали се на малки групички, болничните служители оживено разговаряха и гледаха към покрива. Изпепеляващите лъчи на слънцето бяха превърнали асфалта в полуразтопена лава. В далечината се появи вой на противопожарна кола, който бързо нарастваше.
— Какво ще правим сега? — попита Лори. — Дотук добре, тъй като изобщо не вярвах, че ще се измъкнем от сградата…
— Ще тръгнем по улицата, после ще завием наляво — посочи с ръка Джак. — Една по-широка обиколка несъмнено ще ни изведе до пристанището…
— Къде изчезнаха войниците? — учуди се Лори.
— Ами арабите? — добави Натали.
— Вероятно ни търсят в болницата — ухили се Джак.
— Да тръгваме — подкани ги Уорън. — Скоро тези лаборанти ще се приберат обратно…
Закрачиха към ъгъла с преднамерено спокойствие, тъй като не желаеха да привличат вниманието. Никой от събралите се на паркинга хора не погледна след тях, тъй като в този момент се появи пожарната.
— Дотук добре — промърмори Джак.
Уорън стигна до ъгъла пръв. Изведнъж спря и вдигна ръка, после отстъпи крачка назад.
— Не можем да минем — промълви той. — В дъното на улицата са поставили бариера.
— Това означава, че вероятно са отцепили района — мрачно поклати глава Лори.
— Помните ли електроцентралата? — попита Джак. Останалите кимнаха. — Тя е построена специално, за да захранва болничния комплекс. Бас държа, че до нея се стига по някакъв тунел.
— Може би си прав — рече Уорън. — Но ние не знаем къде да го търсим. Освен това никак не ми се влиза обратно в болницата, където вече сигурно гъмжи от онези хлапета с калашниците!
— Тогава да прекосим площада — предложи Джак.
— Ами войниците? — смаяно го погледна Лори.
— Вероятно няма да са там, тъй като трябва да са в болницата…
— Логично — кимна Натали.
— Винаги можем да се предадем и да кажем, че съжаляваме — добави Джак. — Най-много да ни изритат с гръм и трясък. Аз вече научих каквото ми трябва и пет пари не давам за гостоприемството на тези типове…
— Шегуваш ли се? — изгледа го Лори. — Никой няма да се задоволи с извиненията ти. Забравяш, че Уорън нокаутира онзи тип и провинението ни е далеч по-тежко от нахлуване без покана…
— Това е така, но онзи тип ни заплашваше с пистолет, нали? Достатъчен повод да бъде обезвреден. Мисля, че ако се разделим с няколко по-едри банкноти от запасите ни във френска валута, нещата ще се уредят, както всичко в тази страна…
— Франковете не ни помогнаха при КПП-то — напомни му Лори.
— Добре де, права си — въздъхна Джак. — Но мисля, че това беше единичен случай…
— Трябва да предприемем нещо — обади се Уорън. — Пожарникарите вече махат на служителите да се прибират. Съвсем скоро ще се окажем сами на тоя шибан паркинг, дето прилича на сауна!
— Май си прав — промърмори Джак и си сложи тъмните очила. — Да опитаме да прекосим този площад преди да са се върнали войниците…
Отново направиха опит да вървят бавно, сякаш се разхождат. Стигнаха на няколко метра от тревата, когато зад гърба им настъпи някакво раздвижване. Обърнаха се и видяха как от входа на болницата изскачат неколцина араби в черни костюми и забързано си проправят път сред потока от хора, насочил се в обратна посока.
С развяни на вятъра вратовръзки и с пистолети в ръце, арабите изскочиха на паркинга и започнаха да се оглеждат с присвити очи. Зад тях се появиха и няколко войника, запотени от невероятната жега. Уорън замръзна на място, останалите сториха същото.
— Това не ми харесва — изръмжа младежът. — Тези шестимата разполагат с достатъчно огнева мощ, за да ограбят „Чейз Манхатън“!
— Приличат ми на ченгетата от сериала „Кийстоун“ — обяви Джак.
— Не виждам нищо смешно! — нервно го изгледа Лори.
— Колкото и странно да ви прозвучи, май ще се наложи да се върнем в болницата — обяви след секунда Уорън. — Ако продължаваме да стоим тук с тези бели престилки, арабите положително ще се запитат защо не бързаме да се прибираме…
Преди някой да реагира на предложението на младежа, вратата се отвори отново и на стълбите се появи Камерън, придружаван от двама мъже. Единият беше облечен като него и явно принадлежеше към охраната. Другият беше нисък и набит, с неподвижна дясна ръка. Той също беше облечен във военен комбинезон, но без отличителните знаци на другите двама.
— Май ще се наложи да прибегнем до варианта с извиненията — промърмори Джак.
Окървавената кърпичка, притисната към носа на Камерън, изобщо не попречи на зрението му. Видя групата веднага и ръката му се стрелна напред:
— Ето ги!
Мароканците и войниците реагираха светкавично. Разпръснаха се във верига и бързо заобиколиха нарушителите. Те от своя страна побързаха да вдигнат ръце пред насочените оръжия.
— Дали значката ми на медицински следовател може да ги впечатли? — попита шепнешком Джак.
— Я не прави повече глупости! — сряза го Лори. Камерън и придружителите му разбутаха войниците и се изправиха пред тях. — Бихме искали да се извиним за суматохата, която предизвикахме — започна Джак.
— Я млъквай! — направи крачка напред Зигфрид, огледа групата от всички страни, след което попита Камерън това ли са хората, които е срещнал в болницата.
— Без никакво съмнение! — изръмжа шефът на охраната и заби мрачен поглед в лицето на Уорън: — Надявам се, че ще ми позволите да се представя, сър…
— Разбира се — махна с ръка Зигфрид.
Камерън замахна и нанесе силен удар в челюстта на Уорън. Разнесе се звук, сякаш някой беше съборил телефонния указател на пода. От устата на Камерън излетя сподавено скимтене и той стисна наранения си юмрук. Уорън не помръдна, а вероятно дори и не примигна. Камерън изруга под нос и се дръпна крачка назад.
— Претърсете ги! — кратко заповяда Зигфрид. — Съжаляваме, че… — започна Джак, но онзи не го остави да довърши. Плесникът попадна в бузата му. Главата му се отметна встрани, кожата бързо почервеня.
Помощникът на Камерън бързо събра личните вещи на пленниците — паспорти, портфейли, банкноти и ключове за кола. Подаде ги почтително на Зигфрид, който бавно започна да ги проверява. Стигнал до паспорта на Джак, комендантът вдигна глава и заплашително изръмжа:
— Чувал съм, че обичаш да създаваш бъркотии! — Мисля за себе си по-скоро като за неотстъпчив в преговорите — отвърна Джак.
— Охо, пък и нахален! — изгледа го изпод вежди Зигфрид. — Ще видим колко си неотстъпчив като те предадем в ръцете на гвинейските военни власти!
— Не е ли по-добре да се обърнем към американското посолство? — попита с твърд глас Джак. — В крайна сметка ние сме държавни служители!
Зигфрид се усмихна, грозният белег на лицето му потрепна като жив.
— Американското посолство ли? — иронично подхвърли той. — Тук, в Екваториална Гвинея?! За твое нещастие то се намира чак на остров Биоко… — Обърна се към Камерън и остро нареди: — Вкарай ги в затвора! Мъжете отделно от жените!
Камерън щракна с пръсти към помощника си и му нареди да им сложи белезници. После се дръпна
