групата гледачи са насочени единствено към тяхното спасяване. Но наредените върху платформата упоени животни го хвърлиха в дълбоко недоумение.
— Край на безгрижния им живот на острова — отвърна Дейв. — Започнали са да водят войни и да се избиват помежду си. Открихме вече четири трупа, всичките убити с каменни брадви. По тази причина ги упояваме. Ще ги приберем в Центъра, всяко в отделна клетка. Доколкото съм информиран, отсега нататък ще живеят в изолирани бетонни килии, два на два…
Ченето на Кевин увисна от смайване. Въпреки глада и изтощението, в душата му нахлу мъка за тези нещастни създания, които се бяха появили на света не по свое желание. Животът им отсега нататък щеше да се свежда до тъпо и монотонно съществуване в бетонна клетка. Никой няма да обръща внимание на човешките им качества, никой няма да се интересува от забележителния начин, по който бяха органзирали примитивното си общество…
Дарил направи знак на трима от колегите си и ги поведе нагоре. Последните двама крепяха в ръце брезентова носилка.
Кевин се извърна назад. В сянката пред входа на пещерата се виждаше неподвижното тяло на Артър. Представи си как ще се почуства горкото бонобо, когато се събуди в желязна клетка и очите му бавно се насълзиха.
— Хей вие, тримата — грубо подвикна Дейв. — Имате ли сили да вървите, или да ви превозим с платформата?
— Как я придвижвате тази платформа? — полюбопитства Кевин.
— Докарали сме един малък всъдеход — поясни онзи.
— Благодаря, аз предпочитам да вървя пеш — ледено процеди Мелани.
Кевин и Кандис кимнаха в знак на съгласие.
— Умираме от глад — промълви Кевин. — Животните ни предлагаха единствено насекоми и червеи, гарнирани с някакви водорасли…
— В сандъчето на платформата има бомбони и безалкохолни напитки — отвърна Дейв.
— О, това е напълно достатъчно — кимна Кевин.
Спускането по скалистия склон се оказа най-трудната част от пътуването. Веднъж стигнали в низината, доскорошните затворници бяха в състояние да вървят без никакви затруднения. За това съществено допринесоха и добре разчистените пътеки от страна на ловците, вероятно поради нуждите на всъдехода.
Кевин беше впечатлен от огромната им работа, свършена в изключително кратки срокове. Вдясно от пътечката се появиха тръстиките, заобикалящи Лаго Хипо. Дали малката им лодка все още е някъде там, запита се той. Сигурно. Едва ли някой си е направил труда да я търси… Зърнала новия дървен мост над Рио Дивизо, Кандис нададе радостен вик. Очевидно се беше притеснявала как ще прекосят реката.
— Свършили сте доста работа — обади се Кевин.
— Нямахме друг избор — сви рамене Дейв. — Трябваше да се справим с маймуните по най-бързия начин…
Умората ги връхлетя в момента, в който стъпиха на пътеката отвъд Рио Дивизо. Разстоянието до рампата едва ли беше повече от два километра, но краката им изведнъж се наляха с олово. Това стана особено видно, когато бяха принудени да се отбият встрани, за да направят път на малкия всъдеход, насочил се в обратна посока.
Когато най-сетне напуснаха влажния здрач на джунглата и излязоха при товарната рампа, всички изпуснаха въздишка на облекчение. Пет-шест души в работни дрехи се потяха под изпепеляващите лъчи на слънцето, но работата им по прехвърляне на упоените животни в клетките на секваше нито за миг.
Самите клетки бяха стоманени кутии метър на метър — прекалено тесни за възрастните животни, които не можеха да се изправят в тях. Въздухът проникваше вътре само през решетките на вратите, а ключалките на самите врати бяха поставени така, че животните да не могат да ги достигат. Кевин забеляза уплашените очи на няколко вече пробудили се бонобо, които надничаха от клетките.
Металните кутии бяха предназначени единствено за транспортиране, но един повдигач подреждаше част от тях в северния край на площадката. Те очевидно щяха да бъдат пренесени в Кого на следващия ден. Един от работниците държеше дебел маркуч, с който поливаше клетките на пленените животни с речна вода.
— Нали казахте, че бонобите ще бъдат пренесени в Животинския център? — попита Кевин.
— Това няма да стане днес — поклати глава Дейв. — В центъра все още няма достатъчно място. Ще ги пренесем утре, най-късно вдругиден.
Напуснаха острова без никаква трудност, просто, защото телескопичният мост беше на мястото си. Металните листове под краката им издаваха глух кънтящ звук. Пикапът на Дейв беше паркиран на няколко метра по-нататък.
— Хайде, скачайте — махна по посока на товарния отсек той.
— Я почакай! — вдигна глава Мелани. Това бяха първите й думи, откакто напуснаха пещерата. — Няма да пътуваме в каросерията!
— Тогава ще вървите пеш! — отсече Дейв. — Нямам никакво намерение да ви пускам в кабината!
— Стига, Мелани! — погледна я умолително Кевин. — Отзад ще ни бъде добре, на чист въздух…
След тези думи подаде ръка на Кандис и й помогна да се качи, а Дейв мълчаливо се настани зад кормилото.
С опънати крака и с ръце на кръста, Мелани приличаше на упорито момиченце, готово да се разплаче, но да постигне своето.
— Хайде, Мелани — подвикна Кандис. — Не е чак толкова далеч.
Мелани с нежелание пое протегната й ръка.
— Не съм очаквала да ни посрещнат като герои, но това отношение е възмутително! — оплака се тя.
Пътуването в каросерията се оказа неочаквано приятно, особено след влажния мрак на пещерата и парниковата задуха на джунглата. На пода имаше купчина рогозки за транспортиране на животните, които предлагаха достатъчно комфорт. От тях се излъчваше неприятна миризма, но същата миризма излъчваха и телата на тримата доскорошни пленници.
Излегнали се по гръб, те гледаха синьото небе, което се мяркаше между зеленината от двете страни на пътя.
— Какво ли ще ни направят? — обади се Кандис. — Не искам пак да ме тикнат в онова гадно мазе!
— Ще бъде добре, ако не ни разстрелят на място! — мрачно промърмори Мелани. — А аз самата съм готова незабавно да си вдигам чуковете. Майната му на всичко… На Зоната, на проекта и на шибаната Екваториална Гвинея! Дойде ми до гуша тук!
— Де да стане толкова лесно! — въздъхна Кевин. — Аз пък се тревожа за животните… Мисля, че всички са осъдени на доживотен затвор.
— Едва ли можем да им помогнем — поклати глава Кандис.
— Питам се как ли биха реагирали на това някои природозащитни организации — подхвърли Кевин.
— Не казвай нито дума в този смисъл преди да сме се разкарали оттук! — предупредително го изгледа Мелани. — Иначе рискуваме да им вдигнем допълнително кръвното!
Навлязоха в града. Вдясно от шосето се мерна футболното игрище, стотина метра по-нататък червенееха кортовете на тенис-клуба. Там цареше видимо оживление.
— Подобно премеждие те кара да се чувстваш дребен и незначителен — промърмори Мелани, насочила поглед към кортовете. — Животът си тече, на никого не му пука, че си изкарал два ужасни дни в плен на маймуните… Камионетката направи остър завой по посока на Животинския център, пътниците отзад бяха принудени да се вкопчат в страничния борд. После спирачките изскърцаха и колата спря. Кевин надникна над кабината и видя джипа на Бъртрам.
— Зигфрид нареди да ги закараш направо в къщата на Кевин — подвикна от шофьорското място ветеринарят.
— Окей — кимна Дейв. Камионетката се разклати и пое след джипа.
— Това е изненада — промърмори Кевин и се отпусна обратно върху рогозките. — Може би са решили да демонстрират човешко отношение.
