няколко крачки назад, заедно със Зигфрид.
— Наистина ли ще ги предадеш на гвинейците? — попита тихо той.
— Абсолютно! — кимна комендантът. — От Реймънд зная всичко за този Степълтън. Цялата група трябва да изчезне!
— Кога? — попита Камерън.
— Веднага след отпътуването на Тейлър Кабот. Дотогава нито дума на никого!
— Разбирам — кимна Камерън, докосна периферията на шапката си и тръгна след пленниците, които войниците вече водеха към сградата на кметството, под която се намираше градският затвор.
Двадесет и втора глава
9 март 1997 г. 16.15 часа, Изла Франческа
— Става нещо много странно — промълви Кевин.
— Какво? — вдигна глава Мелани. — Можем ли да се надяваме на някакъв благоприятен изход?
— Къде може да са изчезнали останалите животни? — добави Кандис.
— Не знам дали да се радвам, или да се тревожа — продължи загрижено Кевин. — Ами какво ще стане, ако са започнали тотална война с другото племе? Какво ще се случи с нас, ако войната стигне и тук?
— Всемогъщи Боже! — ужаси се Мелани. — За това пък изобщо не бях помислила!
Бяха в положение на затворници вече повече от два дни. Не им позволяваха да напускат малката пещера и тя вече вонеше толкова силно, колкото и голямата. За естествени нужди използваха слепия тунел в дъното, който вече преливаше като задръстена тоалетна.
Самите пленници не миришеха по-различно. Дрехите им се бяха превърнали в парцали от спането на голата скала, вече бяха забравили какво е баня и косите им стърчаха във всички посоки, станали на клечици от мръсотия. Лицето на Кевин беше покрито с тридневна четина. Всички бяха отслабнали от липсата на движение и достатъчно храна, макар че от време навреме хапваха по нещо от това, което им носеха бонобите.
Усетиха, че става нещо необичайно някъде около десет сутринта. Животните станаха видимо неспокойни. Част от тях излизаха навън от пещерата, но скоро се връщаха обратно и надаваха силни крясъци. Бонобо номер 1 го нямаше вече цяла сутрин. Сам по себе си този факт беше твърде необичаен.
— Тихо! — изведнъж се наостри Кевин и направи знак на жените да останат по местата си. Главата му бавно се завъртя.
— Какво има? — напрегнато прошепна Мелани.
— Стори ми се, че чух глас…
— Човешки ли? — вдигна глава Кандис.
Кевин кимна с глава.
— Хей, чакайте, и аз го чух! — възбудено прошепна Мелани.
— И аз! — подскочи Кандис. — Сякаш някой извика „окей“!
— Артър също — отбеляза Кевин и махна с ръка по посока на бонобото, което обикновено ги пазеше. Бяха го кръстили Артър ей така, просто за да го отличават от другите. През дългите часове на пленничеството на няколко пъти успяха да го въвлекат в нещо като диалог и в резултат усвоиха част от думите и жестовете, които маймуните използваха помежду си.
Сред най-често използваните бяха „арак“, което означаваше „махай се“, особено опасна в комбинация с размахване на ръката с разперени пръсти — жестът, който Кандис беше запомнила от операционната. „Хана“ означаваше „тихо“, „зит“ — „да вървим“. Съвсем конкретни обозначения имаше за храна и вода — съответно „буми“ и „карак“. Не бяха абсолютно убедени относно значението на „ста“, придружена с извърната нагоре длан. Може би ставаше въпрос за „ти“, или „теб“…
Артър се изправи и засипа със звуци малкото боноби, останали в пещерата. Те го изслушаха внимателно, после се втурнаха към изхода и изчезнаха навън.
По-късно Кевин и двете жени чуха пушечни изстрели. Бяха някак приглушени и слаби, като от въздушна пушка. След известно време в подножието на скалата се появиха фигурите на двама души с комбинезони — такива, каквито носеха в Животинския център. Покатериха се по скалите и силуетите им се очертаха на входа на пещерата. Единият носеше пушка, а другият — мощно акумулаторно фенерче.
— Помощ! — изкрещя Мелани и размаха ръце. Мощният лъч на фенерчето се плъзна във вътрешността.
Разнесе се силен трясък, Артър изскимтя и с недоумение сведе очи към червената стреличка, която стърчеше от гърдите му. Ръката му се вдигна да я издърпа, но тялото му изведнъж се сгърчи и започна да се свлича към пода.
Кевин, Мелани и Кандис изпълзяха от каменния си затвор и направиха опит да се изправят. Двамата мъже се плъзнаха покрай тях, коленичиха до бонобото и му инжектираха допълнителна доза приспивателно.
— Господи, добре че дойдохте! — възкликна Мелани. Пещерата се завъртя пред очите й и това я принуди да се облегне на хладната стена.
Мъжете се дръпнаха навън, лъчът на фенерчето пробяга по лицата на двете жени и се спря върху Кевин. Доскорошните затворници затвориха очи.
— Изглеждате ужасно! — удивено промълви онзи с фенерчето.
— Аз съм Кевин Маршал, а това са Мелани Бекет и Кандис Брикмън…
— Знам кои сте — кимна мъжът. — Дайте да се махаме от тази воняща дупка!
Затворниците с готовност се подчиниха и започнаха да слизат по издълбаните в скалата стъпала с омекнали крака. Ярката слънчева светлина ги принуди отново да затворят очи. Долу се бяха струпали още пет-шест човека от групата на гледачите. Бяха заети да качват телата на упоените бонобо върху платформа на колела, като предварително ги увиваха в тръстикови рогозки.
— Горе в пещерата има още едно — подвикна мъжът с фенерчето.
— Вас двамата ви познавам — промърмори Мелани, най-сетне успяла да огледа лицата на своите спасители. — Вие сте Дейв Търнър и Дарил Крисчън.
Мъжете не й обърнаха внимание. Дейв — по-високият от двамата, измъкна портативна радиостанция от колана си, а Дарил предпазливо заслиза по грубите стъпала.
— Търнър вика базата — промърмори в микрофона Дейв.
— Слушам — екна ясният глас на Бъртрам.
— Товарим последните бонобо — докладва Дейв.
— Отлично — похвали го Бъртрам.
— В една от пещерите открихме Кевин Маршал и двете жени.
— В какво състояние?
— Мръснички, но иначе изглеждат добре.
— Я дай това! — внезапно рече Мелани и протегна ръка към радиостанцията. Никак не й хареса да товарят за нея като за неодушевен предмет. Но Дейв отблъсна ръката й.
— Какво да правим с тях? — попита в микрофона той.
Мелани сложи ръце на кръста си, в очите й проблеснаха опасни пламъчета.
— Какво означава това? — пожела да узнае тя.
— Докарайте ги в Центъра — разпореди се Бъртрам. — Ще информирам Зигфрид Шпалек, който положително изгаря от нетърпение да си поговори с тях.
— Разбрах, край — отговори Дейв и изключи радиостанцията.
— На какво дължим подобно отношение? — повиши тон Мелани. — Бяхме пленници на животните повече от два дни!
— Само изпълняваме заповеди, госпожо — сви рамене Дейв. — По всичко личи, че двамата с Маршал сте настъпили котката по опашката…
— Какво правите с бонобите, за Бога? — попита Кевин. В първия момент помисли, че действията на
