— Натали? — изви врат Джак. — Решавай, без да се влияеш от тези двамата смахнати!
— Идвам с вас — рече Натали.
— Окей — кимна Джак и включи на скорост. Микробусът изрева и пое по шосето за Акальонг.
Зигфрид стана от бюрото и пристъпи към прозореца с чаша кафе в ръка. Беше напълно объркан. Операцията в Кого беше в ход вече шеста година, но едва днес на пропускателния пункт се беше появила кола с чужденци, които изявяват желание да посетят града. Екваториална Гвинея никога не беше привличала туристи. Отпи глътка и се замисли. Дали има връзка между това необичайно събитие и посещението на Тейлър Кабот, президентът на „ГенСис“? И двете бяха колкото неочаквани, толкова и нежелани, главно поради възникналият неотдавна проблем с бонобите. Зигфрид не желаеше външни хора наоколо, докато този проблем не бъде решен. А в неговите очи такъв беше и президентът на „ГенСис“… Аурелио надникна да му съобщи, че навън чака доктор Реймънд Лайънс. Тоя тип също не го искам тук, извъртя очи комендантът, после въздъхна и каза:
— Нека влезе…
Реймънд се появи. Загорял и във форма, както винаги. Зигфрид му завиждаше за аристократичния външен вид, за двете здрави ръце.
— Открихте ли Кевин Маршал? — запита без предисловие новодошлият.
— Не — сухо отвърна Зигфрид, очевидно засегнат от грубия тон на доктора.
— Доколкото разбирам, той липсва вече четиридесет и осем часа! — сопнато рече Реймънд. — Искам да го откриете незабавно!
— Седнете, докторе! — предложи с остър тон комендантът.
Реймънд се поколеба. Не знаеше как да реагира на тази внезапна агресивност.
— Казах да седнете! — изръмжа Зигфрид.
Реймънд се подчини. Този бял ловец с ужасен белег през лицето и саката ръка излъчваше заплашителна властност, особено на фона на животните, които беше убил.
— Дайте да си изясним ситуацията веднага! — продължи със същия заплашителен тон Зигфрид. — Тук вие не можете да заповядвате! Тук вие сте гост, който трябва да се подчинява на моите заповеди, ясно?
Реймънд отвори уста да протестира, но премисли и замълча. Технически погледнато, комендантът беше прав.
— И след като си говорим прямо, нека ви попитам къде е моята премия — продължи Зигфрид. — Досега получавах парите си в момента, в който съответният пациент напуска Зоната и тръгва за Щатите…
— Това е вярно — сковано кимна Реймънд. — Но този път се наложи да посрещнем някои непредвидени разходи. Очаквам встъпителните вноски на нови клиенти. Вие ще си получите парите веднага след това.
— Не искам да мислите, че можете да ме разигравате, докторе! — изгледа го предупредително Зигфрид.
— Изобщо не си мисля подобни неща! — промърмори Реймънд.
— И още нещо… Можете ли по някакъв начин да ускорите отпътуването на шефа? В момента присъствието му в Кого е крайно неуместно. Като претекст бихте могъл да използвате здравословното състояние на пациента…
— Не виждам подобна възможност — поклати глава Реймънд. — Господин Кабот вече е информиран, че пациентът е в състояние да пътува. Какво повече бих могъл да му кажа?
— Измислете нещо — нетърпеливо го изгледа Зигфрид.
— Ще опитам — кимна Реймънд. — Но междувременно вие трябва да откриете Кевин Маршал. Отсъствието му силно ме тревожи. Опасявам се да не извърши някоя глупост…
— Предполагам, че се намира на „Кокосовия плаж“ в Габон — отвърна Зигфрид, доволен от промяната в тона на събеседника си.
— Сигурен сте, че не е на острова, така ли? — вдигна глава Реймънд.
— Не мога да бъда стопроцентово сигурен — призна Зигфрид. — Но по всеобщо мнение той не би могъл да се забави там и отдавна би трябвало да се е върнал… Четиридесет и осем часа не са малко време…
— Много бих искал да се появи — рече с въздишка Реймънд и се изправи. — Не мога да мисля и за него, присъствието на Тейлър Кабот ми е достатъчно. Да не говорим за цяла поредица от премеждия в Ню Йорк, които поставят под заплаха програмата ни.
— Ще продължим търсенето — увери с фалшиво съчувствие Зигфрид. Какво ли ще каже като разбере, че сме решили да приберем бонобите в центъра, запита се той. Защото всички проблеми бледнеят пред факта, че животните са започнали да се избиват помежду си.
— Ще измисля нещо във връзка с отпътуването на Тейлър Кабот — рече Реймънд и се насочи към вратата. — А вие бъдете така добър да ме информирате в момента, в който научите нещо за местонахождението на Кевин Маршал.
— Разбира се — кимна Зигфрид. В очите му проблесна задоволство. Човекът, който напускаше кабинета му, нямаше нищо общо с нафукания доктор, появил се преди минути на прага. После изведнъж се досети, че Реймънд е от Ню Йорк и хукна по стъпките на посетителя си. — Докторе, докторе! Реймънд спря и се обърна. — Случайно да познавате лекар на име Джак Степълтън? Кръвта се оттегли от лицето на Реймънд. — Я по-добре да се върнем в кабинета ми — забеляза реакцията му Зигфрид.
Затвори вратата след госта, заобиколи го и седна зад бюрото си. Реймънд моментално пожела да узнае как името на Степълтън се появява и тук. Обясненията на Зигфрид бяха кратки, направени с мрачен глас. Лично той се беше подготвил да съобщи новината за американския доктор на Тейлър Кабот, а не на Реймънд.
— Малко преди вашето пристигане получих изненадваща новина от нашия КПП… Дежурният мароканец спрял някакъв микробус с туристи, които изявили желание да разгледат обекта. Това ни се случва за пръв път, тук никога не са идвали неканени посетители. Зад волана на въпросното превозно средство е бил доктор Джак Степълтън от Ню Йорк.
Реймънд избърса потта от челото си, после прекара длан през гъстата си коса. В обърканото му съзнание се въртеше една единствена мисъл: това е невъзможно, това е някаква грешка! Вини Доминик отдавна е отстранил както Степълтън, така и колежката му Монтгомъри. А Реймънд не му позвъни, просто защото не желаеше да узнае подробностите. Беше дълбоко убеден, че подробностите са без значение, когато е платил двадесет хиляди долара в брой. Ако някой все пак би поискал мнението му, той със сигурност щеше да отговори, че телата на двамата патолози се люшкат по вълните на Атлантическия океан…
— Вашата реакция ме тревожи — сухо отбеляза Зигфрид.
— Надявам се, че не сте допуснали тук Степълтън и приятелите му — с усилие рече Реймънд.
— Разбира се, че не — кимна комендантът.
— А може би трябваше да го сторите — въздъхна гостът. — Така щяхме да се разправим с тях веднъж и завинаги. Джак Степълтън представлява огромна опасност за програмата ни. Имате ли възможност да отстраните този човек тук, в Зоната?
— Има, разбира се — отвърна с усмивка Зигфрид. — Просто ще предадем имената на групата на министъра на правосъдието, или на министъра на вътрешните работи, заедно с една внушителна сума в брой. Реакцията им ще бъде бърза и едновременно с това дискретна. Правителството на тази страна е готово да отстрани всяка заплаха срещу кокошката, която му снася златни яйца. Достатъчно е да се оплачем, че тези хора пречат на работата на „ГенСис“…
— Значи, ако се върнат, ще е по-добре да ги пуснете — отбеляза Реймънд.
— А ще ми кажете ли защо?
— Помните ли Карло Франкони? — отвърна с въпрос Реймънд.
— Нашият пациент?
Реймънд кимна с глава.
— Естествено, че го помня…
— Е, от него започна всичко — въздъхна Реймънд и започна да разказва заплетената история.
