Трафик почти нямаше, ако не се броят няколко тежки камиона, с които се разминаха. Микробусът силно се разклащаше от въздушната струя на движещите се с голяма скорост машини.
— Тези натискат педала здраво — промърмори с уважение Уорън.
Изминаха около двадесет и пет километра на юг и младежът разгърна картата на коленете си. Предстоеше им да минат през едно разклонение с обратен завой, което не биваше да пропускат, за да не губят време. Тук понятието пътни знаци очевидно не съществуваше.
Слънцето изгря и пътниците побързаха да си сложат тъмните очила. Пейзажът беше все така монотонен — гъста и непроходима джунгла, сред която тук-там се мяркаше по някоя примитивна хижа. Два часа след потеглянето си от Бата стигнаха до разклонението, което водеше към Кого.
— Тук пътят е значително по-добър — отбеляза Уорън, докато Джак натискаше газта по гладкия асфалт.
— Изглежда нов — кимна Джак. Досега се бяха движили по сравнително добра настилка, която обаче беше изпъстрена с многобройни кръпки.
Напуснаха крайбрежната ивица и се насочих на югоизток. Джунглата от двете страни на пътя стана още по-гъста. Започнаха леко изкачване, в далечината се виждаха полегати зелени хълмове.
Изневиделица ги връхлетя силна тропическа буря. Небето изведнъж се изпълни с тежки черни облаци, за броени минути денят се превърна в нощ. Дъждът плисна като плътна водна стена. Износените чистачки на микробуса не бяха в състояние да се справят с подобен потоп и Джак бе принуден да намали скоростта до тридесет километра в час.
Четвърт час по-късно слънцето надникна между рошавите краища на облаците и превърна пътя в димяща лента. Пред тях се появи стадо бабуни, които сякаш подскачаха направо сред облаците.
Изкачиха поредния баир и пътят изви на югоизток. След кратка консултация с картата Уорън обяви, че от крайната цел на пътуването ги делят някъде около тридесет километра. Взеха поредния завой и пред тях изведнъж се появи някаква бяла сграда, издигаща се сякаш в средата на пътя.
— Какво е това, по дяволите? — учуди се Уорън. — Няма начин да сме пристигнали…
— Според мен това е пропускателния пункт, за който говорихме снощи — промърмори Джак. — Стискай палци всичко да е наред, защото в противен случай ще се наложи да минем на план Б…
С приближаването си към странната постройка видяха, че от двете й страни са опънати високи прегради от преплетен метал, боядисани в бяло. Бяха поставени на релси и това им позволяваше да бъдат изтегляни за преминаването на превозните средства.
Джак натисна спирачката и микробусът спря на десетина метра от бариерата. От караулното излязоха трима войници, чиито униформи бяха идентични с онези, които бяха забелязали около самолета на летището в Бата. Но за разлика от колегите си, тези тук държаха автоматите си насочени право към колата.
— Това не ми харесва — промърмори Уорън. — Изглеждат ми съвсем като хлапета…
— Запази спокойствие — рече Джак, свали страничното стъкло и подвикна: — Здравейте, момчета. Хубав ден, нали?
Войниците не помръднаха, лицата им запазиха безразличното си изражение.
Джак понечи да ги помоли да дръпнат преградата, но в същия миг на прага на караулното се изправи още един човек. За изненада на пътниците в микробуса, той беше облечен в сако и бяла риза с вратовръзка. В задушната атмосфера на джунглата това им се стори пълен абсурд. Другата изненада беше, че мъжът не беше негър, а арабин.
— Мога ли да ви помогна? — хладно попита той.
— Надявам се — отвърна с широка усмивка Джак. — Тръгнали сме на посещение в Кого…
Арабинът погледна челното стъкло, явно търсейки някакъв пропуск.
— Нямаме пропуск — призна Джак. — Ние сме двама лекари, които проявяват интерес към научно- изследователската дейност в Кого…
— Как се казвате? — попита арабинът.
— Доктор Джак Степълтън. Идвам чак от Ню Йорк…
— Почакайте — рече арабинът и изчезна обратно в къщичката.
— Нещата се закучват — промърмори с крайчеца на устата си Джак и отправи една усмивка към войниците. — Колко да им предложа? Хич ме няма, когато става въпрос за подкупи…
— Тук парите сигурно означават много повече, отколкото в Ню Йорк — поклати глава Уорън. — Защо не опиташ да го шашнеш със сто долара? Разбира се, ако си склонен на подобна сума… Джак пресметна колко са сто долара във френски франкове и дръпна ципа на кесията, вързана около кръста му. Няколко минути по-късно арабинът отново се появи.
— Управителят каза, че не ви познава и не сте добре дошъл — обяви той.
— Жалко — промърмори Джак и протегна банкнотите, стиснати между показалеца и безименния пръст на лявата си ръка. — Много ви благодарим за помощта…
Арабинът огледа парите, протегна ръка и те изчезнаха в джоба му със светкавична бързина.
Джак го гледаше право в очите, но онзи не се помръдна. Изражението на лицето му беше неразгадаемо, вероятно поради гъстите мустаци, които покриваха значителна част от него.
— Малко ли му дадох? — объркано попита Джак и се извърна да погледне Уорън.
— Няма да се получи — рече с въздишка младежът.
— Искаш да кажеш, че ми взе парите, но въпреки това няма да ни пусне?
— Май да…
Джак отново насочи вниманието си към мъжа в черния костюм. Телосложението му не беше нищо особено — някъде към осемдесет килограма, но без излишни тлъстини. За момент се запита какво ли би станало, ако слезе от микробуса и го помоли да му върне парите. Отказа се от тази идея в момента, в който очите му се спряха на тримата войници с насочени автомати. Въздъхна, направи маневра и потегли обратно.
— Пфу! — обади се от задната седалка Лори. — Това хич не ми хареса!
— Така ли? — вдигна вежди Джак. — А какво да кажа аз?
— Какъв е план Б? — пожела да узнае Уорън.
Джак обясни намеренията си да тръгнат за Кого по море, от Акальонг. Накара Уорън да извади картата и да изчисли горе-долу колко време ще им отнеме пътуването до Акальонг, като вземе предвид разстоянието, изминато до момента.
— Около три часа, стига пътят да е добър — обяви Уорън.
— Проблемът е там, че ще трябва да се върнем доста назад, преди да поемем право на юг… Джак погледна часовника си.
— Сега е девет, значи ще бъдем там някъде около обед — пресметна той. — А разстоянието между Акальонг и Кого ще вземем максимум за един час, дори и с най-бавната лодка на света… Оставаме там час- два, после тръгваме обратно. Мисля, че ще можем да се приберем навреме. Какво ще кажете?
— Аз съм съгласен — рече Уорън.
— Има и друг вариант — подхвърли Джак и вдигна поглед към огледалцето за обратно виждане. — Връщаме дамите в Вата, а за Акальонг потегляме утре…
— Единственото ми притеснение са въоръжените до зъби войници — промърмори Лори.
— Това не е проблем — поклати глава Джак. — След като са разположили войници чак тук, в джунглата, в града те едва ли ще им бъдат необходими… Разбира се, в случай че се натъкнем на въоръжени патрули по брега, ще се наложи да мина на план В…
— Какъв е пък той? — вдигна вежди Уорън.
— Не знам — призна Джак. — Ще го оформим в движение. — Обърна се назад и попита: — А ти какво ще кажеш, Натали?
— Намирам авантюрата за възбуждаща и ще се присъединя към мнозинството — отвърна младата жена.
След едночасово пътуване стигнаха разклонението, при което трябваше да вземат решение. Джак отби встрани и изключи двигателя.
— Хайде, банда, време е за гласуване! — подхвърли той. — Бата или Акальонг?
— Мисля, че ще си скъсам нервите, ако те пусна сам — въздъхна Лори. — Значи тръгвам за Акальонг!
