— Късметът е на наша страна! — възбудено прошепна той. — Нещата се подреждат отлично! Може би ще бъде достатъчно да надникнем в болничния картон на споменатия пациент…
— Нима мислиш, че това ще е лесно? — вдигна вежди Лори.
— Права си — кимна Джак. — Тогава да си поговорим директно с пациента и да чуем какво ще ни каже…
— Хей, човече! — докосна го по рамото Уорън. — Мисля, че ще е по-добре ние с Натали да ви почакаме тук… Не сме свикнали да се мотаем из болници, ако разбираш какво имам предвид…
— Разбирам те много добре — кимна Джак. — Но мисля, че ще е по-добре да не се разделяме. Имам чувството, че ще се наложи да хукнем към кануто доста по-скоро от очакваното. ТИ разбираш ли какво имам предвид?
Уорън мълчаливо кимна с глава и Джак натисна копчето за повикване.
Камерън Макайвърс беше свикнал на фалшиви тревоги. Деветдесет процента от обажданията в Службата за сигурност се оказваха такива. По тази причина се появи в пансиона спокойно, без да бърза. Беше убеден, че става въпрос за поредния фалшив сигнал, но службата му изискваше да извършва рутинна проверка.
Насочи се към гишето, отбелязвайки обичайното спокойствие в залата за почивка. То почти го убеди, че и този път става въпрос за фалшив сигнал. Почука на стъклото, което безшумно се плъзна встрани.
— Здравейте, госпожице Уилямс — докосна периферията на шапката си той. По време на дежурство всички служители от отдела за сигурност, включително Макайвърс, носеха униформи в защитен цвят и шапки с широки периферии. От дясната страна на широкия му колан беше прикрепена служебната берета, а вляво — портативна радиостанция.
— Тръгнаха натам! — възбудено прошепна Корина Уилямс и махна с ръка към летящата врата, от която се влизаше в болницата.
— Успокойте се — рече Макайвърс. — За кого говорите?
— Не си казаха имената — припряно поясни Корина. — Бяха четирима, говореше само един. Каза, че е лекар…
— Хм-м — проточи Макайвърс. — И ги виждате за пръв път, така ли?
— Точно така. Появиха се без предупреждение и аз реших, че може би ще отседнат в пансиона… Нали вчера пристигнаха някакви нови хора? Но те казаха, че желаят да посетят болницата. Показах им пътя и веднага се насочиха натам…
— Бели ли бяха, или чернокожи? — попита Макайвърс и си помисли, че този път тревогата може да излезе и истинска.
— Наполовина — отвърна Корина. — Двама бели и двама чернокожи. По дрехите им личеше, че са американци.
— Разбирам — промълви Камерън и поглади брадата си. Бързо прецени, че вероятността четирима американци от работещите в Зоната да се появят тук с желанието да разгледат болницата, е равна на абсолютна нула.
— Този, с когото разговарях, спомена нещо странно за телесните си функции — добави Корина. — Не знаех какво да отговоря…
— Хм-м — рече отново Камерън. — Мога ли да използвам телефона ви?
— Разбира се — кимна момичето и вдигна апарата на гишето.
Камерън набра директния телефон на коменданта. Зигфрид вдигна веднага.
— Намирам се в пансиона — рече Камерън. — Случило се е нещо странно. Четирима непознати доктори са се представили на госпожица Уилямс с желанието да разгледат болницата…
Отговорът на Зигфрид беше гневна тирада на висок глас, която принуди началника на охраната да отмести слушалката от ухото си. Дори Корина направи гримаса и се дръпна настрана.
Камерън остави слушалката. Не чу цялата реч на коменданта, но смисълът й беше ясен: да събере подкрепления и да арестува неканените посетители. Разкопча кобура на беретата и придърпа радиостанцията. Отдаде няколко кратки заповеди, после се обърна и закрачи към болницата.
От стая 302 се разкриваше хубава гледка на изток, към централния площад и крайбрежната улица зад него. Джак и приятелите му я откриха без никакви затруднения. Никой не им попречи. Всъщност, в коридора на третия етаж нямаше жива душа.
Почука, но никой не отговори. Стаята беше празна, но очевидно обитаема. Телевизорът с вградено видео работеше, на екрана течеше някакъв стар филм с Пол Нюман. Завивките на болничното легло бяха леко измачкани, а на шкафа имаше отворен, полупълен с дрехи и лични принадлежности куфар. Отговор на загадката беше плисъкът на вода, долитащ откъм банята.
Джак изчака спирането на душа и отново почука. Хоръс Уинчестър отговори с едно „момент, моля“, а самият момент се проточи почти десет минути.
Пациентът се оказа нисък и набит мъж, прехвърлил петдесетте. Изглеждаше здрав и в добро настроение. Пристегна колана на хавлията си и се отпусна в стола до леглото с доволна въздишка.
— По какъв случай? — усмихна се на посетителите той. — За пръв път приемам толкова много гости…
— Как се чувствате? — попита Джак и премести един стол точно срещу насреща му. Уорън и Натали останаха в коридора, тъй като им беше неудобно да се натикат без покана в болничната стая. Лори пристъпи към прозореца и с безпокойство огледа войниците, струпали се под навеса на кметството. Единственото й желание беше час по-скоро да поемат обратно към лодката.
— Чувствам се страхотно! — отвърна с широка усмивка Хоръс. — Стана истинско чудо! Пристигнах тук полумъртъв и жълт като лимон. А я ме погледнете сега! Готов съм за трийсет и шест дупки на голф в някой от хотелите ми! Хей, не забравяйте, че всеки от вас е добре дошъл при мен, по всяко време на годината. Напълно безплатно! Вие карате ли ски?
— Карам — кимна Джак. — Но сега бих искал да поговорим за заболяването ви. Доколкото разбрах, тук ви е бил присаден черен дроб, нали така? Откъде е дошъл органът?
— Това да не би да е някакъв тест? — дяволито се усмихна Хоръс. — Излишно е да се тревожите, няма да кажа на никого. Изпитвам огромна благодарност към всички вас, свързани с програмата, и съм решил в най-скоро време да поискам нов двойник.
— Какво точно имате предвид под „двойник“? — попита Джак.
— Ама вие не сте ли от питсбъргския екип? — попита Хоръс и хвърли разтревожен поглед към Лори.
— Не, ние сме от нюйоркския екип — отвърна Джак. — И сме страхотно заинтригувани от вашия случай. Радваме се, че сте добре, а сме тук специално, за да научим нещо повече… — Разпери ръце с дланите нагоре, на лицето му се появи широка усмивка: — Целите сме слух! Бихте ли започнали от самото начало?
— Искате да знаете как се разболях? — объркано го погледна Хоръс.
— Не. Интересува ни как уредихте да ви трансплантират черен дроб тук, в Африка… Бих искал да чуя какво имате предвид, като споменавате за двойник. Може би са ви присадили орган на някаква маймуна?
На лицето на пациента се появи нервна усмивка.
— Хей, какво става тук? — попита той, отново изгледа Лори и премести поглед към Уорън и Натали, които продължаваха да висят пред открехнатата врата.
— Охо! — изведнъж прошепна Лори. — Група войници прекосяват площада и тичат насам!
Уорън взе разстоянието до прозореца на два скока и надникна навън.
— По дяволите, човече! — извика той. — Тези копелета наистина идват насам!
Джак се надигна, сграбчи пациента за раменете и заплашително се наведе над него.
— Ще бъда много разочарован, ако не отговорите на въпросите ми! — изръмжа той. — А когато съм разочарован, върша глупости! За какво животно става въпрос? Може би за шимпанзе?
— Идват към болницата! — извика Уорън. — Въоръжени са с калашници!
— Хайде, говори! — изръмжа Джак и разтърси раменете на пациента. — Шимпанзе ли беше?
— Бонобо — уплашено отвърна Хоръс.
— Вид маймуна, така ли?
