— Защото не желая моите наскоро оперирани пациенти да висят в една и съща чакалня с болни хора! — отсече Ранди, натика тапата в гърлото на недоизпитата бутилка бяло вино и я сложи в хладилника.
— Това мога да го разбера — кимна Арлийн. — За момент си помислих, че става въпрос за традиционната неприязън между хирурзи и интернисти…
— Не ставай смешна — промърмори Ранди.
— Нима си забравил купищата вицове за интернисти, които ми разказваше докато беше практикант? — вдигна вежди Арлийн.
— Това бяха здравословни словесни закачки, нищо повече — отвърна Ранди. — Но сега е друго. Не искам бацилоносители около пациентите си и толкоз. Можеш да ме наречеш фаталист, но от това изобщо не ми пука. Просто ми дойде до гуша от следоперативни усложнения!
— Може ли да погледаме телевизия? — попита Марк. Зад него Алън примигваше начесто с големите си ангелски очи. Синовете им бяха на седем и шест години.
— Вече се разбрахме, че… — Арлийн изведнъж млъкна, безсилна пред умолителните физиономии на децата. Освен това й се искаше да остане насаме с мъжа си. — Добре, но само половин час! — отсече тя.
— Ура! — викна Марк и хукна към всекидневната. Алън го последва с блеснали очи.
Арлийн хвана ръката на Ранди и го поведе към кабинета. Накара го да седне на дивана и се настани срещу него.
— Не ми харесва настроението ти — рече решително тя. — Още ли си разстроен от това, което се случи със Сам Флеминг?
— Разбира се, че съм разстроен — раздразнено отвърна Ранди. — През всичките години на практиката си не бях губил пациент, а сега за нула време изгубих трима!
— Някои неща не могат да се контролират — успокоително подхвърли Арлийн.
— Но не и при тези случаи. Хората просто не трябваше да умират. А какво се получи на практика? Аз съм един нещастен костен доктор, който е безсилен да им помогне!
— Надявах се, че си преодолял депресията…
— Пак не мога да спя нощем — оплака се Ранди.
— Може би трябва да се обадиш на доктор Флатчър…
Телефонът иззвъня в момента, в който Ранди се канеше да отговори. Арлийн скочи на крака. Мразеше този звън, особено след някоя от операциите на съпруга й. Вдигна след второто позвъняване с надеждата, че ги търси някой познат. За съжаление не беше така. Обаждаше се една от дежурните сестри в ортопедията с молбата да говори с доктор Портланд.
Ранди неохотно пое слушалката, изслуша съобщението и безмълвно прекъсна разговора. Лицето му стана бяло като вар.
— Коляното, което оперирах тази сутрин — прошепна той. — Уилям Шапиро… Не мога да повярвам, но и той развива същите симптоми. Висока температура, треска и загуба на ориентация. Май пак става въпрос за пневмония…
Арлийн се приближи и обви ръце около шията му.
— Съжалявам — прошепна тя. Не знаеше какво друго да каже.
Ранди остана неподвижен на мястото си. След няколко секунди въздъхна, свали ръцете й от раменете си и излезе през задната врата без да каже нито дума. Моторът на колата изръмжа, светлините й пробягаха по оградата на съседната къща и бавно изчезнаха в мрака. Арлийн се изправи и мрачно поклати глава. Изпитваше дълбока тревога за психическото състояние на мъжа си, но не знаеше какво може да направи.
ВТОРА ГЛАВА
Понеделник, 3 май
Харолд Трейнор завъртя между пръстите си махагоновото чукче със златен обков, което беше купил от „Шрийв Кръмп & Лоу“ — един от най-известните бижутерски магазини в Бостън. Стоеше изправен пред дългата заседателна маса в библиотеката на Общинска болница „Бартлет“, на крачка от специалната катедра, закупена за заседанията на управителния съвет. Върху нея лежаха акуратно подредените му записки, написани от секретарката му на машина още рано сутринта. Полираният плот на заседателната маса беше покрит с множество медицински консумативи, които трябваше да бъдат одобрени или отхвърлени от борда. Сред тях се открояваше големият макет на новия болничен паркинг.
Погледна часовника си. Беше точно шест следобед. Чукчето звучно падна върху специалния гонг. Точността и вниманието към детайлите бяха неща, които Трейнор високо ценеше.
— Откривам заседанието на Изпълнителния комитет на Общинска болница „Бартлет“ — обяви с официален тон той. Беше облечен в най-хубавия си костюм на райета, обувките му блестяха без нито едно петънце. Чувстваше се ощетен от съдбата поради ниският си ръст — някъде около метър и седемдесет, но компенсираше това с изправена стойка и безупречна прическа на все още тъмната, но вече доста оредяла коса.
Отделяше голямо внимание на подготовката за заседанията на болничния борд — както по отношение на дневния ред, така и на външния си вид. Днес се беше върнал от Монпелие и веднага хлътна в банята за кратък душ и козметични процедури. Изобщо не се отби в кантората, в която вършеше основната си дейност. По принцип Харолд Трейнор беше адвокат по сделки с недвижими имоти и данъчни оценки. Отделно от това имаше дялово участие в няколко търговски обекта, действащи на територията на града.
Край масата бяха заели места другите редовни участници в тези заседания: вицепрезидентът Бартън Шерууд, главният изпълнителен директор Хелън Бийтън, заместникът й и главен лекар на болницата Майкъл Колдуел, главният счетоводител Ричард Арнсъурт, секретарят Клайд Робсън и и.д. административния директор доктор Дилбърт Кантор.
Стриктно придържайки се към парламентарните процедури, описани в „Заседателните правила на Робъртс“, закупени веднага след като го бяха избрали на този пост, Трейнор се обърна към Клайд Робсън с молбата да прочете точките от дневния ред.
Дневният ред беше одобрен чрез гласуване и той се прокашля, за да привлече вниманието на присъстващите. Предстоеше му да прочете месечния доклад. Очите на всички бяха извърнати към него, с изключение на Кантор, който както винаги беше забил поглед в ноктите си.
— Управата на Общинска болница „Бартлет“ е изправена пред големи предизвикателства — започна Трейнор. — В качеството си на референтен център ние споделихме част от проблемите на по-малките общински болници, но не всички. За да оцелеем в тези трудни дни, ще се наложи да работим още по- упорито…
Но в мрака има и проблясъци. Повечето от вас несъмнено са информирани, че миналата седмица почина Уилям Шапиро, един от нашите най-уважавани пациенти и личен мой приятел. Причината за смъртта му е пневмония, появила след операция на колянната става. Сърцето ми се свива от болка поради тази преждевременна загуба. Същевременно обаче имам удоволствието да ви съобщя, че господин Шапиро е определил болницата като единствен бенефициент на своята застраховка живот, която възлиза на три милиона долара.
Край масата се разнесе одобрителен шепот и Трейнор вдигна ръка:
— Този благотворителен жест ни идва точно навреме — продължи той. — С помощта на споменатата сума ще покрием текущите си задължения, макар и само за известно време. Лошата новина е, че лихвата върху държавните ценни книжа, в които сме вложили основните средства на болницата, продължава да пада и е далеч от планираното в началото на годината ниво.
Очите му се забиха в лицето на Шерууд, който нервно поглади мустачките си. — фондът трябва да бъде стимулиран и за тази цел се налага да използваме значителна част от дарението на господин Шапиро.
— Грешката не беше моя — нервно промърмори Шерууд. — Бях принуден да премина на краткосрочна лихва, за да оптимизирам постъпленията. Това беше един неизбежен риск.
— Според председателя на това събрание, обясненията на Бартън Шерууд са крайно оскъдни! — отсече с хладен глас Трейнор.
Шерууд понечи да възрази, после поклати глава и запази мълчание.
Трейнор сведе глава към записките си. Не обичаше да го прекъсват, това винаги пораждаше
