спираше да говори. Обичайните за подобни огледи изрази от сорта на „тази стая е много обещаваща“, или „с малко творческо въображение тук ще стане адски уютно“, заливаха новодошлите като пълноводна вълна. Проблемите с олющените на места тапети бяха отминавани като „дреболии“, вместо тях се наблягаше на камините и хубавите корнизи над прозорците.
Дейвид настоя да види всичко, включително мазето, до което се стигаше по стъпала от солиден гранит. Вътрешността му се стори доста влажна.
— Тук има някаква особена миризма — отбеляза той. — Може би е от влагата…
— Не съм чувала да има проблеми с влагата — поклати глава Доръти. — Но помещението е просторно и ако обичате да майсторите нещо, лесно ще го превърнете в чудесна работилница…
Анджела едва не се изсмя. Само тя знаеше, че Дейвид е невероятно вързан в ръцете и не може да завинти дори една електрическа крушка.
— Липсва подова настилка — отбеляза Дейвид, наведе се и плъзна пръсти по спечената земя.
— Това се нарича землист под — обясни Доръти. — Много от старите къщи са били строени по този начин. Тук има и други характерни помещения за сградите от този период… — Отвори една тежка дървена врата и добави: — Например този хладилен килер…
Покрай стените на тясното помещение бяха подредени дървени лавици за домашни консерви, на тавана светеше мъждива крушка.
— Прилича на затвор! — потръпна Ники.
— Удобно място за настаняване на баба и дядо — ухили се Дейвид и хвърли кос поглед по посока на жена си. — Така ще бъдем сигурни, че рядко ще ни идват на гости…
Анджела само извъртя очи.
Доръти затвори вратата на килера и ги поведе към противоположния край на просторното мазе. В ъгъла се издигаше огромен фризер.
— Тази къща е оборудвана както със стари, така и с напълно съвременни средства за съхраняване на продуктите — гордо обяви тя.
На излизане тя направи крачка встрани и отвори друга дървена врата. Зад нея се виждаше второ гранитно стълбище.
— Оттук се излиза в задния двор… По тази причина помещението се използва за склад на дърва… — Ръката й махна към снопчетата акуратно завързани подпалки до стената.
Последната забележителност на мазето беше огромната каменна пещ, която приличаше на някакъв праисторически парен локомотив.
— Някога е горяла с въглища, но после е била преустроена на нафта — поясни Доръти и посочи обемистия резервоар на стената срещу фризера.
Дейвид само кимна с глава. Нищо не разбираше от пещи, нито пък от горивото, с което ги захранват.
Изкачвайки се по обратния път към кухнята, ноздрите му отново доловиха странната миризма. Това го накара да попита дали септичната яма е в ред.
— Напълно — увери го Доръти. — Повикахме техник да я провери. Намира се в западния край на двора, ако искате мога да ви покажа тръбите…
— Няма смисъл — поклати глава Дейвид. — След като твърдите, че е проверена… — Идея нямаше какво ще разбере от вида на няколко тръби.
Върнаха се в центъра на града и паркираха пред банката „Грийн Маунтънс“. Бартън Шерууд ги прие почти веднага.
— Харесахме си къща — уведоми го Дейвид.
— Това не ме учудва — усмихна се президентът. — В Бартлет е пълно с хубави къщи…
— Става въпрос за къщата на Карла Ходжис — поясни Дейвид и му подаде документите по продажбата. — Началната цена е закована на двеста и петдесет хиляди долара. Искам да чуя мнението на банката както за имота, така и за цената…
— Къщата е много хубава — кимна Шерууд. — Познавам я отлично, защото граничи с един от моите имоти. Околността е страхотна. А що се отнася до цената — мисля, че това си е направо без пари!
— Значи банката е готова да подкрепи една евентуална покупка от наша страна? — пожела да узнае Анджела. Нещата се развиваха прекалено добре, за да бъде сигурна. — На тази цена?
— Вие, разбира се. ще предложите по-малко — усмихна се Шерууд. — Бих ви препоръчал цифрата сто и деветдесет хиляди. Същевременно можете да бъдете спокойни: банката е готова да подкрепи покупката, дори тя да се осъществи на цената на продавача.
Четвърт час по-късно семейството отново се озова на тротоара, залян от топлите слънчеви лъчи. Никога в живота си не бяха купували дом, решението им се струваше монументално. Но самото им присъствие в Бартлет ги беше настроило на вълната на бързите решения.
— Е, какво ще кажете? — попита Дейвид.
— Не мога да си представя, че ще намерим нещо по-добро — въздъхна Анджела.
— Ще мога да имам дори бюро в стаята си — отсече Ники.
Дейвид протегна ръка и разроши косата й.
— В тази къща има толкова много стаи, че спокойно можеш да си позволиш и отделен кабинет — обяви той.
— Тогава нещата са решени! — тръсна глава Анджела.
Върнаха се в кантората за недвижими имоти и съобщиха решението си на доволната Доръти. Броени минути по-късно брокерката се свърза с Клара Ходжис и започна преговори. Изненадващо бързо се споразумяха за цена от двеста и десет хиляди долара, след което Доръти приключи разговора и извади формулярите, които трябваше да бъдат попълнени.
Дейвид и Анджела си размениха смаяни погледи. Все още не можеха да осъзнаят факта, че стават собственици на дом, за който само преди дни дори не биха могли да мечтаят. Разбира се, бяха и много нервни. Дълговете им автоматически се удвояваха, достигайки космическата сума от триста и петдесет хиляди долара.
В края на работното време всичко беше готово. След няколко совалки между банката и кантората договорът беше готов, с фиксирана дата за изповядване на сделката.
— Ще ви предложа имената на няколко души, които положително ще ви потрябват — каза Доръти след като приключи с книжната работа. — Едно от тях е Пийт Бъргън, който е най-добрият майстор в града. Не се отличава с особен ум, но има златни ръце. А за боядисването ви препоръчвам Джон Мъри…
Дейвид си записа имената на майсторите заедно с телефонните им номера.
— Ако ви трябва гледачка за Ники, по-голямата ми сестра Алис Дохърти е на ваше разположение — обяви Доръти. — Преди няколко години загуби съпруга си и живее на две крачки от вас…
— Полезна информация — кимна Анджела. — Ще работим и двамата, а това означава, че ще ни трябва такъв човек…
Надвечер се срещнаха с майстора и бояджията пред вратата на новия си дом. Уговориха се за основно почистване, плюс стягане и боядисване там, където това е наложително.
На тръгване се отбиха в магазина за железария, тъй като Ники категорично отказа да потегли без да се сбогува с Ръсти. Най-сетне излязоха на магистралата за Бостън. Зад волана беше Анджела, а Дейвид и Ники оживено разговаряха. Разбира се, основната тема беше новият живот, който ги чакаше в красивото слънчево градче…
— Какво мислиш за доктор Портланд? — обади се Дейвид след една доста продължителна пауза.
— В какъв смисъл? — извърна глава Анджела.
— Поведението му едва ли можеше да се нарече приятелско…
— Е, не забравяй, че го събудихме.
— Повечето хора не биха реагирали като него — поклати глава Дейвид. — Освен това е заприличал на призрак. За два месеца се е променил ужасно много!
— Според мен човекът е депресиран.
Дейвид сви рамене, помълча малко и добави:
— Всъщност, и при първата ни среща не беше прекалено любезен, нали? Пожела да узнае дали играя баскетбол и това беше всичко. Не знам, но нещо около него ме кара да изпитвам притеснение. Дано не се
