покани Кели да влезе в купето на огромната си лимузина и му предложи питие от портативното барче в задната част. Кели любезно отказа.
Дънкан Митчъл беше импозантен мъж, висок почти колкото Кели, но далеч по-представителен от него. Беше облечен в безупречно скроен делови костюм, копринена вратовръзка и златни ръкавели. Италианските мокасини на краката му бяха изработени от тъмнокафява крокодилска кожа.
Кели му се представи и накратко описа кариерата си в КМВ. Стори това защото не беше сигурен дали Митчъл се досеща, че пред него стои директорът на фонда, отговарящ за община Бартлет и околностите й. Но се оказа, че президентът знае всичко за дейността на КМВ в региона, включително и името му.
— Май няма да е зле да закупим тази болница — промърмори той.
— Аз съм на същото мнение — кимна Кели. — Затова реших да се обърна директно към вас.
Митчъл измъкна тънка цигара от златната си табакера и замислено почука с нея по капачето.
— От тези общински болници могат да се изстискат големи печалби, но им трябва ловко управление — рече той.
— Това е абсолютно вярно — кимна Кели.
— За какво по-точно искате да говорим? — погледна го право в очите Митчъл.
— Въпросите са два — отвърна Кели. — Първият е свързан с намеренията на болницата да въведе програма за премиране на личния състав, която е почти идентична с тази, която използваме в нашите болници. Решили са да снижат бройката на хоспитализираните болни.
— А вторият? — попита Мичъл и небрежно издуха дима към тавана на лимузината.
— Един от нашите лекари започва да реагира по обезпокоителен начин на следоперативните усложнения на пациентите си. Заявява, че няма намерение да носи отговорност и обвинява директно болницата…
— Някакви психиатрични проблеми? — Доколкото ми е известно, няма такива — отвърна Кели.
— По първия въпрос — оставете болницата да въвежда каквото ще… На този етап никак не ни е грижа за балансите им.
— А какво ще правим с лекаря?
— Очевидно трябва да се вземат някакви мерки — проточи Митчъл. — Подобен род поведение е абсолютно недопустимо.
— Какво ще ми препоръчате?
— Решението оставям на вас — въздъхна Митчъл. — При управлението на здравни заведения като нашите неизбежно идва моментът, в който човек трябва да поеме отговорността. Считайте, че за вас този момент е настъпил…
— Благодаря, господин Митчъл — доволно се усмихна Кели. Явно беше спечелил доверието на върховния шеф.
Изскочи от лимузината и забърза към спортното ферари. Миг преди да излезе от паркинга зърна високата фигура на Митчъл, която енергично крачеше към частния реактивен самолет на компанията.
— Един ден и аз ще използвам този самолет! — обеща си на глас Кели.
СЕДМА ГЛАВА
Сряда, 30 юни
В отделенията по патология и вътрешни болести се състояха скромни тържества. Поводът беше краят на практиката на поредния випуск лекари на следдипломна квалификация. Дейвид и Анджела получиха дипломите си и решиха да пропуснат почерпката, насрочена за късния следобед. Днес беше денят, в който трябваше да напуснат Бостън и да поемат към новия живот, който ги чакаше в Бартлет, щат Върмонт.
— Вълнуваш ли се? — попита Дейвид и се наведе към Ники.
— Вълнувам се, защото ще видя Ръсти — отвърна детето.
Бяха наели един покрит товарен микробус за пренасяне на багажа. Наложи им се на няколко пъти да изкачат четирите етажа, но в крайна сметка всичко беше пренесено. Анджела се настани зад волана на комбито, а Дейвид седна в микробуса. За първата част от пътуването Ники предпочете да се вози при баща си.
Дейвид я попита дали съжалява за приятелите, които оставя в градското училище.
— Само за някои от тях — отвърна детето. — Има и такива, за които не искам дори да си спомням. Но ще се справя, не се тревожи…
Дейвид се усмихна. Искаше и Анджела да е тук, за да чуе мъдрите слова на дъщеря им.
Спряха да обядват малко преди да прекосят южната граница на Ню Хампшир. Хапнаха набързо, обзети от нетърпение час по-скоро да пристигнат в новия си дом.
— Чувствам се много добре, защото гадният град остана далеч назад в миналото ни — промълви Анджела докато крачеха обратно към колите. — И изобщо не ми пука дали някога ще се върна там!
— Аз пък изпитвам носталгия по него — лукаво се усмихна Дейвид. — Ще ми липсват сирените, стрелбата и виковете за помощ… В сравнение с всичко това провинциалният живот ми се струва прекалено скучен.
Ники и Анджела го засипаха с упреци. Наложи му се да им обяснява, че само се беше пошегувал. Ники обаче го наказа като се качи при майка си и го остави сам в прашния камион.
С движението на север времето постепенно започна да се оправя. В Бостън беше горещо и задушно, във въздуха се стелеше тежък смог. На границата на Върмонт също беше топло, но въздухът беше чист и не толкова влажен.
През лятото Бартлет изглеждаше още по-хубав. Первазите на почти всички прозорци бяха отрупани с цветя. Кавалкадата на семейство Уилсън намали скоростта си и се плъзна по главната улица. Тротоарите бяха пусти, хората очевидно си почиваха.
— Може ли да вземем Ръсти още сега? — попита Ники когато наближиха магазина за железария.
— По-добре първо да се оправим — отвърна Анджела. Ще се наложи да му направим колибка или нещо подобно, защото през първите дни той положително ще страда от носталгия.
Не след дълго двете превозни средства навлязоха в алеята пред къщата и спряха едно зад друго. Независимо от факта, че къщата вече беше тяхна, тя им се стори още по-внушителна от преди.
Дейвид слезе от камионетката и закова очи в сградата.
— Страхотна къща — даде мнението си той. — Но имам чувството, че още дълго ще трябва да я потягаме.
Анджела се изправи до него и проследи погледа му. Част от мазилката в ъгъла под покрива се беше изронила.
— Няма проблеми — усмихна се тя. — Нали затова съм се омъжила за човек със златни ръце?
— Май ще трябва дълго да те убеждавам в това — засмя се Дейвид.
— Обещавам да не ти преча — подразни го тя.
Извадиха ключа, който бяха получили по пощата. Вратата проскърца и се отвори. Празната къща им се стори съвсем различна. С вещите на Ходжис си беше отишъл и част от уюта й.
— Имам чувството, че сме в дискотека — рече Дейвид.
— Има дори и ехо — добави Ники, изкрещя едно „ало“ и стените глухо отекнаха.
— Когато в къщата има ехо, значи най-сетне си намерил подслон в живота си — каза с английски акцент Дейвид.
Бавно прекосиха антрето. Лишени от килими и пътеки, масивните полирани дъски глухо проскърцаха. Бяха забравили колко е огромен новият им дом, особено в сравнение с онова мизерно апартаментче в Бостън. Празнотата го правеше още по-огромен, тъй като се бяха разбрали с Клара да им остави съвсем малко вещи — само кухненската маса и няколко стола.
От тавана, точно срещу масивното стълбище за втория етаж, висеше голям полюлей. Вляво бяха библиотеката и трапезарията, а вдясно — огромен хол. В дъното се виждаше част от просторната селска кухня, която заемаше цялата задна част на къщата. Отвъд нея имаше нещо като проход, скован от дебели дъски, през който се стигаше до обора. Самият обор беше разделен на няколко складови помещение, а от задната му част се издигаше външна стълба, която също водеше към втория етаж.
Тримата се върнаха в главното антре и бавно поеха по стълбището. Горе имаше две големи спални, свързани с обща баня, плюс нещо като самостоятелно апартаментче в задната част, точно над кухнята.
