това притежава безспорни преподавателски качества. Вече не ми прилича на татко, тъй като е много по- емоционален и готов да споделя богатия си опит. Сутринта дори ме прегърна от радост. Баща ми по-скоро би умрял, отколкото да си позволи подобно нещо…
Дейвид й разказа за своите пациенти. Младата жена остана трогната от поведението на Марджъри Клебър.
— Тя е учителка и вероятно Ники ще попадне точно в нейния клас — рече Дейвид.
— Много хубаво — усмихна се Анджела. — Как ти се стори тя?
— Сърдечна, готова да помага, интелигентна — отвърна без колебание Дейвид. — Сигурен съм, че е прекрасен преподавател. За съжаление има рак на гърдата с допълнителни метастази…
— Господи! — въздъхна Анджела.
— Изглежда, че се справя добре — успокои я Дейвид. — Не съм прегледал картона й за подробности, но ми се струва, че лечението й протича успешно.
— Тази болест е много коварна — поклати глава Анджела, спомнила си своите постоянни страхове от рак на гърдата.
— Прави ми впечатление, че днес прегледах необичайно много онкологични пациенти — отбеляза Дейвид.
— Знам, че това не ти е по вкуса — погледна го състрадателно Анджела.
— Според сестрата фактът, че започнах с двама такива един след друг, е чиста случайност… Дано да е така.
— Не се депресирай, моля те — стисна ръката му Анджела. — Сигурна съм, че сестрата ще излезе права. — Отлично помнеше колко тежко беше реагирал мъжът й на смъртта на няколко от онкологичните пациенти в началото на стажа си.
— Като говорим за депресии се сетих за нещо друго — въздъхна Дейвид, наведе се над ухото й и прошепна: — Научи ли вече за доктор Портланд?
Младата жена мълчаливо поклати глава.
— Самоубил се е — поясни Дейвид. — Застрелял се е в офиса, който предложиха на мен…
— Ужасно! — потръпна Анджела. — Не можеш ли да поискаш друг кабинет?
— Не ставай смешна. Какво да кажа на Кели? Моля те, смени ми кабинета, защото съм суеверен и ме е страх от смъртта… Не мога да го направя. Освен това вътре всичко е подновено и боядисано…
— Защо го е направил?
— Депресия — сви рамене Дейвид.
— Знаех си. Нали помниш, че веднага ти го казах?
— Аз не го оспорих — въздъхна Дейвид. — Казах само, че ми изглежда болен. Самоубил се е малко след като го видяхме… Чарлс Кели твърди, че е станало през май.
— Бедничкият — въздъхна Анджела. — Имал ли е семейство?
— Жена и две момчета.
Анджела поклати глава. Познаваше добре този проблем, който се срещаше често сред лекарското съсловие. Един от колегите й в университета също се беше самоубил.
— Чарлс Кели ме информира, че са въвели благоприятна система за премиране — смени темата Дейвид. — Тя е свързана пряко с намаляването на бройката на хоспитализираните пациенти. Колкото по- малко хора вкарвам в болницата, толкова повече пари ще получавам. Голямата награда е почивка на Бахамските острови. Можеш ли да си представиш?
— Чух за тази програма — кимна Анджела. — Повечето здравноосигурителни институти прибягват до нея като средство за снижаване на разходите си.
— Доста съм озадачен от тези нововъведения в здравеопазването — поклати глава Дейвид. — Имам чувството, че някой се е настроил на печалбарска вълна…
— Е, ще поживеем, ще видим — тръсна глава Анджела. — Аз също имам новини: доктор Уодли ни покани на вечеря. Не му отговорих утвърдително, защото исках първо да те питам… Какво ще кажеш?
— Ти искаш ли? — отвърна с въпрос Дейвид.
— Давам си сметка, че имаме много работа по подреждането, но мисля, че все пак трябва да отидем. Човекът проявява изключителна любезност, не е удобно да му откажа.
— Ами Ники?
— Имам добри новини и по отношение на нея — засия Анджела. — Една от лаборантките ми каза, че дъщерята на Бартън Шерууд работи редовно като бейбиситър. Тя учи в гимназията, а семейството им живее най-близо до нас. Позвъних й по телефона. Момичето изгаря от нетърпение да се запознае с Ники.
— А дали Ники ще иска? — изрази съмнение Дейвид.
— Вече я попитах. Каза, че няма нищо против и иска да се запознае с Карин Шерууд…
— Тогава ще приемем поканата — реши Дейвид.
Карин Шерууд се появи малко преди седем. Отвори й Дейвид. Момичето беше слабо и стройно, с умни и малко тъжни очи, по което за съжаление приличаше на баща си. Но поведението й беше много любезно, а явно и не й липсваше съобразителност, тъй като първото нещо, което каза на Ники, беше че е лудо влюбена в малките кученца.
Дейвид се настани зад волана, а Анджела довърши гримирането си. Усетил напрежението й, той побърза да я увери, че изглежда чудесно. Не след дълго спряха пред къщата на Уодли. Домът на доктора беше не по-малък от техния, но фасадата му беше далеч по-добре поддържана, също както и терена наоколо.
— Добре дошли — изправи се на прага доктор Уодли. На лицето му грееше широка усмивка.
Вътрешността на къщата беше още по-впечатляваща. Всичко беше изящно, до последния детайл. Красивите антични мебели бяха подредени върху дебели ориенталски килими. По стените висяха пасторални платна от началото на миналия век.
Гъртруд Уодли беше пълна противоположност на съпруга си и човек неволно се сещаше за правилото, според което „противоположностите се привличат“. Беше семпла застаряваща жена, която предпочиташе да мълчи, вероятно защото нямаше какво да каже. Общото впечатление беше, че е нещо като безплътна сянка на своя жив и енергичен съпруг.
Дъщеря им Касандра приличаше на майка си, но по време на вечерята си пролича, че е наследила пъргавия ум и духовитост на баща си.
Център на вниманието обаче беше самият Уодли, който сменяше темите с удивителна лекота, а освен това се оказа превъзходен разказвач на забавни истории. Възхищението му от присъствието на Анджела стигна дотам, че в един момент вдигна очи към тавана и с напълно сериозен вид благодари на Бога, защото му е изпратил една толкова добра и перспективна лекарка.
— Едно нещо е сигурно — подхвърли Дейвид по обратния път към дома. — Доктор Уодли е влюбен в теб. Разбира се, това е нещо, за което не мога да го обвинявам…
Анджела се засмя и се сгуши в прегръдката му.
Скоро си бяха у дома. Дейвид настоя да изпрати Карин по пътечката до дома й, въпреки протестите на момичето. А когато се върна, Анджела го посрещна по къса дантелена нощничка, която не беше обличала от сватбеното им пътешествие насам.
— Стои ми по-добре, защото не съм бременна — отбеляза тя. — Ти как мислиш?
— И тогава ти стоеше добре — отвърна Дейвид.
Промъкнаха се на пръсти в полутъмната дневна, настаниха се на дивана и отново се любиха. В движенията им липсваше припряността от предишната вечер, чувството на задоволство беше още по- всеобхватно.
Останаха прегърнати в мрака и се заслушаха в песента на щурците, долитаща през отворения прозорец.
— Тук сме едва от два дни, а вече се любихме толкова, колкото в Бостън за два месеца — отбеляза с щастлива въздишка Анджела.
— Там живеехме в постоянен стрес — рече Дейвид.
— Започвам да си мисля за второ дете…
Дейвид се приведе напред в опит да зърне профила й сред почти пълния мрак.
