Кели замълча, после се прокашля и тръсна глава.
— Нека минем на по-добра тема — предложи той. — Доктор Уилсън, аз приех желанието ви за работа в буквалния смисъл и вече съм ви определил пациенти за преглед. Готов ли сте да започнете?
— Абсолютно — кимна Дейвид.
Кевин Янсен му пожела успех и забърза към кабинетите за прегледи. Кели го представи на Сюзън Биърдсли — асистиращата сестра. Сюзън беше красива жена на около двадесет и пет с тъмна, късо подстригана коса. Дейвид веднага хареса жизнерадостната й усмивка и готовността за работа.
— Първата ви пациентка вече чака — каза тя и му подаде един болничен картон. — Ако имате нужда от мен, просто позвънете. Аз ще се занимавам с подготовката на следващия пациент.
След тези думи се обърна и изчезна по посока на чакалнята.
— Мисля, че вече е време да се оттегля — промърмори Кели. — Желая ви успех, Дейвид. Ако възникнат някакви проблеми, просто се обадете.
Дейвид разтвори тънката папка в ръцете си. Пациентката се казваше Марджъри Клебър, тридесет и деветгодишна. Оплакваше се от болки в гръдния кош. Тръгна към вратата на кабинета за прегледи, после изведнъж се закова на място. Оказа се, че жената има рак на гърдата, лекуван по хирургически път, чрез химиотерапия и лъчетерапия. Диагнозата е била поставена преди четири години, на възраст тридесет и пет. Били са открити разсейки и в лимфните възли.
Ръцете му нервно прелистиха папката. Беше малко изнервен и му трябваха няколко допълнителни минути за подготовка. Пациентка с рак на гърдата и разсейки в други органи беше твърде тежък случай за начало на кариерата му. За щастие Марджъри се чувстваше сравнително добре.
Почука на вратата и влезе. Марджъри Клебър търпеливо чакаше на кушетката за прегледи, облечена в широк халат. Очите й бяха големи, тъжни и умни, усмивката — очарователна.
Дейвид се представи и понечи да зададе първия от серията въпроси за уточняване на оплакванията, когато Марджъри взе ръката му и я притисна към гърдите си.
— Благодаря ви, че дойдохте в Бартлет — промълви тя. — Нямате представа колко горещо се молих тук да се появи човек като вас! Страшно много се радвам!
— Аз също — заекна объркано Дейвид.
— До този момент чаках по цял месец за един преглед — продължи пациентката и най-сетне му позволи да издърпа ръката си. — Нещата ми вървят така от момента, в който здравната ми осигуровка беше прехвърлена към КМВ. И всеки път ме преглеждаше различен доктор. Сега обаче ми казаха, че вие ще бъдете моят лекуващ лекар и аз много се зарадвах…
— За мен е чест, госпожо — успя да изломоти Дейвид.
— Да чакаш по цял месец е ужасно — продължи Марджъри. — През зимата изкарах един тежък грип и бях сигурна, че съм развила пневмония. За щастие когато ми дойде редът за преглед, той вече беше попреминал…
— Може би е трябвало да се обърнете за помощ към Спешното отделение — подхвърли Дейвид.
— Нямам право — отвърна с въздишка жената. — Миналата зима го сторих, но КМВ отказа да плати, тъй като пак беше грип… Аз съм длъжна да идвам за преглед единствено тук, освен ако животът ми не е под пряка заплаха. Без предварително разрешение на лекар от КМВ нямам право да се обръщам към спешна помощ. Ако все пак го сторя, те просто отказват да платят…
— Но това е абсурд! — възкликна Дейвид. — Как можете да знаете дали оплакванията ви представляват непосредствена заплаха за живота?
— И аз зададох същия въпрос, но никой не ми отговори — сви рамене Марджъри. — Казаха ми, че такива са правилата… Но аз все пак се радвам, че сте тук, докторе. За в бъдеще ще се обръщам към вас…
— Разбира се — кимна Дейвид. — А сега нека си поговорим за общото ви здравословно състояние. Кой се грижи за вас след поставянето на раковата диагноза?
— Вие — отвърна Марджъри.
— Нямате ли онколог?
— КМВ няма онколози — поклати глава жената. — Аз трябва да се обръщам към вас, а вие — в случай, че това е необходимо — ме препращате при доктор Мизлих, който е онколог. Той обаче не е лекар на КМВ и може да ме прегледа само по ваше предписание.
Дейвид кимна с глава. Започна да си дава сметка, че трябва да се съобразява с доста особености на новата си работа. А по отношение на тази пациентка положително ще му трябва време, за да навлезе детайлно в здравословното й състояние.
През следващите петнадесет минути се занимаваше с общ преглед. Внимателно преслуша гърдите на Марджъри, след което я попита за професията й.
— Учителка съм — отвърна жената.
— На кой клас преподавате?
Дейвид свали стетоскопа и започна да се подготвя за ЕКГ.
— На трети — гордо отвърна пациентката. — Години наред преподавах на втори, но с трети ми е много по-добре. В тази възраст децата са най-приятни и проявяват страхотен интерес към материята.
— През есента дъщеря ми ще бъде в трети клас — рече Дейвид.
— Чудесно! — усмихна се Марджъри. — Значи ще бъде при мен!
— Имате ли семейство? — вдигна глава Дейвид.
— Разбира се — кимна жената. — Мъжът ми Лойд работи като програмист в компанията за компютърен софтуер. Имаме две деца. Момчето ни е в гимназията, а момичето — в шести клас…
Половин час по-късно Дейвид получи достатъчно информация, за да увери Марджъри, че болките в гърдите й нямат нищо общо нито със състоянието на сърцето й, нито с рака. Жената сърдечно му благодари и прегледът приключи.
Дейвид се върна в офиса с чувство на задоволство в гърдите. Ако и останалите му пациенти се окажат като Марджъри, той имаше всички шансове за една приятна и плодотворна практика в Бартлет. Отдели картона й настрани, тъй като искаше да го проучи по-подробно в някой от следващите дни.
Стана и поиска картона на следващия пациент. И тук диагнозата се оказа тежка: левкемия, лекувана с масивна химиотерапия. Още един случай, който ще изисква задълбочено проучване, въздъхна той. Пациентът се казваше Джон Тарлоу, четиридесет и осемгодишен мъж, който беше подложен на лечение от три и половина години насам.
Стана и се насочи към кабинета за прегледи. Джон Тарлоу се оказа хубав и приятелски настроен мъж, от лицето на когото се излъчваше интелигентност и топлота, също като при Марджъри. Оплакваше се от безсъние — нещо, с което Дейвид се справи далеч по-лесно и по-бързо, отколкото с болките в гърдите на Марджъри. След кратък разговор стана ясно, че проблемът е на психологическа основа. Неотдавна Джон беше изгубил близък човек. Дейвид му написа рецепта за приспивателно с умерен ефект, което с положителност щеше да отстрани всички проблеми.
Папката на Джон също отиде при тази на Марджъри — за по-задълбочено проучване. Потърси Сюзън и я откри в малката лаборатория, която се използваше за елементарни тестове.
— Много ли са онкологичните ни пациенти? — колебливо попита той. По принцип изпитваше дълбоко преклонение пред колегите си, избрали тази тежка специализация. Отдавна беше наясно, че той самият не е подходящ за нея и по тази причина се смути доста от първите си пациенти на новото работно място — и двамата с раково заболяване.
Сюзън го увери, че нямат много такива пациенти и той напусна малката стаичка с чувство на дълбоко облекчение. В разпределителната кутия за служебната документация го чакаше картонът на обикновен диабетик.
Сутринта неусетно се източи. Пациентите бяха истинско чудо — приятелски настроени, доверчиви, готови да изпълнят всяко от предписанията му. Те бяха нещо коренно различно от намусените и вечно недоволни хора, които беше свикнал да преглежда в градската болница на Бостън. Тукашните жители бяха очевидно доволни от назначението му и се радваха да го видят сред тях.
По обед се срещна с Анджела и двамата си поръчаха сандвичи в болничната кафетерия, която беше дадена под аренда на двойка местни жители.
— Доктор Уодли е страхотен! — похвали му се Анджела. — Изпълнен е от желание да помага, освен
