— Много се радваме, че приехте офертата на Общинска болница „Бартлет“ — рече Хелън Бийтън, след като си размениха няколко общи фрази. — Надявам се, че ще бъдете доволна от предизвикателствата на новата си работа.
Малко след това срещата приключи и Колдуел я поведе към клиничната лаборатория. В момента, в който я зърна, доктор Уодли изскочи иззад бюрото си и я прегърна, сякаш бяха стари приятели.
— Добре дошла в екипа — топло промълви той, без да изпуска ръцете й. — Отдавна чакам този ден!
— Виждам, че сте в добри ръце и възнамерявам да си тръгна — усмихна й се Колдуел и се насочи към вратата.
— Поздравявам те за избора на един толкова добър патолог — подхвърли подире му доктор Уодли. — Заслужаваш награда!
Колдуел го дари с широката си усмивка и затвори вратата след себе си.
— Добър човек — въздъхна доктор Уодли.
Анджела кимна, но мислите й бяха насочени към мъжа срещу нея. Отново се смая от приликата му с баща й, но едновременно с това си даде сметка, че между двамата има и съществени разлики. Една от тях беше откритата сърдечност на доктор Уодли, която едва ли имаше нещо общо с хладната сдържаност на баща й. Сърцето й се стопли от доброто посрещане.
— Ще караме по ред — потърка длани доктор Уодли. В зелените му очи светеше неподправена възбуда. — Елате да ви покажа кабинета, в който ще работите…
Бутна една вътрешна врата и я въведе в помещение, което беше съвсем наскоро боядисано. Всичко вътре беше бяло — стените, дограмата на прозорците, бюрото.
— Харесвате ли го? — попита Уодли.
— Чудесен е — кимна Анджела.
Възрастният доктор посочи към вратата до себе си:
— Тази врата ще бъде винаги отворена — както в пряк, така и в преносен смисъл.
— Чудесно — повтори Анджела.
— Елате да направим още една обиколка из лабораторията — рече Уодли. — Зная, че вече сте я виждали, но искам да ви запозная и с хората, които работят там… — Пресегна се към закачалката и свали една дълга, безупречно изгладена престилка.
През следващите петнадесет минути Анджела се запозна с повече хора, отколкото можеше да запомни. След като направиха една пълна обиколка на лабораторията, двамата с доктор Уодли се отбиха в една стая без прозорци, която се намираше непосредствено до микробиологията. Това беше кабинетът на доктор Пол Дарнъл, колегата-патолог на Анджела.
За разлика от Уодли, доктор Дарнъл се оказа нисък мъж с измачкана бяла престилка, върху която личаха доста петна. Държането му беше приятелско, но някак хладно и разсеяно, за разлика от това на сърдечния Уодли.
След края на обиколката двамата се настаниха в кабинета на Уодли и той я запозна с основните й задължения.
— Твърдо съм убеден, че след година-две вие ще сте най-добрият патолог в този щат! — ентусиазирано заяви шефът на отделението.
Дейвид остана много доволен от петкилометровия преход с велосипеда си. Въздухът беше кристално чист, тишината се нарушаваше от многогласен птичи хор. На няколко пъти на платното пред него изскачаха игриви косове, които демонстрираха пълно пренебрежение към самотния колоездач. А малко след като прекоси моста на реката, на полянката отсреща се мярнаха грациозните силуети на стадо сърни.
Когато пристигна в болницата разбра, че доста е подранил. Чарлс Кели се появи на работа едва към девет — Ама вие май изгаряте от нетърпение! — усмихна се той, забелязал Дейвид, който се беше настанил в чакалнята с някакво старо списание в ръце. — Хайде, влизайте!
Настаниха се в кабинета и Кели му подаде няколко формуляра за попълване.
— Присъединявате се към отличен екип — подхвърли той. — Разполагате с апаратура, за която други болници дори не могат да мечтаят.
— Мисля, че сте прав — кимна Дейвид с писалка в ръка.
След като попълни формулярите, Кели го запозна с основните правила в отделението и го придружи да кабинета му. На табелката до вратата вече беше изписано името му и Дейвид доволно се усмихна. После видя името „доктор Кевин Янсен“, изписано над неговото, усмивката му се стопи.
— В това отделение ли ме водихте предишния път? — попита тихо той, след като направи няколко едри крачки, за да се изравни с Кели. В чакалнята имаше шестима пациенти.
— Да — кимна шефът и почука на огледалната врата. После го представи на приемната сестра, която щеше да го обслужва заедно с доктор Янсен.
— Радвам се да ви видя — каза сестра Анджела Уитингтън с подчертано бостънски акцент и направи балонче с дъвката си. Дейвид леко се намръщи и последва Кели, който вече отваряше вратата на кабинета му.
— Кажете на доктор Янсен да се отбие и да се запознае с доктор Уилсън — подхвърли към сестрата Кели.
Дейвид объркано го последва в бившия кабинет на доктор Портланд. Стените бяха наскоро боядисани в светлосив цвят, а на пода имаше нов сиво-зелен килим.
— Какво ще кажете? — победоносно се усмихна Кели.
— Добре е — кимна Дейвид. — А къде преместихте доктор Портланд?
Кели понечи да отговори, но в същия момент в кабинета се втурна доктор Янсен и отривисто му протегна ръка — Наричайте ме Кевин — рече той без да обръща внимание на Кели. После го шляпна по гърба и добави: — Радвам се, че постъпихте тук. Ще работите в страхотен екип. Случайно да играете баскетбол, или тенис?
— И от двете по малко — отвърна с усмивка Дейвид. — Но отдавна не съм имал тази възможност…
— Ще ви върнем формата, не се безпокойте — увери го Янсен.
— И вие ли сте ортопед? — погледна го с любопитство Дейвид. Човекът насреща му беше як и набит, с агресивно лице. Над леко извития му нос проблясваха очила без рамки. Беше с десетина сантиметра по- нисък от Дейвид, а сравняван с Кели изглеждаше направо дребен.
— Какво говорите? — изсмя се презрително Янсен. — Аз съм офталмолог, точно в другия край на спектъра…
— А къде е доктор Портланд? — пожела да узнае Дейвид.
Янсен хвърли кос поглед към Кели.
— Не си ли му казал още?
— Нямах тази възможност — разпери ръце Кели. — Току-що влизаме…
— Страхувам се, че доктор Портланд вече не е между нас — рече с мрачен глас Кевин.
— Напуснал е екипа?
— Нещо такова — отвърна с крива усмивка Кевин.
— Доктор Портланд се самоуби през май — поясни с приглушен клас Кели.
— Тук, в тази стая — добави Кевин. — Ей там, седнал зад бюрото… — Показалецът му се сви, сякаш натискаше спусък и се насочи в челото: — Бум и готово! Куршумът прониза главата и излезе от тила. Затова трябваше да се боядисат стените и да се смени килимът…
Дейвид усети как устата му пресъхва. Заковал очи в голата стена зад писалището, той неволно направи опит да си представи как е изглеждала след инцидента.
— Ужасно! — промълви той. — Имаше ли семейство?
— За нещастие да — кимна доктор Янсен. — Жена и две момчета. Голяма трагедия. Аз усетих, че става нещо когато Ранди спря да играе баскет в съботните сутрини…
— Когато го видях за последен път, изглеждаше зле — въздъхна Дейвид. — Болен ли беше? Стори ми доста отслабнал…
— Депресия — рече Кели.
— Господи, колко малко му трябва на човек — поклати глава Дейвид.
