Зад една от вратите в дъното на коридора се намираше тясно стълбище, по което се стигаше до четирите неотоплени стаи на третото ниво.
— Място колкото щеш — отбеляза Дейвид.
— Коя ще бъде моята стая? — попита Ники.
— Която си избереш — отвърна Анджела.
— Искам онази, от която се вижда фонтанчето с езерцето — отсече детето.
Спуснаха се на втория етаж и влязоха в споменатата стая. Обсъдиха бъдещото разположение на обзавеждането, включително на все още незакупеното бюро. После Анджела тръсна глава:
— Достатъчно, група! Време е да разтоварваме!
Дейвид се изпъна и отдаде чест.
Върнаха се при колите и се заловиха за работа. Не беше леко, особено когато опряха до преместването на леглата, дивана и кашоните с книги, които тежаха като олово. Когато най-сетне свършиха, Анджела се изправи под арката, през която се влизаше в дневната, и уморено въздъхна:
— Ако не беше тъжно, сигурно щеше да е смешно…
Имаше предвид килима, който в апартамента им заемаше пода от стена до стена, но тук приличаше на изтривалка за крака, просната от Ники в центъра на огромното помещение. А диванът с плюшената дамаска, двете кресла и масичката за кафе изглеждаха така, сякаш са купени от търг на стари вещи.
— Скрита елегантност — ухили се Дейвид. — Минималистичен декор. Ако това тук излезе на страниците на „Архитектурен магазин“, всички ще започнат да ни имитират.
— Ами Ръсти? — обади се Ники.
— Отиваме да го вземем — кимна Дейвид. — Ти го заслужи, тъй като много ни помогна… Идваш ли, Анджела?
— Не, благодаря. Предпочитам да остана тук и да видя какво може да се направи в кухнята.
— Мислех, че ще вечеряме в ресторанта…
— Не — поклати глава тя. — Искам да си вечеряме у дома.
Изчака ги да потеглят към центъра и се зае да разопакова кухненските вещи — тигани, чинии и прибори. После се запозна с действието на печката и включи хладилника.
Не след дълго Ники отново се появи на прага, стиснала в прегръдките си очарователното кученце със сбръчкано чело и увиснали уши. Беше видимо наедряло от времето на последната им среща. Лапите му бяха смешни, но големи почти колкото юмручето на Ники.
— Ще стане голям пес — рече Дейвид и пое към обора, следван от детето. Там щеше да бъде новият дом на Ръсти. Анджела приготви вечерята на Ники, която не беше особено щастлива, че ще се храни сама, но явно нямаше сили да протестира. След вечеря се оправи с тоалета си и отиде да си легне. Ръсти също бе насочен към своята нова спалня.
— Имам една малка изненада за теб — рече Анджела докато се спускаха по стълбите. Хвана мъжа си за ръката, отведе го до хладилника в кухнята и рязко отвори вратата. Вътре се мъдреше бутилка шардоне.
— Охо — промърмори Дейвид, оглеждайки етикета. — Това няма нищо общо с евтиното вино, което обикновено си купуваме…
— Така е — кимна Анджела и измъкна от хладилника една покрита с книжна салфетка чиния. Под хартията се оказаха два огромни и сочни на вид телешки котлета.
— Имам чувството, че ни предстои малък празник — ухили се Дейвид.
— Чувството ти е правилно — кимна младата жена. — Освен тези чудесни котлети имаме салата, броколи и ориз. Да не говорим за най-доброто шардоне, което успях да открия!
Дейвид изпече месото на външната скара, монтирана на терасата до библиотеката. Когато свърши и го внесе вътре, Анджела вече беше подредила масата в трапезарията.
Нощта настъпи неусетно, голямата къща потъна в мрак и сънна тишина. Двете свещи на масата придаваха някаква особена романтика на все още странната обстановка, която ги заобикаляше.
Седяха в двата противоположни края и мълчаливо се хранеха. Пламъкът на свещите леко потрепваше от свежия ветрец, нахлуващ през широко отворените прозорци. И двамата имаха чувството, че дълги години са мечтали за такава спокойна и романтична нощ. Напрегнатото ежедневие с тежка работа и непрестанни грижи за здравето на Ники се стопиха някъде далеч.
Останаха по местата си дълго след като приключиха с вечерята. Гледаха се и мълчаха. В ушите им нахлуваха необичайните, но много приятни звуци на лятната нощ. Въздухът беше кристално чист.
Взаимното привличане ги накара да напуснат масата и безмълвно да се насочат към тъмния хол. Устните им се срещнаха в мига, в който телата им паднаха върху дивана. Помогнаха си взаимно да се освободят от дрехите си и дълго се любиха сред тишината на новия си дом, нарушавана единствено от монотонната песен на щурците.
С утрото настъпи и суматохата. Гладното куче гръмогласно лаеше, Ники се оплакваше, че не може да открие любимите си джинси, а Дейвид напразно търсеше списъка на вещите в многобройните кашони. Анджела усети как търпението й се изчерпва.
— Достатъчно! — повиши глас тя. — Не искам да слушам повече! Никакви оплаквания, никакъв лай!
Останалите членове на семейството стреснато я погледнаха, дори Ръсти млъкна.
— Успокой се, скъпа — промърмори Дейвид. — Нервите няма да ни помогнат…
— Не ми говори за нерви! — извика извън себе си Анджела.
— Добре, де, добре — въздъхна Дейвид. — Отивам да доведа бавачката…
— Аз не съм бебе! — гневно просъска Ники.
— Господи, помогни ми! — проплака Анджела и вдигна ръце към тавана.
Успя да възвърне самообладанието си малко преди Дейвид да се върне с Алис Дохърти, сестрата на Доръти Уеймаут. И бързо разбра, че са допуснали грешка с желанието си да започнат работа на първи юли. Трябваха им поне десетина дни, за да се настанят що-годе нормално.
Алис се оказа истински Божи пратеник. Върху набръчканото й лице под снежнобялата коса играеше майчина усмивка, очите й излъчваха топъл блясък. Беше изненадващо пъргава за своите седемдесет и девет години, едновременно с това притежаваше завидното търпение, необходимо за работа с деца, страдащи от хронични заболявания. Забелязала нежното й отношение към Ръсти, Ники моментално се влюби в нея.
Анджела се зае да й показва как се прави респираторната терапия. Въпреки напредналата си възраст, Алис схвана процедурите изненадващо бързо.
— Няма да се тревожите за нищо — изпрати ги до задната врата тя. Изправена до нея с Ръсти в ръце, Ники щастливо им помаха с лапата на животното.
— Искам да се придвижвам с колелото си — обяви Дейвид в момента, в който вратата се затвори след тях.
— Сериозно ли говориш? — учудено го погледна Анджела.
— Напълно.
— Ами добре — сви рамене младата жена докато сядаше зад волана на волвото. — Нямам нищо против.
Махна с ръка и изкара колата на асфалтовия път, който се спускаше стръмно надолу към центъра на градчето.
Макар и напълно сигурна в професионалните си умения, Анджела все пак се чувстваше нервна от първия ден на истинската си работа. Стиснала зъби да прогони неприятното усещане, тя почука на вратата на Майкъл Колдуел, който я посрещна любезно и веднага я поведе към кабинета на Хелън Бийтън, изпълнителен директор на болницата. Бийтън имаше делова среща с главния лекар Дилбърт Кантор, но веднага я прекъсна, за да поздрави Анджела. Покани я да седне и я представи на доктор Кантор.
Онзи стисна ръката й и безцеремонно я огледа. За първия си работен ден младата жена беше облякла една от най-хубавите си копринени рокли.
— Браво, браво — одобрително промърмори той. — Никак не приличате на състудентките ми от Медицинския факултет… — На лицето му се появи широка усмивка.
Анджела отвърна на усмивката, но предпочете да не отговаря. Много й се искаше да му каже, че и той е далеч от мъжете, с които беше споделяла студентските банки. Инстинктивно усети, че доктор Кантор е от старата гвардия медици, които не могат да приемат като равни жените с професионално образование.
